26

В Хастинапура Дхритаращра седеше в покоите си, хванал главата си в длани. Колкото повече време минаваше, толкова по-тревожен ставаше царят. Какво ли щеше да се случи след края на изгнанието на Пандавите? Нямаше ли да се върнат с проблясващи оръжия, търсейки отмъщение? Нима някой от Кауравите би могъл да оцелее? О, да можеше само Дурьодхана да престане да завижда! Юдхищхира несъмнено би живял в мир с братовчедите си, стига те да искаха да си поделят царството, а това изглеждаше невъзможно. Нищо не можеше да промени отношението на Дурьодхана. Дори самият той не бе успял да му повлияе.

Безпокойството на Дхритаращра нарасна още повече, когато научи от Вясадева, че Арджуна е отишъл на небето, за да се сдобие с оръжия. Търсейки утеха, царят повика Санджая, и когато той вече седеше пред него, каза: „Чул ли си нещо повече за делата на Арджуна? Този могъщ герой е посетил небесата със собственото си тяло. Моят син е заклет враг на Арджуна. Враждата помежду им неминуемо ще опустоши света. Подпомаган от Арджуна, Юдхищхира е способен да завладее трите свята. Та кой сред смъртните би могъл да се изправи пред Арджуна, когато той изстрелва дъжд от смъртоносни стрели?“

Сълзи закапаха от слепите очи на монарха, докато продължаваше да говори: „Не виждам как синът ми би могъл да постигне успех дори и с помощта на Бхишма, Дрона и Карна. Никой от тези воини не е равен на Арджуна, безгрешния приятел на Кришна. Човекът, който може да убие Арджуна, още не се е родил; нито пък някой би могъл да оцелее задълго, ако е влязъл в обсега на стрелите му. Струва ми се, че нашите армии вече се разбягват във всички посоки, чувайки ужасяващия грохот от колелата на колесницата му. Несъмнено Брахма е сътворил този герой, за да унищожи рода ни.“

Санджая не отговори нищо. Той много пъти бе чувал подобни изказвания от царя, но въпреки това Дхритаращра не правеше нищо, за да възпре синовете си. Сякаш се надяваше, че Дурьодхана и съмишлениците му можеха да заобиколят неизбежните последствия от греховните си действия. Старият цар не беше глупав, но бе толкова привързан към сина си, че бе позволил на тази привързаност да надделее над разума му.

След кратко мълчание Санджая каза: „О, Царю, думите ти са верни до една. Нищо от това, което каза, не е погрешно. Когато видяха как оскърбиха съпругата им насред залата, Пандавите пламнаха от ярост. Не мисля, че изобщо някога биха простили на синовете ти. Научих от Вясадева, че Арджуна е удовлетворил безсмъртния Шива и е получил от него оръжието му. Сега родът ти го чака гибел.“

Дхритаращра продължи да скърби. Унищожението на Кауравите бе неизбежно, каза той. В съюз с Кришна Пандавите бяха непобедими. Дурьодхана и Карна бяха причината за предстоящото бедствие: „О, Санджая, когато чуя как армиите ми са разбити от Арджуна и Бхима, тогава аз, който винаги се покорявам на желанията на Дурьодхана, ще си спомня всички добри съвети, които ми даваха доброжелателите ми, и които трябваше да послушам.“

С горчива усмивка Санджая отговори: „Отново каза истината. Ти никога не приемаш добрите съвети. Затова сам си виновен за скръбта си. Можеше да възпреш Дурьодхана, но избра да не го направиш. Сега ще страдаме от последиците.“

Дхритаращра премълча. Той вече усещаше, че събитията са извън контрола му. Вярно беше, твърде силно бе привързан към Дурьодхана. Не можеше да откаже нищо на сина си. Половинчатите му опити да възпре Дурьодхана бяха просто загуба на време. Синовете му се надсмиваха над слабостта му, знаейки, че в крайна сметка ще го убедят. Слепият цар се хвана за челото и въздъхна. Щеше ли изобщо някога да види сина си на императорския престол? Самият той бе получил това право единствено заради оттеглянето на Панду. Да можеше по някакъв начин и Дурьодхана да си спечели същото право. Но как? Съдбата явно бе всесилна. Чувствайки се напълно безпомощен, царят будува през цялата нощ, както се бе случвало толкова много пъти.

След като Арджуна замина за Хималаите, братята му и Драупади продължиха да живеят в Камяка. Без да знаят колко дълго време той може да отсъства и дали изобщо някога ще се върне, те изпитваха огромна болка от липсата му. Но знаеха, че единствено с помощта на Арджуна биха имали успех да върнат царството си. Те се молеха за безопасното му преминаване през планините и за сполука в придобиването на небесните оръжия.

Юдхищхира се терзаеше особено силно. Бхима често му напомняше за играта на зарове. Силният Пандава копнееше единствено да вдигнат оръжията и да накажат Кауравите. Въпреки мнението на по-големия си брат, той не виждаше смисъл да се държат почтено към непочтени хора. Нито пък считаше, че изобщо има начин да успеят с мирни средства.

„Веднага щом напуснем гората — каза един ден Бхима на Юдхищхира — безчестният Шакуни ще те предизвика на друга игра на зарове и ти няма да му откажеш, макар все още да не умееш да играеш. Без съмнение отново ще изгубиш ум и себеконтрол, и отново ще ни изпратят в гората. О, велики Царю, само ми заповядай и аз ще унищожа Дурьодхана още сега, както огънят изгаря купа сено.“

Юдхищхира успокои брат си; той никога не си позволяваше да се гневи на неговите думи, които както сам знаеше, бяха изречени от обич. Бхима не желаеше нищо повече от това да види брат си император на света.

Докато Пандавите разговаряха, към тях се приближи мъдрецът Врихадашва. Той излезе от гората, както слънцето изгрява иззад тъмни облаци. Братята незабавно му се поклониха и му предложиха място за сядане, аргхя и други принадлежности в знак на почит.

Мъдрецът бе облечен в еленова кожа, а косите му бяха сплъстени. Юдхищхира му каза с допрени длани: „О, всесилни, заради престъпните заговори на порочни комарджии, аз бях лишен от богатството и царството си. Сега братята ми страдат, а съпругата ми бе унизена. Всичките сме изгнаници. Умът ми гори от спомена за безсърдечните думи на враговете ми и от собственото ми безразсъдство; сърцето ме боли при мисълта за близките и за поданиците ми. Сега съм лишен и от присъствието на Арджуна, който ми е по-скъп и от живота. По цяла нощ не спя, изтерзан от усещането как ми липсва. Чувал ли си някога за по-нещастен цар от мен?“

Врихадашва отговори, че знае историята за един древен цар, управлявал някога страната Нишадха. Той също бил победен на зарове от своя брат и също бил изгонен в горите с жена си. Царят се наричал Нал, а съпругата му Дамаянти. Тази история, каза мъдрецът, унищожава злото в умовете на хората и утешава сърцата им. Юдхищхира го помоли да я разкаже подробно. Участта на Нал и Дамаянти бе дори още по-злочеста от тази на Пандавите. След като изгубили всичко и били изгонени в гората, царят и жена му освен това се и разделили и двамата скитали дълго време в самота, преди най-после да успеят да се съберат и да върнат царството си.

„От своя страна ти, Юдхищхира, си тук заедно с братята и съпругата си, заобиколен от брамини. Не тъгувай. Хора от твоята величина винаги знаят, че материалното щастие и нещастие идват и си отиват по волята на съдбата. Отвъд човешките усилия е тя да бъде променена.“

Мъдрецът увери Юдхищхира, че ще му помогне никога вече да не бъде победен от Шакуни: „Аз познавам науката на заровете, добродетелни Царю, и ще ти предам познанието за нея.“ После Врихадашва научи Юдхищхира на умението да играе хазарт, а след това си тръгна.

Пандавите преживяваха дните си в разговори на духовни теми и за изкуството на управлението, слушайки разказите на брамините от писанията. Всеки ден изпълняваха и програма с физически упражнения, за да поддържат бойната си форма. Драупади готвеше диви корени и зеленчуци, събрани из гората, слагаше всичко в чинията от слънчевия бог и предлагаше храната на Бога. После от неизчерпаемото блюдо нахранваше стотици мъдреци и съпрузите си, а тя приемаше храна, след като всички приключеха.

Освен брамините, които живееха заедно с Пандавите, много пътуващи брамини също се спираха, за да посетят Юдхищхира. От тях той научи, че Арджуна изпълнява сурови отречения в Хималаите. Пандавите и Драупади с болка изслушаха тази вест и се молеха той скоро да постигне целта на мисията си и да се завърне.

Един ден Юдхищхира видя пред него да застава сияйният риши Нарада. След като Пандавите го обожаваха, мъдрецът ги благослови и ги попита дали може да направи нещо за тях. Юдхищхира се поклони в нозете му и каза, че би желал да разгледа различните поклоннически места и го попита кои от тях ще бъде най-благотворно да посетят. Нарада назова пред Юдхищхира много свети места, които да види с братята си, а освен това го посъветва да помоли ришите, живеещи заедно с тях, да ги придружат: „По този начин, Царю, ще спечелиш големи религиозни заслуги. Пътищата към тези тиртхи, които ти описах, изобилстват от ракшаси. Единствено вие можете да посетите тези места, давайки възможност и на брамините също да ги видят.“

Нарада увери Юдхищхира, че пътувайки из светите места, Пандавите ще могат да видят такива прославени риши като Валмики, Кашяпа, Атри, Васища, Маркандея и други: „Скоро тук ще дойде могъщият мъдрец Ломаша. Тръгни заедно с него към тези тиртхи, Царю. Така ще се сдобиеш с вечна слава, равна на тази, която притежават царете Махавиша, Яяти и Пурурава. Ще сразиш враговете си и ще си възвърнеш всичко, което по право ти принадлежи. Като Бхагиратха, Ману и самия Бог Рама, ти ще управляваш земята и ще блестиш сред царете, както слънцето блести сред звездите.“

Точно след като Нарада си замина, пристигна Ломаша Риши. Мъдрецът сияеше в черната си еленова кожа и носеше само съд за вода. След като го приеха с почит, Пандавите насядаха около него и го помолиха да им разкаже за пътешествията си. Ломаша отговори: „О, герои, докато пътувах из световете, стигнах до Амаравати, дивния град на Индра. Там, за свое удивление, видях великия цар на боговете да дели трона си с вашия брат Арджуна. Индра ме помоли да дойда при вас и да ви уверя, че Арджуна е добре. И ето ме тук възможно най-скоро.“

Ломаша разказа на Пандавите как Арджуна се бе сдобил с небесните оръжия, сред тях и с прославеното оръжие на Шива, и че освен това се бе научил да пее и танцува от гандхарвите. Той скоро щеше да се завърне. „Брат ви ме помоли да ви разведа по светите места, за да спечелите благочестиви заслуги. Индра поиска от мен същото, а такова е и моето желание. Макар вече два пъти да съм ходил по тези тиртхи, ще отида и трети път заедно с вас.“

Юдхищхира и братята му много се зарадваха на вестите за успеха на Арджуна. Юдхищхира каза: „О, възвишени брамине, думите ти са като дъжд от нектар. Нима може да има някой по-щастлив от онзи, за когото си спомня царят на боговете? След като ти ще ни бъдеш водач, успехът ни е сигурен. Моля те, о, риши, покажи ни всички свети места.“

След това Юдхищхира се обърна към брамините, които живееха с тях: „О, най-добри сред хората, нека онези скитащи брамини и йоги, които нямат силите да издържат на глад, жажда и изтощение от пътуването, както и на суров климат, не идват с мен.“

Юдхищхира знаеше, че пътуването към светите тиртхи ще бъде трудно и не искаше да подлага брамините на ненужни страдания. Той продължи: „Всички онези, които се нуждаят от редовна и готвена храна, нека останат и се обърнат към цар Дхритаращра за прехрана. Царят на Панчала също би ви приел. С ваше разрешение, ние ще тръгваме.“

С тъга много от брамините се сбогуваха и поеха към Хастинапура. Едва няколкостотин от тях заминаха с Ломаша, Дхаумя и Пандавите. Те избраха ден, белязан с благоприятни звезди, за да започнат поклонението си. Преди да тръгнат, братята сложиха ризници върху дрехите си от еленова кожа и дървесно лико и взеха оръжията си, в очакване да срещнат ракшаси. Когато поеха на път, Юдхищхира каза на Ломаша: „О, най-прекрасен от небесните риши, не считам, че ми липсват религиозни заслуги, но въпреки това съм измъчван от скръб. От друга страна виждам, че враговете ми са лишени от всякакви заслуги, но благоденстват. Как съществува това привидно противоречие?“

„О, сине на Кунти, никога не бива да тъжиш за подобни неща. Човек може и да изглежда, че благоденства в греха, че бере добри плодове или побеждава враговете си, но накрая бива унищожен. Виждал съм много дайти и данави, процъфтели в грехове, но съм ги виждал и да се провалят до пълно унищожение. О, владетелю на земята, особено в Сатя Юга бе така.“

Ломаша разказа как по време на Сатя Юга, първата от цикъла на четирите епохи, асурите високомерно отказали да извършват религиозни дейности, докато девите били добродетелни и правели жертвоприношения. Отначало асурите, които търсели единствено власт и богатства, забогатели — но това не било задълго. „От натрупването на нечестно спечелени богатства възникнаха порочни склонности, които доведоха до безнравственост. Доброто поведение изчезна напълно, а без добродетелност и благочестивост, асурите не можеха да бъдат състрадателни и морални. И те загубиха благоденствието си, защото богинята на щастието Лакшми ги напусна и потърси боговете; но богинята на злополучието, Алакшми, потърси асурите. Изпаднали в немилост, те станаха гневни и обсебени от Кали, бога на раздорите и разрушението, който ги подтикваше да извършват все повече и повече грехове. Изоставили всякакви жертвоприношения и религиозни ритуали, скоро ги постигна пълна разруха.

От друга страна, благочестивите богове посещаваха свети места и се занимаваха с жертвоприношения, благотворителност и аскетизъм. Така разцветът, до който достигнаха, бе дълговечен.

Затова, о, най-добър сред хората, ти също ще се сдобиеш с успех, като посещаваш светите тиртхи и като живееш аскетично в горите. А синовете на Дхритаращра, пристрастени към греха, несъмнено ще загинат точно както асурите.“

Оживени от думите на Ломаша, Юдхищхира и братята му, заедно с Драупади, следваха мъдреца през горите. Зад тях вървяха придружителите им начело с Индрасена, дългогодишния доверен слуга на братята, който бе дошъл с тях в гората. След прислужниците вървяха брамините в дълга редица сред гъсталака.

Едно по едно те посетиха много свети тиртхи и се изкъпаха в много свещени реки и езера. Поднесоха възлияния на предците си и получиха духовни напътствия от аскетите, живеещи по поклонническите места. Братята научиха също и смайващи истории за царе и риши от отминали епохи, свързани с тези свети земи.

Когато достигнаха Хималаите, Ломаша ги предупреди да напредват внимателно: „Ето там са планината Меру и върховете Кайлаша, Гандхамадана, Тришринга и Макарагири — каза той, сочейки напред към великолепните планини, издигащи се до облаците. — Тук живеят хиляди невидими небесни обитатели. Кимпуруши, якши, киннари, супарни, наги и ракшаси, бързи като вятъра и силни като хиляди могъщи слонове, скитат из планинските склонове. Грешниците не могат да пристъпят тук, защото ще бъдат убити от небесните същества.“

Докато Ломаша се молеше на боговете за закрила, Юдхищхира каза на Бхима: „Пази внимателно Драупади, скъпи братко. Тя винаги търси и заслужава закрилата ти, когато се страхува. Сега ще навлезем в тези свещени планини. По силата на своя аскетизъм и на добродетелните заслуги, които сме спечелили чрез жертвоприношения, ние ще получим разрешение да влезем в тези свети земи.“

Ломаша бе казал на братята, че ще се срещнат с Арджуна в планините, когато той се спусне от небесата на билото на върха Гандхамадана, затова те решиха да отидат там и да изчакат пристигането му. Пътят към планинския връх обаче, бе пълен с опасности. Ломаша посъветва Юдхищхира да нареди на слугите си и на повечето от брамините да не продължават. След това Бхима вдигна Драупади на раменете си и следвайки стръмните планински пътеки, започнаха да се изкачват нагоре по склоновете, придружени едва от няколко брамини.

Теренът бе скалист, а изкачването мъчително. Най-сетне достигнаха реката Алакананда, за която се разказваше, че се спуска на земята от небесата. Те обожаваха святата река и се изкъпаха в кристалночистите ѝ води. Братята огледаха възхитителния пейзаж, който се разкриваше от високото планинско плато. Сякаш бяха пристигнали на някаква райска планета. Разцъфнали дървета във всевъзможни цветове и нюанси разпръскваха божественото си ухание. Земята бе покрита с меки синкави треви и изпъстрена с диви цветя. Прозрачни езера, пълни със сини лотоси и обитавани от лебеди и чакраваки, лежаха сред гори от плодни дървета. Мелодичните песни на кукувици, пауни и много други птици изпълваха въздуха. Ломаша сподели с Пандавите, че Индра посещава всекидневно тези места, за да изпълнява ритуалите и молитвите си.

В далечината братята видяха нещо, което наподобяваше група снежни планини, но Ломаша им каза, че това са костите на Нарака, могъщ асура, убит навремето от Вишну. Мъдрецът разказа цялата история, докато вървяха към Гандхамадана. Колкото повече се доближаваха до върха, толкова по-непроходими ставаха пътеките. Оставяйки далеч назад райското плато, те бавно вървяха през снежни преспи и каменни морени. Внезапно изви свиреп вятър, изпълвайки въздуха с прах и сухи листа, които ослепиха Пандавите. Бхима прегърна Драупади, която бе обзета от ужас, чувайки навсякъде около тях да падат огромни дървета. Изглеждаше сякаш някаква небесна сила разцепва самата планина. Всички се разбягаха, търсейки да намерят убежище край някоя скала или дърво. Когато вихрушката поутихна, заваля пороен дъжд. Навсякъде потекоха мътни ручеи и кални потоци. Колкото повече валеше, толкова по-широки и буйни ставаха потоците, повлекли дървета и храсти. Небето бе притъмняло от гъсти облаци с проблясващи внезапни светкавици, които въпреки свирепата буря, танцуваха с изящество по планинските склонове.

Постепенно бурята утихна и небето се изясни; появи се слънце, а от земята започнаха да се издигат изпарения. Пътниците се показаха от убежищата си и като се събраха отново, продължиха към Гандхамадана.

Но Драупади бе напълно изтощена и усещаше, че не може да върви нататък. Победена от умората, тя изгуби съзнание и се свлече на земята като изтръгната от корен фиданка. Накула се втурна и я улови, докато падаше, а после нежно я положи на еленовата кожа, която Сахадева бързо бе разстлал. Юдхищхира каза: „Как тази красива жена, свикнала с всякакви удобства, сега лежи на земята? Деликатните ѝ ръце и нозе са посинели от студ и тя е паднала от изтощение. Уви, всичко това е заради мен! Пристрастен към хазарта, аз постъпих безразсъдно и стоварих толкова страшно страдание върху онези, които обичам. Цар Друпада ни даде тази принцеса с надеждата, че ще бъде щастлива. А ето я сега, лежи на земята в тази дива пустош!“

Ломаша и Дхаумя зашепнаха мантри, унищожаващи всяко зло. Накула нежно вееше на Драупади, докато Сахадева разтриваше краката ѝ. Когато тя бавно дойде на себе си, Юдхищхира я утеши, а после погледна към Бхима: „Как мислиш да продължим, силноръки? Чака ни дълъг, каменист и заледен път. Не мисля, че Драупади ще понесе пътуването.“

Бхима предложи да повикат Гхатоткача: „Синът ми е силен и може да ни пренесе по въздуха. Царю, стига да ми заповядаш и аз ще го извикам само с мисълта си.“

Юдхищхира се съгласи и Бхима седна да медитира върху своя син. Още щом си помисли за него, Гхатоткача се изправи пред тях с допрени длани. Той се поклони в нозете на баща си и приветства с уважение останалите Пандави. След като го посрещнаха с обич, той каза: „О, безгрешни, баща ми ме повика и аз съм готов да изпълня каквото поискате. Моля, заповядайте ми.“

Бхима прегърна сина си: „О, непобедими, изкачваме се към връх Гандхамадана, където отново ще се срещнем със своя брат Арджуна. Майка ти е изтощена от умора и не може да продължи. И за самите нас не е лесно да вървим по стръмните планински урви, покрити със снегове и ледове. Затова ни пренеси по въздуха.“

Гхатоткача се поклони: „С удоволствие. Имам на свое разположение стотици летящи ракшаси. О, татко, аз ще взема майка Драупади, а другите ракшаси ще понесат теб, братята ти и всички тези брамини.“

Гхатоткача внимателно сложи Драупади на раменете си. Той я приемаше така, сякаш бе собствената му майка, Хидимби. Внезапно се появиха и други ракшаси с едри тела и вдигнаха останалите пътници. Единствен Ломаша се възнесе в небесата без чужда помощ, а със собствената си мистична мощ и засия като второ слънце.

Ракшасите полетяха бързо из небесата по пътищата на сиддхите. Докато пътуваха, пътниците видяха под себе си прекрасните земи на видхядхарите, киннарите, кимпурушите, гандхарвите и други божествени същества. Видяха огромни гори, пресичани от реки и населени от слонове, мечки, маймуни, руру, крави сурабхи и биволи. После прелетяха над страната Уттара Куру и най-накрая пристигнаха на планината Гандхамадана. Ракшасите ги отнесоха нависоко чак до Бадарикашрам, древната отшелническа обител на ришите Нара и Нараяна.

Пандавите се оглеждаха наоколо си с удивление. Макар да бяха високо в планините, в целия район имаше райски дървета, обсипани в цветове. Те видяха огромното дърво Бадари, от което ашрамът носеше името си, разпростряло се като широк чадър от тучни зелени листа. То излъчваше ведрина и покой, и предлагаше подслона на клоните си, приведени от зрели плодове. Пъстри птици, опиянени от медения нектар, стичащ се от плодовете, излитаха и влитаха в короната му, изпълвайки въздуха с песните си.

Пандавите се приближиха към дървото Бадари с допрени длани. Навсякъде около него, сред стелещите се меки зелени треви, се издигаха тръстикови колиби, в които живееха много риши. Цялата област бе озарена от собственото си сияние, без да се нуждае нито от слънчевата, нито от лунната светлина; в нея не се усещаше нито силна горещина, нито голям студ. Братята почувстваха как и физическата им болка, и умствените им терзания ги напускат. Дори гладът и жаждата им изчезнаха, а умовете им се изпълниха с дълбоко умиротворение.

Оглеждайки се, те видяха много жертвени олтари, край които седяха аскети, и чуха брамини да пеят с мелодичните си гласове. Наблизо течаха прохладните и бистри води на Ганг, спускаща се на земята от небесата.

Някои от най-възвишените риши, живеещи в обителта, се приближиха да посрещнат пътниците. С мистичния си взор те вече бяха разбрали кои са гостите им и след като приеха почитанията им, също ги почетоха, поднасяйки им бистра вода, плодове и цветя.

Юдхищхира благодари на Гхатоткача и спътниците му, и ги помоли да останат заедно с тях, докато дойде време да се завърнат в Камяка. По съвет на Ломаша и Дхаумя, Пандавите заживяха сред мъдреците, очаквайки пристигането на Арджуна, като прекарваха времето си в слушане на духовните беседи на ришите.