32

Когато Бхишма научи за случилото се в Двайтавана, той реши да поговори с Дурьодхана. Намери принца, седнал с Шакуни във великолепния си дворец, приближи се и му каза: „Дете мое, непрестанно те умолявах да не разпалваш враждата с Пандавите. Посъветвахме ви да не ходите в гората, но вие отидохте. Сега с очите си видя силата на Пандавите, както и мъжеството на Карна, който пред теб избяга от бойното поле. Тогава само Пандавите останаха да те спасяват. О, Царю, и по бойни умения, и по героичност, и по нравственост, Карна не е дори на една четвърт от който и да е от синовете на Панду. Помири се с тези братя — за свое добро и за доброто на рода си.“

Бхишма знаеше, че Дурьодхана възлага най-големите си надежди за победа над Пандавите на Карна. Още откакто той се бе появил на демонстрацията на бойни умения и бе предизвикал Арджуна, Дурьодхана виждаше в негово лице единствения, който изобщо можеше да го победи. Сега вече би трябвало да е ясно, че Карна изобщо не е равен на Арджуна.

Бхишма погледна с надежда към принца, но Дурьодхана просто се изсмя, защото помнеше думите на данавите. Какво ли знае този старец? Пандавите ги чакаше изненада. Самият Бхишма щеше да е част от тази изненада, когато демоните го обладаеха.

Дурьодхана изобщо не отговори. Той внезапно стана и излезе от стаята. Бхишма можеше единствено с тъга да поклати глава. Той не бе изненадан от безочието на Дурьодхана. Изглежда унищожението на Куру бе неизбежно. Възрастният воин се прибра бавно и тъжно в покоите си.

След като остави Бхишма, Дурьодхана се срещна с Карна, Шакуни и Духшасана. Принцът огледа съветниците си и попита: „Какво остава да се направи? Как да подсигуря благоденствието си? Нека се спрем на някакъв план.“

Дурьодхана им разказа какво бе казал Бхишма и Карна се почувства неудобно. Дядото на Кауравите винаги го укоряваше. Явно бе, че изобщо не го харесва. Карна се чувстваше доброжелател на Кауравите в същата степен, в каквато бе и Бхишма. Може би беше дошло време да докаже на стареца, че преценката му за него е погрешна. Кършейки ръце, той каза: „О, велики Царю, Бхишма ни укорява, а слави Пандавите. Очевидно е, че ги цени повече от теб; и тъй като таи неприязън към теб, оскърбява и мен. Не мога повече да търпя подмятанията му. Дай ми армия и сам ще завладея света от името на Кауравите, точно както направиха Пандавите преди жертвоприношението Раджасуя. Нека този окаяник, грохналият и оглупял Бхишма, да види това и да се разкае за отношението си към мен. Само ми заповядай и ще тръгна веднага!“

Дурьодхана радостно похвали приятеля си: „Благословен съм, че си толкова благосклонен към мен! Какво повече бих могъл да искам, освен да имам човек като теб, така загрижен за интереса ми? Без съмнение животът ми днес постигна пълнотата си. Върви, приятелю, и срази враговете ми. Победата да е винаги с теб! Само поискай и ще направя всичко, което е необходимо, за да помогна.“

Карна незабавно започна да прави приготовления за похода си. Дурьодхана събра огромна армия, а обозът ѝ бе снабден с храна за цяла година. След като се посъветва с брамините и получи разрешението на Дхритаращра, той избра благоприятен ден за отпътуването. Бхишма и Видура не одобряваха плана на Карна, но предпочетоха да замълчат. Възможно бе безумецът да бъде разгромен някъде и това да сломи горделивостта му. Поне докато отсъстваше, нямаше да занимава Дурьодхана с други неразумни планове.

Благословен от дворцовите брамини, които произнасяха молитви за победата му, Карна излезе от града, следван от хиляди воини. Първо той нападна красивата столица на Цар Друпада, който бе отказал да бъде васал на Кауравите. Също като повечето царе, приели властта на Юдхищхира, Друпада не бе благоразположен към Дхритаращра. Превъзхождащите сили на Хастинапура обаче го победиха и той бе принуден да плаща данък на Дхритаращра.

След това Карна продължи на север, покорявайки всички царе в района. Той срази Бхагадатта, както и планинските хималайски царе. Продължавайки на изток, Карна подчини много племена. Никой не бе способен да му се противопостави в битка, докато изстрелваше пороите от островърхи стрели. Синът на Сурия бе несравним воин, срещу когото малцина на земята можеха да излязат особено когато го подкрепяше армията на Куру. Той скоро срази царете от юга и пое на запад, завладявайки и подчинявайки всички по пътя си.

За една година Карна бе натрупал огромно богатство от завоеванията си. Той го пренесе обратно до Хастинапура в дълъг керван от колесници и волски коли. Дурьодхана, баща му и братята му го посрещнаха на влизане в града. Те го поздравиха и го прегърнаха. Дурьодхана каза: „Онова, което не получих нито от Бхишма, нито от Дрона, Крипа или който и да било друг, ми бе дарено от Карна. О, силноръки, в теб намерих своя закрилник. Всички Пандави и останалите царе са нищо в сравнение с теб.“

Виждайки успеха на Карна, някои от гражданите ликуваха, докато други, които бяха благоразположени към Пандавите, ридаеха или мълчаха. Дхритаращра бе изпълнен с радост и прегърна Карна с обич, сякаш бе негов собствен син.

От този ден нататък, Дурьодхана, който бе видял смелостта на Карна, считаше Пандавите за победени. Принцът бе изпълнен с надежда и започна да обмисля дали не може да извърши жертвоприношението Раджасуя. Сега, след като светът бе под негова власт, той искаше да бъде равен на Пандавите във всяко отношение. Ако успееше да осъществи и Раджасуя, тогава всичките му желания щяха да се осъществят.

Но когато Дурьодхана отиде при върховния си жрец и поиска от него да извърши жертвоприношението, му бе казано, че това е невъзможно: „Докато Юдхищхира е жив — отговори жрецът — никой друг на земята не може да изпълни Раджасуя. Това жертвоприношение се извършва само от един монарх; нито пък човек трябва да го извършва в присъствието на баща си.“

После свещенослужителят обясни, че съществува друго жертвоприношение, подобно на Раджасуя, което Дурьодхана би могъл да изпълни — наричаше се Ваишнава. Никой освен безсмъртния Вишну никога не го бе извършвал и то във всяко едно отношение бе равно на Раджасуя: „О, Царю, използвай златото, което са ти поднесли в данък земните царе, да направиш един златен плуг. С него трябва да подготвиш земята, върху която ще започна жертвоприношението.“

Дурьодхана незабавно започна да обсъжда подробностите около жертвоприношението с баща си и съветниците, които изразиха одобрението си. После той назначи хора, които да отговарят за различните аспекти на организацията и нареди на майстори да изработят златния плуг. Всички възрастни Куру бяха много щастливи, че Дурьодхана се готви да извършва жертвоприношение — действие, чрез което се надяваха той да увеличи благочестието си, както и славата на рода им. Вестоносци бяха разпратени да поканят царете от цялата земя.

Духшасана поиска пратеници да отидат и в гората Двайтавана да поканят Пандавите, за да могат и те да видят величието на Куру. Когато Юдхищхира чу поканата, той отговори: „Какво щастие е, че Дурьодхана извършва такова голямо жертвоприношение. Много бих желал да присъствам, но е невъзможно. Не мога да напусна гората, преди да е изтекъл обетът ми. Дурьодхана ще ме види в Хастинапура едва след като изминат тринайсетте години на изгнанието.“

Бхима обаче, се втренчи във вестоносеца: „Цар Юдхищхира ще отиде, когато дойде време да принесем Дурьодхана в огъня, запален от оръжията.“ Повтори това послание на Дурьодхана: „Когато изтекат тринайсетте години, Дхармараджа, господарят на хората, ще излее върху синовете на Дхритаращра пречистеното масло на своя гняв в жертвоприношението на битката. Едва тогава ще дойдем.“ Останалите братя не казаха нищо.

Когато Дурьодхана изслуша посланието, той само се подсмихна.

Хиляди брамини и кшатрии запристигаха в Хастинапура. Те бяха топло приети с храна и напитки, и подобаващо настанени. Видура се зае с посрещането на гостите, за да е сигурен, че са удовлетворени във всяко отношение. След като се освежаха, той им посочваше жертвената арена, намираща се извън града. Пристигащите царе поднасяха дарове, а Дурьодхана и братята му раздаваха подаяния на брамините.

В края на жертвоприношението Дурьодхана отново влезе в своята столица, заобиколен от братята си и възпяван от бардове и певци. Приятелите и роднините му го хвалеха с думите, че неговото жертвоприношение е надминало всички, извършвани от предците му, които до един бяха постигнали рая.

Някои безстрашни хора от народа обаче казаха, че това жертвоприношение ни най-малко не може да се сравнява с Раджасуя на Юдхищхира. Въпреки че дочу тези подмятания, Дурьодхана не отговори нищо. Той знаеше, че е вярно. Раджасуя бе най-величествената и пищна церемония, на която някога бе присъствал. Той изобщо не бе могъл да наподоби великолепието ѝ.

Карна видя, че приятелят му отново е замислен. Обгръщайки с ръка раменете на принца, той каза: „О, най-добър от рода Бхарата, по щастлива съдба твоето жертвоприношение бе успешно. Това е само началото. Когато убием Пандавите в бой, ще направиш и Раджасуя. Очаквам с нетърпение отново да те възславя тогава.“

Дурьодхана прегърна Карна и се замечта за Раджасуя: „О, Каурави — каза той — кога ли ще отпразнувам най-великото от всички жертвоприношения, Раджасуя, след като съм убил порочните Пандави?“

Карна внезапно спря и сериозно каза: „Чуй думите ми, Царю. Докато не убия Арджуна, нито ще хапна месо, нито ще се наслаждавам на разкош. Ще давам на всекиго, каквото и да ми поиска. Когато ме помолят за милостиня, никога няма да отговарям: „Не мога да дам.“

Синовете на Дхритаращра заликуваха, чувайки обета на Карна. Те вече считаха Пандавите за убити. Докато красивият Карна влизаше високомерно в двореца си, както Кувера влиза в своя, всички Каурави го възхваляваха.

Пандавите също научиха за обета на Карна. Бхима и Арджуна се усмихнаха презрително, но Юдхищхира се разтревожи. Той знаеше, че Карна не може да бъде убит заради естествената ризница върху тялото му. Юдхищхира се замисли. Той сам им бе причинил всички тези трудности и опасности. От преданост към него сега братята му изстрадваха нещастия, каквито не заслужаваха. Скоро им предстоеше опасната битка с героите на Куру, подпомагани от Карна и от други могъщи воини.

Юдхищхира живееше в тревога ден и нощ. Припомняйки си играта на зарове и острите думи на Карна и Дурьодхана, той чувстваше, че сякаш нож пронизва сърцето му. Като виждаха състоянието му, братята му и Драупади също се измъчваха. Разгневени на Кауравите, те копнееха за деня, когато щяха да могат да излязат насреща им в битка. Всеки ден братята правеха сурови физически упражнения, за да се поддържат в бойна форма и за да дадат отдушник на гнева си.

В последните месеци на престоя им в гората, Вясадева отново дойде да ги види. Юдхищхира го обожава с преданост, а после седна в нозете му, за да чуе думите му.

Като видя колко отслабнали и неспокойни са Пандавите, мъдрецът бе трогнат от състрадание. Със задавен от сълзи глас, той каза: „О, най-добри сред хората, никой човек не може да изпитва непримесено щастие. Всеки е сполитан от радости и мъки, когато им дойде времето. Затова мъдрият нито се радва, нито тъгува. Той не се поддава на щастието, нито на скръбта, когато го споходят. Вместо това практикува аскетизъм, за да получи вечното щастие, което се поражда от духовното осъзнаване. Най-голямото щастие идва от аскетизма, а не от подобряване на материалната среда. Невежите, търсещи материални наслади на всяка цена, в следващия си живот получават тела на животни. Те никога не постигат щастие. О, Царю, въпреки че са трудни, вашите аскетични практики ще ви отведат до висшето ви благополучие.“

След като описа качествата, които човек трябва да развие от аскетизма — правдивост, свобода от гняв, себеконтрол, ненасилие — Вясадева продължи да говори за раздаването на подаяния, което Юдхищхира винаги бе практикувал, докато имаше богатства.

Когато Вясадева замълча, Юдхищхира попита: „Моля те, кажи ми, велики мъдрецо, кое е по-доброто: аскетизмът или даването на милостиня? Кое носи по-добри резултати и кое е по-трудно да се практикува?“

Вясадева отговори: „О, дете, няма нищо по-трудно за практикуване от благотворителността. Хората жадуват за богатства и ги придобиват с огромни усилия. Рискувайки живота си, те навлизат в дълбините на океани и гори в търсене на съкровища. Няма нещо, което да не биха направили, за да забогатеят. Затова им е изключително трудно да се разделят с придобитото с такива усилия богатство. Но знай, че честно спечеленото богатство трябва да се раздава на драго сърце на тези, които го заслужават. Нечестно спечеленото обаче, дори да бъде дарено като милостиня, няма да спаси притежателя си от пропадане в следващия му живот.“

Юдхищхира помоли Вясадева да каже повече за благодатта от раздаването на милостиня и мъдрецът му разказа древната притча за един беден човек на име Мудгала, който постигнал върховната духовна обител, само заради навика си да дава милостиня на брамините. Пандавите бяха смаяни. В заключение, мъдрецът каза: „О, сине на Кунти, недей да скърбиш. Щастието и нещастието се въртят около човека едно след друго, сякаш на колело. Ти несъмнено ще си възвърнеш бащиното царство след края на изгнанието. Чрез своите аскетизъм и милосърдие ще постигнеш благодат. Останете с мир, аз си отивам.“

Утешени от думите му, Пандавите поднесоха почитанията си, когато риши се изправи да си върви.

Дурьодхана продължаваше да търси начини, чрез които да навреди на Пандавите. Той се съветваше с братята си и с Карна как да унищожи братята, преди да са се върнали от гората. Докато обмисляше различните планове, се случи така, че аскетът Дурваса посети града. Той водеше със себе си десет хиляди ученици и дойде в царския дворец, като поиска да получи храна за всички тях. Мъдрецът бе известен с гневливостта си: ако не му се служеше както подобава, той много бързо проклинаше оскърбителя. Освен това имаше навика да изпитва предела на търпението на домакините си, за да провери дали се придържат към религиозните си задължения при всякакви обстоятелства. Страхувайки се, че някой некомпетентен слуга може да им навлече проклятието му, Дурьодхана лично се грижеше за Дурваса. Той служеше на мъдреца като най-обикновен прислужник с цялото смирение и внимание, които успя да прояви, изпълнявайки грижливо всяко негово искане.

Дурваса бе непредсказуем. Понякога искаше незабавно да му се сготви някакво ястие, но щом му го донасяха, отиваше да се изкъпе. Връщаше се след дълго време и казваше: „Това няма да го ям, не съм вече гладен.“ Ставаше посред нощ и искаше храна и други грижи, като най-често критикуваше ястията и обслужването. Дурьодхана му служеше, без да се оплаква, и внимателно изпълняваше всяко най-дребно желание на мъдреца. Дурваса остана доволен от принца. Преди да си тръгне, той каза: „Ти ми служи добре. Ще ти дам благословия — поискай каквото пожелаеш от мен. Ако не противоречи на религията, ще го изпълня веднага.“

Дурьодхана се почувства сякаш прероден. Той вече бе обсъдил със съветниците си каква благословия да поиска, в случай че Дурваса го попита. Затова каза: „О, брамине, както беше мой гост, погостувай и на Юдхищхира в гората. Той е съвършен и благовъзпитан, велик цар и най-големият в нашето семейство, затова заслужава да получи благословиите ти. Трябва да отидеш при него, когато всички вече са се нахранили и са се приготвили за почивка. Тогава този праведник ще те посрещне подобаващо.“

Дурваса отговори: „Ще направя каквото ме помоли.“ После замина заедно с учениците си, като пое направо към Камяка.

Дурьодхана бе извън себе си от радост. Пандавите нямаше да могат да посрещнат Дурваса и многобройните му ученици, след като Драупади вече беше вечеряла. Нямаше как да нахранят десет хиляди брамини без магическото блюдо, което им бе дал Сурия. Дурваса със сигурност щеше да ги прокълне, а неговото проклятие никога не отиваше напразно.

Дурьодхана изтича при приятелите си: „Планът ни успя! — извика той. — Пандавите са обречени!“ Той прегърна Карна, който каза: „Какво щастие, че всичко мина добре и че желанието ти се осъществи! Какво щастие, че враговете ни са хвърлени в труднопреодолим океан от страдания! По своя собствена вина те сега са изправени пред страшна опасност.“ Така ликуваха Дурьодхана и съветниците му, смеейки се и тържествувайки.

Няколко дни по-късно Дурваса пристигна в ашрама на Пандавите, точно след като Драупади се беше нахранила. Оставяйки учениците си настрани от стана, мъдрецът отиде при братята сам. Щом видяха прочутия риши, Пандавите незабавно станаха с допрени длани и паднаха на земята в почтителни поклони. Юдхищхира настани Дурваса на удобно място и го обожава с цялото си внимание. Тогава Дурваса каза: „Дошъл съм с десетте си хиляди ученици и трябва нещо да хапнем. Вървяхме цял ден и сме гладни. О, Царю, моля разпореди се да ни бъде дадена храна. Ние ще отидем първо да се изкъпем и после ще се върнем да вечеряме.“

Юдхищхира отговори: „Така да бъде“ и Дурваса пое към реката заедно с учениците си. След като той си тръгна, царят даде воля на тревогата си. Как би могъл да нахрани толкова много хора? Драупади вече беше вечеряла и магическото блюдо нямаше да даде повече храна чак до следващата сутрин. Юдхищхира попита жена си дали може да направи нещо. Драупади, която винаги бе загрижена за благото на съпрузите си, започна да обмисля ситуацията. Единствената ѝ надежда беше молитвата. Принцесата си помисли за Кришна и започна да го умолява: „О, Кришна, господарю на вселената, ти, който унищожаваш трудностите на своите предани, безгранични и всесилни, моля те, чуй молитвата ми. Ти си убежището на безпомощните, ти даряваш безмерни благословии на всички създания, ти си непознаваемата и всезнаеща Божествена Личност. Бъди милостив, закриляй ме! Аз търся подслона ти. О, Господи, както преди ме спаси от Духшасана пред събранието, спаси ме, моля те, и сега от тази беда.“

По това време Кришна се намираше в двореца си и лежеше в леглото с Рукмини. Тази мистична личност, чиито действия са необясними за всички, чу молитвите на Драупади. Той веднага скочи от леглото и като остави жена си, се втурна извън двореца. Само след няколко мига вече стоеше пред Драупади, която падна в нозете му със сълзи на очи: „О, Кришна, заплашва ни страшната опасност да ни прокълне Дурваса. Какво да направим?“

Кришна се усмихна: „Ще направя каквото мога, но и аз съм гладен. Моля те, дай ми най-напред да се нахраня и после ще направя каквото трябва.“

Засрамената Драупади отговори: „Мой Господи, блюдото, което ни даде богът на слънцето, остава пълно само докато и аз не се нахраня. А аз току-що вечерях и днес то няма да даде повече храна.“

„Нямаме време! — каза Кришна. — Бързо донеси чинията и ми я покажи.“

Драупади донесе блюдото пред Кришна и той внимателно го огледа. В единия му край намери парченце ориз и зеленчук, прилепнали заедно, и веднага ги вкуси с думите: „Нека Бог Хари, душата на вселената, се засити от тази храна и нека Богът на всички жертвоприношения бъде удовлетворен.“

След това се обърна към Сахадева и каза: „Върви бързо да доведеш аскетите за вечеря.“

Пандавите се огледаха смутено. Нямаше никаква храна. Но те вярваха, че Кришна няма да ги изостави. Сахадева тръгна към реката да намери Дурваса и учениците му.

На реката нищо неподозиращият Дурваса очакваше Юдхищхира да приготви вечеря за него и спътниците му, но внезапно се почувства така сит, сякаш бе погълнал огромно количество храна. Погледна учениците си; те също изглеждаха сити, потриваха коремите си и се оригваха. Споглеждайки се един друг, аскетите осъзнаха, че никой от тях не би могъл да хапне нищо!

Дурваса каза на учениците си: „Напразно накарахме Юдхищхира да приготви храна за десет хиляди човека; много лошо направихме. Дали Пандавите няма да ни изпепелят, като ни погледнат с гневни очи? О, брамини, знам, че Юдхищхира притежава велики сили. Той е отдаден в нозете на Бог Хари, а аз се боя от такива хора. Те могат да ни изгорят с гнева си, както огънят изгаря бала памук. Нека по-добре, докато е време, да си тръгнем оттук, преди да са ни потърсили.“

Макар че бе могъщ йоги-мистик, Дурваса знаеше, че силата му е нищожна, в сравнение с тази на хората, отдадени на Върховния Бог, който винаги защитава преданите си. Той си спомни един предишен случай, когато бе притеснил друг отдаден на Бога. Тогава му се бяха струпали толкова трудности, че едва не бе загубил живота си.

Без да каже и дума повече, Дурваса излезе от реката и бързо пое в посока, обратна на ашрама на Пандавите. Учениците му също тръгнаха, желаейки да са възможно най-далеч от братята.

Когато Сахадева отиде на реката, той не намери никого. Няколко канчета за вода и парчета от дрехи лежаха на брега, но аскетите ги нямаше. Той започна да ги търси и срещна други брамини, които го известиха, че Дурваса и последователите му внезапно са си тръгнали. Сахадева се върна при братята си и разказа какво се е случило. Юдхищхира се разтревожи: „Аскетите ще се върнат посред нощ и ще попитат къде е вечерята — каза той с притеснение. — Как можем да избегнем тази ужасна опасност, която ни поднесе съдбата?“

Кришна се усмихна: „Не се безпокой, Юдхищхира. Дурваса и учениците му избягаха, уплашени от аскетичните ви сили. Онзи, който е добродетелен, никога не бива да се страхува от опасност. С твое позволение, сега ще се връщам у дома.“

Юдхищхира отговори: „О, Кришна, както някой, който се дави в огромен океан, намира спасителна лодка, така и ние бяхме избавени от теб. Разбира се, че можеш да отидеш, където желаеш.“

Кришна си тръгна, а Пандавите наобиколиха непорочната си съпруга и ѝ благодариха, че се е сетила да се помоли на Кришна. Те споделиха помежду си, че тази случка изглежда като предизвикана от Кауравите. За щастие, Кришна винаги бе до тях, за да ги закриля, независимо каква опасност ги заплашваше. Мислейки за приятеля си от Дварака, братята влязоха в тръстиковите си колиби, за да си починат през нощта.