18

Дурьодхана също бе решил да поостане в Индрапрастха с Шакуни. Принцът изгаряше от завист заради благополучието на Пандавите. Те го бяха надминали далеч по сила и влияние. Дурьодхана не можеше да понесе, че сега Юдхищхира е император — позиция, която чувстваше, че по право принадлежи на него. Той гледаше смаян несметните богатства, натрупани в съкровищницата на Юдхищхира. Каурава никога не бе виждал подобно изобилие.

Маяшабха особено заинтригува Дурьодхана и той отиде да я разгледа отблизо. Заедно с Шакуни двамата обикаляха из залата. Каурава гледаше божествения дизайн, какъвто не бе виждал никъде другаде, изумен от изкусната изработка и великолепие на двореца. Сякаш бе попаднал на някаква райска планета. Ярки скъпоценни камъни блестяха от всички страни в просторната зала; Дурьодхана усещаше как прохладният бриз довява смесица от небесни ухания. Кресла от злато и слонова кост бяха разположени по бреговете на препълнени с лотоси езера. По стените бяха нарисувани изящни картини, изобразяващи боговете и техните съпруги.

Дурьодхана бавно крачеше из залата, а скъпите му златни украшения подрънкваха, докато вървеше. Виждайки удивителното майсторство на Мая, завистта му се разпалваше дори още повече и той гневно се сопваше на слугите, които го развеждаха. Вдигнал високо украсената си със златен шлем глава, Дурьодхана се разхождаше небрежно, опитвайки се да не показва с нищо колко е впечатлен.

Постепенно той стигна до широкото кристално езеро в средата на двореца. Водата бе съвършено чиста и неподвижна. На пръв поглед тя сякаш бе продължение на мраморния под край нея и Дурьодхана я обърка с него. Напълно облечен и с разтворени в почуда очи, той падна право във водата. Пандавите стояха на златния балкон над езерото. Като видя Дурьодхана да потъва до кръста, Бхима високо се разсмя. Някои от цариците на Кришна, които бяха там, също се засмяха.

Кауравският принц се измъкна от езерото, подпомаган от Шакуни. Той дори не погледна към Пандавите, нито към Кришна и цариците му. Смехът им за него бе непоносим. Юдхищхира видя неловкото положение на Дурьодхана и каза на братята си да спрат да се смеят. Кришна се усмихна, но замълча, докато Юдхищхира нареждаше да донесат сухи дрехи на разгневения принц. Дурьодхана бързо ги облече и продължи разходката си, опитвайки се да прикрие чувствата си. Всичко му беше непоносимо — и великолепието на двореца, и несравнимата красота на цариците, разхождащи се из него, и най-вече красотата на Драупади. Дурьодхана още бе озлобен от проваления си опит да спечели панчалийската принцеса. Тя бе най-красивата перла сред жените. И тя също се бе разсмяла, когато той бе паднал в езерото. Каурава скърцаше със зъби в агонията си. Докато завиваше по коридора, той отново стана жертва на измамливия замисъл на двореца. Една врата бе оформена по такъв начин, че да изглежда отворена, макар всъщност да бе затворена. Без да разбере това, Дурьодхана тръгна право към нея, отскачайки болезнено когато украсената му с шлем глава се блъсна в прозрачния кристал. После замаяният принц избегна друга врата, мислейки я за затворена, а тя всъщност бе отворена. Дворцовите слуги се опитваха да потиснат смеха си. Унизен и разярен, принцът бързо излезе навън.

Юдхищхира изпита състрадание към болката на Дурьодхана. Той се опита да го утеши по най-различни начини, но Дурьодхана просто се изсмя, опитвайки се да скрие истинските си чувства. Той се сбогува с Пандавите и замина за Хастинапура заедно с огромната си свита, а умът му копнееше за отмъщение.

Кришна също реши да се прибере у дома. На тръгване той каза с обич на Юдхищхира: „О, Царю, грижи се за всичките си поданици с неотстъпна бдителност и търпение. Бъди подслон и закрила за всички, които зависят от теб — както е облакът за земните създания, а голямото дърво — за птиците.“

Когато Кришна си замина, Пандавите отидоха при Вясадева, който още не си бе тръгнал. Юдхищхира го попита дали жертвоприношението е било успешно. Риши отговори: „О, Куру, дете мое, тази жертва ще принесе велики плодове в продължение на тринайсет години. Ще бъдеш безспорен владетел на целия свят, но в края на този период ще станеш причина за война, която ще изличи кшатриите от лицето на земята.“

Юдхищхира се разтревожи. Виждайки изражението на лицето му, Вясадева каза: „Не се натъжавай. Никой не може да превъзмогне въздействието на времето. Всичко е наредено от Върховния за висшето благо на съществата. Тази война ще е по вина на Дурьодхана, не по твоя. Сега ще се върна в планините, но ще ме видите отново във времена на нужда.“

След това мъдрецът стана да си върви, заобиколен от останалите светци. Когато те си заминаха, Юдхищхира каза на братята си: „Думите на мъдреца няма как да не се сбъднат, но аз не искам да ставам причина за страдания в света. От този ден нататък няма да кажа и една остра дума на никого. Винаги ще развивам добродетел и за мен няма да има разлика между собствените ми синове и чуждите. Ще се подчинявам на заповедите на по-старшите без никакво колебание. По такъв начин ще избегна неразбирателствата, тъй като те са причината за войните.“

Юдхищхира не спираше да мисли за думите на Вясадева. Изглежда това бе някакъв божествен план. Макар Пандавите да бяха установили властта си по света, все пак оставаше фактът, че много неблагочестиви царе експлоатираха земните ресурси. Юдхищхира бе видял на жертвоприношението колко много от тях бяха подкрепили Шишупала срещу Кришна, макар да ги бе страх да му се противопоставят открито. Кой знае какви коварни заговори можеха да осъществят Дурьодхана и братята му? Всичко това несъмнено бе замисъл на Кришна, за да избави земята от безбожниците. Юдхищхира оставаше потопен в мисли за Кришна и за неговите загадъчни планове.

Пътувайки обратно към Хастинапура, Дурьодхана седеше мрачен и нещастен в своята колесница. Шакуни го попита: „Какво те мъчи, Царю? Защо въздишаш отново и отново?“

Принцът погледна отнесено Шакуни: „Горя от завист, като виждам света под властта на Пандавите. Бях свидетел на изумителното им жертвоприношение, видях ги да блестят като боговете в рая! Сърцето ми изгаря ден и нощ. Пресъхвам като плитък вир под лятното слънце.“

Дурьодхана се взря в земите с добре обработени поля и нацъфтели овощни градини, покрай които минаваше колесницата. Групи селяни стояха край пътя и гледаха преминаващата царска процесия. Принцът продължи: „Когато Кришна уби Шишупала, никой не посмя да каже нищо. Всички благоговееха пред могъществото на Пандавите; как иначе биха изтърпели подобна несправедливост?“

Дурьодхана закърши ръце: „Не мога да понеса това. Ето защо ще се хвърля в огъня или ще се удавя, или пък ще погълна отрова. Кой мъж, притежаващ изобщо някаква храброст, може да търпи да гледа как враговете му процъфтяват? Нима някога бих могъл да се сравнявам с тях по власт и богатство? Кой може да ми помогне да постигна такава влиятелност? Съдбата е всесилна, а човешките усилия — безполезни. Всичките ми опити да погубя Пандавите се оказаха неуспешни. Вместо това те цъфтят като лотоси насред езеро. Затова ще умра! Знай, че съм във властта на скръбта, вуйчо. Моля те, кажи това на баща ми.“

Шакуни седна по-близо до племенника си: „Недей да завиждаш на Пандавите, сине. Те получиха онова, което им принадлежи по право, благодарение на собствените си дейности. Притежават своята половина от царството и с помощта на Кришна и съюзничеството на Друпада забогатяха. За какво има да съжаляваш?“

Владетелят на Гандхара се усмихваше, докато говореше. Очите му леко се присвиха и той погали скъпите си пръстени: „Братовчедите ти завоюваха света и притежават несметни съкровища. Защо скърбиш? Сега това богатство може да стане твое. Казваш, че няма кой да ти помогне, но аз не съм съгласен. Имаш сто братя, неимоверно могъщия Дрона, Карна и непобедимия воин Крипа. Освен това и моите братя, както и силният Сомадатта очакват заповедите ти. Завладей земята и я управлявай без съперници.“

Дурьодхана се вторачи в Шакуни и се надигна от тапицираната с кожа седалка. Може би вуйчо му бе прав. Силата на Кауравите нямаше равна. Дрона, Бхишма, Крипа, Карна — кой можеше да устои срещу тези мъже, изправени един до друг в битка? Дурьодхана каза пламенно: „О, Царю, ако смяташ, че е разумно, аз ще победя Пандавите. Целият този свят ще бъде мой, заедно с величествената Маяшабха.“

Шакуни бавно поклати глава. Той си играеше с чифта зарове, които носеше навсякъде със себе си: „Не бъди толкова припрян. Има много други начини да победиш врага си освен в битка. Не можем да победим в бой Пандавите, още повече когато са в съюз с Кришна. Дори и Индра заедно с всички богове не би ги победил. Мислех си за друго средство, с което да ги сразим.“

Шакуни предложи да предизвикат Юдхищхира да играе на зарове. Той знаеше, че Юдхищхира обича да играе и че освен това бе неумел комарджия. В заровете Шакуни нямаше равен никъде по света. „Без съмнение Юдхищхира ще приеме предизвикателството ти — продължи Шакуни, слагайки ръка на рамото на Дурьодхана. — Той не може да устои на хазарта и с малко насърчаване със сигурност ще проиграе всичките си притежания. Така аз ще спечеля за теб цялото му царство и богатство.“

Когато пристигнаха в Хастинапура, Дурьодхана предложи веднага да отидат при Дхритаращра и да получат разрешението му за този план. Влизайки при слепия цар, Шакуни каза: „О, велики владетелю, тук е твоят син Дурьодхана. Той е блед и отслабнал от мъка. Защо не го попиташ за причината и не се опиташ да намериш лек?“

Дхритаращра бе смаян: „Защо си тъжен, сине мой? Имаш на разположение всичко, на което човек би пожелал да се наслаждава, в не по-малка степен от боговете. Огромни богатства, най-скъпи дрехи, най-отбрани храни, най-красиви жени — всичко е за твое удоволствие. Как така си потиснат и нещастен?“

Дурьодхана призна, че изгаря от завист към Пандавите. Какво като има богатства, когато богатствата на враговете му са много повече. Каурава описа на баща си какво бе видял в Индрапрастха: „По време на жертвоприношението Юдхищхира получи толкова много данъци, че се наложи част от тях да бъдат отнесени. Поднесоха му милиони слонове, коне, крави и камили. Купищата скъпоценности и златни украшения се възвисяваха като планини. Пандава даде на всеки един от 88 000 снатака брамини по трийсет слугини. Организира да бъдат нахранени по сто хиляди брамини наведнъж по време на жертвоприношението, а когато обядът приключеше, протръбяваха раковини. О, татко, аз чувах тези раковини да тръбят по време на цялото жертвоприношение.“

Дурьодхана разказа на царя как е видял дори боговете да идват на Раджасуя. Самудра, богът на океана, лично бе поднесъл на Юдхищхира божествена амброзия, донесена от дълбините на морето. Тази напитка превъзхождаше дори сома-раса, на която се наслаждаваше Индра. За Дурьодхана бе невъзможно да опише на слепия си баща всичко, което бе видял. Думите му излизаха със запъване, а сърцето му изгаряше в огъня на завистта.

Дхритаращра не каза нищо. Тогава заговори Шакуни: „Царю, знам начин синът ти да се сдобие с цялото това богатство. Предлагам да поканиш Юдхищхира на игра на зарове. Мен никой не може да ме победи на хазарт. Лесно ще спечеля. Така ще придобием всичко, което притежава Юдхищхира.“

Дурьодхана се приведе напред: „Татко, моля те, дай ни разрешението си да направим това. Нека победим враговете си и се наслаждаваме на цялата земя.“

Дхритаращра се колебаеше: „Оставете ме да се допитам до мъдрия Видура. Той винаги ни съветва единствено за наше добро.“

„Видура със сигурност ще възпрепятства плана ни — отговори Дурьодхана. — А ако го направи, аз ще сложа край на живота си. Тогава живей щастливо и спокойно с Видура. За какво съм ти изобщо аз?“

Тези думи много нараниха Дхритаращра. Дурьодхана бе любимият му син. Как би могъл да отхвърли коя да е негова молба? Царят реши, че ще говори с Видура и ще го убеди. След това заповяда да бъде построена великолепна дворцова зала за играта на зарове. Тя трябваше да има хиляда колони и хиляда врати. Разпростираща се на площ от пет квадратни километра, цялата щеше да сияе от безброй диаманти. Когато бъде завършена, щяха да поканят Пандавите за играта.

Все пак Дхритаращра се чувстваше притеснен. Той знаеше до какви беди води хазартът, затова повика Видура и му каза: „Решил съм да поканя Пандавите на приятелска игра на зарове с моите синове. Могат да позалагат малко и така да се позабавляват. Строя прекрасна зала, за да им е по-приятно.“

Видура се намръщи: „Аз не одобрявам това, Царю. Хазартът винаги води до спорове и боеве. Трябва да внимаваш да не възникват разногласия между синовете ти и Пандавите, защото това може да е унищожително.“

Дхритаращра се опита да убеди брат си: „Нали и ти, и аз, и Бхишма, и Дрона ще сме там. Какво зло може да ни сполети? При всички случаи съдбата има последната дума. Каквото е наредено от висшите сили, ще се случи. Колко струват усилията ни да го избегнем? Вече съм се разпоредил за тази игра на хазарт, за да доставя радост на сина си. Моля те, недей да се опитваш да промениш решението ми.“

Видура въздъхна: „Съдбата несъмнено е всесилна, Царю, но ние получаваме резултатите от делата си. Имаме свободна воля. Висшата сила просто отговаря на желанията ни. Неизбежни са последиците от действията ни, а не самите действия. Господарю, обмисли внимателно какви са мотивите ти, за да позволиш тази игра на зарове.“

Дхритаращра не отговори нищо и Видура бавно излезе от стаята с натежало сърце. Той разбра, че Кали Юга, тъмната епоха на раздори и страдания, вече е започнала. Играта на зарове неминуемо щеше да доведе до събития, които на свой ред щяха да причинят унищожението на световните владетели. Видура си спомни Раджасуя и царете, които бяха подкрепили Шишупала срещу Кришна. Тревожеше се, но се усещаше безпомощен. Въпреки че царят не беше глупав, той бе под контрола на ненаситния си порочен син. Макар да бяха за доброто на всички, съветите на Видура не бяха чути.

В течение на следващите седмици, докато залата се строеше, Дхритаращра размисляше над думите на Видура. Той не обичаше да пренебрегва мнението на брат си, тъй като знаеше, че Видура никога не дава лош съвет. Предстоящата игра на зарове несъмнено бе пълна с опасности. Ако доведеше до битка между Кауравите и Пандавите, това би било бедствие.

Царят реши още веднъж да се опита да разубеди сина си. Седнал насаме с него в стаята си, той каза: „Мили сине, няма нужда да играеш хазарт с братовчедите си. Видура не одобрява това, на мен самия също не ми допада. Хазартът неминуемо води до конфликти. Всичко, което в момента притежаваме, може да бъде изгубено. Щом копнееш за богатства, равни на тези на Пандавите, нека тогава извършим и ние подобно жертвоприношение. Тогава царете по земята ще ти поднесат налог, също както направиха за Юдхищхира. Защо трябва да отнемаш богатството на Юдхищхира? Той е толкова кротък. Никога не би те нападнал, никога не би ти причинил болка. Спри с тази завист, спри с тази скръб! Радвай се на живота и на всички прекрасни неща, които вече притежаваш.“

Дурьодхана не искаше да приеме съвета на баща си. Той му разказа са случката в Маяшабха — как Пандавите, и особено Драупади, му се бяха смели. Когато отново си припомни събитията, гневът му се разгоря още по-силно. С пресекнал глас той разказа инцидента на баща си: „Виждайки нещо, което сметнах за врата, а то всъщност беше плътно парче кристал, аз тръгнах право натам и си блъснах главата. Докато стоях замаян, близнаците дойдоха и ме подхванаха. Сахадева ме поведе за ръка, като се усмихваше и непрекъснато повтаряше: „Вратата е ето тук, Царю.“ Почувствах се все едно умирам на място.“

Принцът разказа и още по-подробно за богатствата на Пандавите. Кауравите не биха могли да получат толкова дори да извършат стотици жертвоприношения. Дурьодхана никога не беше чувал да съществува такова многообразие от скъпоценни камъни, каквото бе видял в двореца на Юдхищхира. Седмици наред в безкрайна върволица в Индрапрастха пристигаха царе и кшатрии и всеки един носеше огромно количество дарове, опитвайки се да надмине другите в изобилието на пожертвованията си. Цялото това злато, скъпоценни камъни, оръжия, животни, платове, килими, коприна, прислужници, парфюми и благовония бяха поразили Дурьодхана. Когато бе видял Самудра да донася раковината на Варуна от масивно злато, която Кришна използва, за да изкъпе Юдхищхира в последното жертвено обливане, кауравският принц едва не бе загубил съзнание.

Дхритаращра слушаше мълчаливо, докато синът му продължаваше да разказва: „Пандавите са разпрострели властта си дори над далечните северни земи на Хариварша, където човешки крак не може да стъпи. Обитателите на онези земи им подариха стотици небесни раковини и аз чух да ги надуват по време на жертвоприношението. Звукът бе толкова страховит, че косите ми настръхнаха. По-слабите царе припаднаха от този тътен.“

Гласът на Дурьодхана ставаше все по-пламенен, докато умоляваше баща си: „Не мога да остана жив, докато Пандавите притежават такова несравнимо величие. Ако им позволим да процъфтяват, ще бъде само въпрос на време да завладеят Кауравите. Те са наши врагове. Единственото правилно нещо е да ги нападнем и да превземем богатствата им. Такъв е законът на кшатриите. Или ще владея земята, или ще умра. Тази игра на зарове е най-безопасният и сигурен начин да постигна целите си.“

Дхритаращра размисли кратко, а после отговори: „Не ми харесва такава враждебност, особено срещу силни противници. Неприязънта променя чувствата и сама по себе си е болезнено оръжие, макар и без метално острие. Осъзнаваш ли, че това, което предлагаш, неминуемо ще доведе до пагубна война?“

Дурьодхана нетърпеливо пристъпи към слепия си баща: „Какво насилие има в една обикновена игра на зарове? Ако Юдхищхира реши да залага и проиграе богатството си, кой ще му е виновен? Ние нямаме какво да губим. Шакуни винаги ще печели. О, татко, умолявам те, дай ми разрешението си да поканя Пандавите за тази игра.“

Царят се изправи от престола си и повика слугите. Докато го отвеждаха, той каза: „Думите ти не ми допадат, Дурьодхана, но прави каквото искаш. Несъмнено ще съжаляваш за прибързаността си, тъй като извършването на неблагочестиви дейности никога не води към добро. Ще изпратя Видура да покани Пандавите.“

Известно време след това царят научи, че залата е готова. Той повика Видура и му каза: „Моля те, замини веднага за Индрапрастха и доведи Юдхищхира и братята му. Покани ги на приятелска игра на зарове с братовчедите им в нашата нова зала.“

Видура за последен път се опита да разубеди царя: „Тази игра ще доведе до унищожението на династията ни. Ясно е, че синовете ти жадуват за богатството на Пандавите и са измислили този начин да се сдобият с него. Конфликтите сред членовете на рода ни ще са причина за нашата гибел. О, Царю, спри това безумие навреме, докато все още имаш възможност.“

Но Дхритаращра вече бе взел решение: „Братко, всичко е в ръцете на съдбата. Ако съдбата не е решила, няма как да пострадаме. Но ако по стечение на обстоятелствата се налага да страдаме, тогава какво можем да направим? Всичко се случва по волята на Провидението. Затова, моля те, иди в Индрапрастха и се върни с непобедимите синове на Кунти.“

Видура гледаше в отчаяние слепия монарх. Безнадеждно бе да се опитва да промени решението му, толкова силна бе привързаността му към Дурьодхана. Макар ясно да виждаше резултатите от непротивопоставянето на сина си, Дхритаращра въпреки всичко не можеше да му откаже. Страхувайки се от най-лошото, Видура напусна двореца и се приготви да отпътува.