16

Когато слънцето залезе, Арджуна помоли Кришна да кара обратно към лагера. След като изби хиляди самшаптаки, той слезе от колесницата си и заедно с Кришна поднесе молитви на Сандхя, богинята на здрача. После двамата приятели се качиха на колесницата и поеха през сгъстяващия се мрак към шатрата на Юдхищхира. Докато пътуваха, Арджуна внезапно усети необяснима тревога. Той каза: „О, Говинда, защо ме връхлитат лоши предчувствия? Защо гласът ми трепери? Виждам страшни поличби навсякъде около себе си, ръцете и краката ми отмаляват. Боя се, че се е случила страшна беда. Дано всичко да е наред с царя, моя почитаем по-голям брат и със съюзниците му.“

След като бе управлявал цял ден умело колесницата сред битката, Кришна отговори: „Като гледам всички тези избити Каурави, мисля, че всичко би трябвало да е наред с братята ти и с министрите. Не се поддавай на лоши мисли. Вероятно се е случило нещо не толкова страшно.“

Все още разтревожен, Арджуна се опита да приеме думите на Кришна. Той не каза нищо, докато колесницата се носеше през полето. Мислеше си за Дрона. Учителят възнамеряваше да плени Юдхищхира. Дали не беше успял? Арджуна потрепери при тази мисъл. Ако нещо се бе случило на Юдхищхира или на някой от братята му, той нямаше да може да си го прости. Дори да беше среднощ, щеше да предизвика цялата кауравска армия да излезе на бой и щеше да избие и последния войник.

След около час стигнаха до лагера. Когато влязоха в него, Арджуна се огледа наоколо си и каза: „О, Джанардана, не чувам благоприятните звуци на барабани и други музикални инструменти да ознаменуват победата ни. Бардовете и певците не пеят песни, описващи успеха ни. Всички обръщат лицата си, като ме видят. Никой не идва да ме поздрави както обичайно. О, Мадхава, дали всичко е наред с братята ми? Като гледам хората ни толкова нещастни, умът ми се тревожи. Дали Друпада е добре? Да не би пък владетелят на Вирата да е сполетян от нещастие? Какво се е случило с воините ни, кажи ми, притежателю на неувяхваща слава?“

И тогава Арджуна започна да се досеща за истината. Абхиманю винаги го посрещаше, когато се връщаше в лагера, но днес принцът не идваше. По пътя той бе дочул от някакви войници, че Дрона бил формирал чакравюха. Арджуна знаеше, че има само двама воини на бойното поле, способни да разбият тази формация — Абхиманю и той самият.

Стигайки до царската шатра, Арджуна слезе от колесницата и влезе, а Кришна вървеше до него. Вътре видя братята си да седят с наведени глави. Никой не промълви и дума. Не можеха да издържат на погледа му и с неудобство се местеха на креслата си.

Тогава Арджуна видя празното място на сина си. Сърцето му спря. Той приближи до Юдхищхира и се поклони в нозете му, а като се изправи, се взря в отчаяното лице на брат си: „Царю, блед си. Виждам и че Абхиманю го няма, нито пък някой ми казва нещо за поздрав. Чух, че днес Кауравите се били подредили в чакравюха. Освен Абхиманю, никой не би могъл да проникне в тази формация в мое отсъствие, но той не знаеше как да излезе от нея. Да не би да си поискал от сина ми да влезе в този страшен боен ред? Да не би този яростен стрелец с лък, убиец на вражески герои, след като се е врязал сред редиците на врага и е погубил хиляди, сам да е отишъл в обителта на Смъртта?“

Арджуна зарида. Падайки на колене, той проплака към Юдхищхира с печален глас: „Кажи ми как е паднал, той, който имаше силни ръце и червеникави очи, който се роди в семейството ни като лъв на планински склон и който приличаше на самия Индра? Как бе убит в боя?“

Арджуна видя насълзените очи на Юдхищхира. Собствените му очи плувнаха в сълзи, когато разбра, че онова, от което най-много се бе боял, бе истина. Мълчанието на Юдхищхира го потвърждаваше. Поемайки си дълбоко дъх, Арджуна се бореше да овладее ума си. Главата му падна върху коленете и той захлипа. След няколко минути вдигна поглед и продължи със сподавен глас: „Кои са тези безумци, подтиквани от злата си съдба, които са се осмелили да погубят сина ми? Как този млад мъж, подобен на благородния Кришна по храброст, великодушие и познаване на Ведите, е бил убит? Ако не видя този герой, който е самата ми душа, любимецът на Кешава, и толкова обичан от сестрата на Кришна, тогава и аз ще бъда гост в обителта на Ямараджа. Не видя ли него, кроткия принц, чиято реч е приятна, а делата добри, който е с къдрави тъмни коси, очи на млада газела, походка на гневен слон и плещи на могъщ лъв, веднага ще поема към безпределните земи на Смъртта.“

Кришна стоеше до Арджуна и обви с ръка раменете му. Пандава хлипа високо известно време, описвайки многото качества на сина си. Братята и приятелите му седяха безмълвни, със сърца, разкъсвани от мъка, докато той продължаваше:

„Въпреки че бе по-млад от мен, този герой ме превъзхождаше. Бе добродетелен, признателен, покорен към по-старшите и винаги копнеещ да прави добро. Себеовладян и безгрешен, той вървеше единствено по пътя на благочестието и истината. Бе верен и предан, служейки на Бога с всичките си дейности. В бой никога не атакуваше пръв, нито пък нападаше безпомощен противник. Бе ужас за враговете и убежище за приятелите си. Как е възможно такъв воин да бъде убит?“

Арджуна падна на земята, неспирно зовейки името на сина си. Като се овладя с трудност, той каза: „Днес моят син лежи на голата земя като изоставен, макар винаги да го обграждаха най-красиви жени. Той, за когото преди се грижеха слуги и бардове възпяваха славата му, сега е заобиколен от чакали и лешояди. Лицето му, което заслужава да бъде засенчвано с царски слънчобрани, сега е покрито с прах и кал. Уви! Какъв нещастник съм, че те изгубих и какви щастливци са боговете, които те спечелиха. Сега със сигурност Ямараджа, Индра, Кувера и Варуна те посрещат като скъп гост и правят приготовления да те почетат.“

Арджуна вдигна поглед към Юдхищхира, който гледаше брат си със състрадание. С кървавочервени очи и обляно в сълзи лице, Арджуна попита: „Моля те, кажи ми, о, най-добър сред хората, нали синът ми е в рая? Дали е трябвало да се сражава сам срещу много герои и да даде живота си, след като ги е избил с хиляди? Сигурно си е мислел за мен. Атакуван от злия Дурьодхана, от Дрона, Карна, Крипа и останалите, той сигурно си е казвал: „Баща ми ще ме спаси.“ Може би всички тези безмилостни воини са го повалили, докато ме е призовавал за помощ. А може пък, тъй като е заченат в утробата на принцесата на Вришни, да не е викал така.“

Арджуна се самообвиняваше. Как се бе оставил да бъде отдалечен от основната битка? Очевидно Дурьодхана бе измислил този план, изискващ отсъствието му. Как не го беше прозрял? Да беше, Абхиманю все още щеше да е жив. Без да мисли за сигурността на близките си, той се бе втурнал в битката от жажда за слава. И сега синът му бе мъртъв.

Арджуна простена: „Явно сърцето ми е направено от камък, щом не се пръска на парчета. Но то със сигурност ще се разкъса, щом чуе воплите на Субхадра и Драупади. Какво ще кажа на тези нежни жени? Как бих могъл да им съобщя, че Абхиманю сега лежи на голата земя, потънал в собствената си кръв? И какво ще кажа на Уттара, вярната му и красива съпруга? Кауравите могат да ликуват само докато не съм се върнал на бойното поле. Заради това, че убиха сина ми, те ще страдат така, както аз страдам сега.“

Арджуна се обърна към Кришна: „Защо не ми каза какво става днес, о, Мадхава? Несъмнено тогава на мига щях да изпепеля жестоките Каурави. Как са могли да насочат смъртоносните си стрели срещу такова крехко момче, нападайки го в мое отсъствие? Той не е имал никакъв закрилник сред тези зли хора. Как можа да позволиш това, Кришна?!“

Кришна утеши приятеля си с мъдри думи: „Не се поддавай на скръбта. Това е неизбежният край на героите, които никога не си помислят за отстъпление. Онези, които познават Ведите, казват, че това е най-висшата и най-жадувана цел за един кшатрия, който знае дълга си. Героите винаги копнеят за такъв край. Няма по-добра смърт за един воин от тази да падне в бой, докато се сражава с неприятелите си. Несъмнено Абхиманю е достигнал земите, където отиват само най-праведните хора. Не ридай, защото потапяш братята и приятелите си в скръб. Ти сам знаеш всичко това и ти подобава да утешиш близките си в подобен тежък час. Овладей се и се освободи от мъката си.“

Арджуна бавно се обърна към Юдхищхира: „О, господарю на земята, кажи ми как точно бе убит лотосоокият ми син.“ Гласът му бе станал леденостуден. Мъката му отстъпваше място на непосилен гняв. „Как се сражава той със злите ни врагове? Ще ги унищожа до един заедно с всичките им слонове, коне и колесници. Защо, братко, самият ти не стори това? Как така убиха сина ми, след като ти, Бхима, близнаците и толкова много герои бяхте там? Със сигурност до един сте лишени от храброст. Пред самите ви очи са убили момчето ми!“

Арджуна се втренчи в празния стол на сина си. Какъв бе смисълът да обвинява когото и да било за смъртта на Абхиманю? Съдбата я бе пожелала, както пожелава смъртта на всяко живо същество. Но му бе трудно да не вижда как нещата можеха да бъдат различни. Защо той не беше до Абхиманю, когато синът му най-много бе имал нужда от него? Арджуна поклати глава, когато продължи: „По-скоро трябва да обвинявам себе си. Макар да знам, че до един сте страхливци, аз се отдалечих. Уви! Нима оръжията и ризниците ви са само украшения? Нима дръзките ви думи служат само за да впечатлят събранието? Всички заедно не успяхте да защитите моя син!“

Никой не каза и дума, докато Арджуна закрачи към стола си, стиснал Гандива в ръка, а дългият му меч се люлееше на бедрото му. Очите му пламтяха, горещи сълзи се стичаха по страните му. Въздишаше непрестанно. Никой не смееше да го погледне. Единствени Юдхищхира и Кришна, с които Арджуна винаги се съгласяваше, можеха да кажат нещо. След малко Юдхищхира каза: „О, силноръки, когато ти отиде да се биеш със самшаптаките, Дрона направи всичко възможно да ме плени. Той подреди непробиваемата чакравюха и тръгна към нас, изстрелвайки огнените си стрели във всички посоки. Тогава помолих твоя син да проникне във формацията, отваряйки път за всички ни. Без колебание принцът се втурна и се вряза в бойния ред, както Гаруда се спуска в океана. Ние го следвахме плътно, но изведнъж, по необясним начин, подлият владетел на Синдху успя да ни спре. По-късно научихме от Вясадева, че Джаядратха бил получил благословия от Махадева да съумее да ни удържи в боя. Синът ти остана сам вътре във формацията. Шестима Каурави махаратхи го наобиколили. Разбили колесницата, бронята и оръжията му. Изтощен от умора, той най-после бил убит от седми, от сина на Духшасана.“

Арджуна простена. Юдхищхира замълча, после продължи: „Преди да умре, той изби безброй герои, много от тях царе и махаратхи. Сега е отишъл в райската обител. По неразгадаемата повеля на съдбата, принцът бе постигнат от този предопределен край. А ние всички потънахме в изгарящо море от мъка.“

С вопли: „Сине мой, сине!“ Арджуна се строполи на земята. Всички се гледаха един друг с пусти очи. Никой не бе способен да промълви и дума, докато Арджуна даваше воля на болката си. Постепенно той успя да се овладее и се изправи на крака. Треперейки сякаш в треска и кършейки ръце, Партха заговори с нисък глас, съскащ от ярост: „Казвам ви истината: утре ще убия Джаядратха, ако той не изостави Дурьодхана от страх за живота си. Остане ли в боя и не потърси ли убежище или у Кришна, или у теб, Царю, утре той ще умре. Който и да се опита да го защити — бил той Дрона, Крипа или някой друг — ще се намери повален от стрелите ми. Царят на Синдху е причинил смъртта на сина ми. Заради това насилие над Абхиманю и мен, той ще умре.“

Арджуна усети как целият му гняв се насочва срещу Джаядратха, който вече се бе проявил като презрян грешник, още когато бе отвлякъл Драупади. Този път нямаше да се измъкне жив. Макар Абхиманю да бе нападнат от шестима кауравски воини наведнъж и накрая да бе убит от Дурджая, Джаядратха именно бе този, който трябваше да бъде винен. Много пъти воините се оказваха побеждавани от превъзхождащи ги числено воини, но съюзниците и поддръжниците им винаги можеха да им се притекат на помощ. Абхиманю несъмнено би бил спасен, ако Пандавите бяха могли да му помогнат. Постъпката на Джаядратха бе подла и непростима. Арджуна здраво стисна своя Гандива. Скоро този коварен владетел на Синдху щеше да пожъне плодовете на омразата си към Пандавите.

Оглеждайки братята и съюзниците си, Арджуна продължи: „Ако не убия този окаяник утре, нека никога да не постигна земите на праведните. Нека вместо това отида в ада, предназначен за онези, които насилват собствените си майки, за злобните, неблагодарните и скъперниците. Нека потъна в тъмните сфери на изнасилвачите, на убийците на брамини, на предателите, на прелъстителите на чужди жени, на онези, които са нелюбезни към гостите си и които лъжат и мамят останалите. Ако не убия утре Джаядратха, нека такъв да бъде краят ми.“

Гласът на Арджуна сякаш разтърсваше земята: „Сега чуйте още един обет, който ще дам. Не убия ли Джаядратха утре до залез, ще се хвърля в пламтящия огън. Нито боговете, нито демоните, нито смъртните, нито крилатите същества, нито ракшасите, ришите или който и да било друг сред подвижните и неподвижни създания може да ми попречи да осъществя целта си. Дори Джаядратха да се скрие в подземния свят или някак да се въздигне в небесата, аз въпреки това ще го намеря и ще отсека главата от раменете му. Когато тази нощ изтече, врагът на Абхиманю ще ме види като олицетворението на смъртта си, където и да отиде.“

След като тържествено произнесе тези думи, Арджуна силно дръпна тетивата на лъка си, издавайки звук, който се издигна до небето. В същия миг и Кришна, давайки израз на гнева си, наду раковината си и екотът ѝ сякаш разтърси цялата вселена.

Когато из лагера се разнесе вестта за клетвата на Арджуна, прозвучаха безброй барабани и други музикални инструменти, наред с яростните викове на многото воини. Целият лагер се изпълни с радостно оживление. Несъмнено на следващия ден Кауравите щяха да се изправят срещу най-страшното бедствие, случвало им се дотогава. Разяреният Арджуна наистина бе враг, от когото да се страхуваш.

В лагера на Кауравите радостта беше голяма. Абхиманю бе един от най-великите воини в армията на Пандавите. Беше почти сякаш са успели да убият Арджуна. Сега без съмнение Арджуна щеше да е обезверен, изгубил всякакво желание да се сражава. Сега, след като още един от синовете му бе убит — и то любимият му Абхиманю — силите на Арджуна щяха да се стопят от мъка. Дурьодхана възхваляваше Дрона и всички заедно седнаха да обсъдят стратегията за следващия ден. Щеше да им е по-лесно да се изправят срещу обезсърчените си врагове. Може би трябваше да използват отново същата формация. Може би щяха да хванат и убият в капана ѝ още някой могъщ воин.

Докато разговаряха, те дочуха вълнението откъм лагера на Пандавите, подобно на океански рев. Кауравите се спогледаха изумени. Защо Пандавите ликуваха? Нима не трябваше да се чувстват отчаяни?

Внезапно Джаядратха нахълта в шатрата. На лицето му бе изписан ужас. Той се изправи задъхан пред Дурьодхана, целият облян в пот. Господарят на Кауравите го видя да трепери като фиданка сред буря. Като го попита каква е причината за страха му, Джаядратха отговори: „Онзи, който бе заченат в съпругата на Панду от сластния Индра — своенравният Арджуна — се е заклел да ме убие утре. Желая ви успех, но самият аз сега си отивам у дома, за да спася живота си. Или пък ако искате да остана, трябва добре да подсигурите безопасността ми. Според мен, Царю, ти, Дрона, Крипа, Карна и всички останали владетели сте способни да измъкнете човек дори от ръцете на смъртта.“

Джаядратха огледа събранието с обезумели очи. Благословията, дадена му от Шива, се бе оказала проклятие за унищожението му. Бе се порадвал на своя миг слава, но сега в резултат на това бе изправен пред най-страшната, смъртоносна опасност. Арджуна бе известен с това, че спазва обетите си, а сега щеше да бъде и разгневен. Царят на Синдху продължи: „Като чух ликуването на Пандавите, аз се разтреперих от тревога. Шпионите ни ми казаха, че Арджуна се е заклел или да ме убие утре, или сам да се хвърли в огъня. Затова Пандавите са изпълнени с радост, вместо със скръб. Считам, че ще е най-разумно да се прибера в собственото си царство. Никой не може да попречи на Арджуна да изпълни обета си, дори боговете. Предстои ни да видим най-страшното опустошение на войските ни. Позволете ми сега да си тръгна, криейки своята самоличност.“

Дурьодхана се разсмя: „О, най-добър сред хората, не се бой. Кой човек ще опита да те убие, докато стоиш сред събралите се кшатрии? Аз, заедно с Дрона, Крипа, Карна, Ашватхама, Шаля, Бахлика и останалите непобедими герои ще те пазим. С войските си ще застанем между теб и Арджуна. Той няма да успее дори да те приближи утре. Прогони страха от сърцето си.“

Дурьодхана разбираше, че ще бъде трудна задача да се попречи на Арджуна да изпълни обета си. Същевременно това бе истинска възможност за постигане на победа. Ако Арджуна се провалеше, той несъмнено щеше да спази обета си и сам да изостави живота си. След като и Абхиманю, и Арджуна са мъртви, с Пандавите щеше да е свършено. Дурьодхана погледна треперещия Джаядратха. Заслужаваше си да накара цялата армия да го защитава.

Джаядратха отиде при Дрона: „Каква е разликата между мен и Арджуна във владеенето на оръжията? Ти си обучавал и двама ни. С какво Арджуна ме превъзхожда? От какво трябва да се пазя, когато битката утре започне?“

Дрона отговори: „Учил съм и теб, и Арджуна еднакво, но по практика на йога и аскетизъм той те е надминал. Въпреки всичко аз ще направя каквото е по силите ми да те спася от него. Утре ще строя в такъв боен ред цялата армия, че Арджуна никога няма да достигне края ѝ. Дори боговете не ще успеят да преминат през бойния ред, който ще създам, за да те защитя.“

Дрона се усмихна. Джаядратха трябваше да обвинява само себе си за настоящото си положение. Също както Дурьодхана, омразата му към добродетелните Пандави щеше скоро да му донесе собствената му гибел. Той постави длан на рамото на Джаядратха: „Пък ако някак те убият, ще достигнеш рая. Не се бой от смъртта. Извършвал си жертвоприношения и си изпълнявал свещения си дълг на кшатрия. Затова сражавай се без страх с ум, насочен към победа или рай.“

Въпреки че успокояваше Джаядратха и разбираше какво си е наумил Дурьодхана, Дрона знаеше, че Джаядратха все едно вече е мъртъв. Несъмнено Арджуна сам не би успял да премине през цялата кауравска армия. Но той не беше сам. Щом Кришна караше колесницата му, Арджуна би могъл да прекоси цялата вселена, минавайки покрай четиримата Локапали, за да открадне нектара на боговете. Дори и без да се сражава, Кришна със сигурност щеше да намери някакъв начин да защити приятеля си. А щеше да му се наложи, защото пандавският герой щеше да се изправи пред почти непреодолима задача на следващия ден.

Зарадвани от Дрона, воините завикаха и надуха раковините си. Кауравските водачи започнаха да планират стратегията за следващия ден. Джаядратха усети как страхът му изчезва и умът му се настройва за битка. Може пък клетвата на Арджуна да се окажеше скрита благословия за тях, а дарът на Шива истински дар, който да доведе до гибелта на Пандавите.

След като чуха Арджуна да дава обета си, Пандавите и техните съюзници известно време обсъждаха стратегията си, а после се оттеглиха за през нощта. Щяха да решават бойните планове за утрешната битка на сутринта, след като получеха информация от шпионите си за това как Кауравите са реагирали на вестта за клетвата на Арджуна.

Арджуна седеше сам в своята шатра, изгарящ от мъка и гняв. Едва успяваше да дочака началото на боя. Повече от час той прекара седнал неподвижно на леглото си, покрил лице с двете си длани. Докато плачеше, влезе Кришна и седна край него, като му заговори меко, но укорително: „О, Партха, без първо да се допиташ до мен, ти даде труден обет. Прибърза! С тежък товар се нагърби, приятелю. Уви! Как ще успеем да не станем за посмешище? Научих от шпионите, че Дрона се е заклел да защитава Джаядратха. Той ще подреди непревземаем боен ред, пазен от всички страни от най-силните Каурави. Шестима могъщи махаратхи, а именно Карна, Ашватхама, Бхуришрава, Крипа, Вришасена и Шаля ще стоят начело. Самият Дрона ще стои в по-задната формация, а Джаядратха ще е непосредствено до него. Най-напред ще трябва да победиш тези шестима герои и да преминеш през многочислена армия, преди изобщо да успееш да се доближиш до царя на Синдху. И тогава ще се наложи да се биеш с учителя си.“

Арджуна не отговори. Кришна постави ръка на рамото му: „Утре сутринта ще се посъветваме с братята и съюзниците ти. Трябва да измислим стратегия, чрез която да сме сигурни, че обетът ти ще бъде спазен. Но сине на Панду, това няма да е никак лесно.“

Арджуна вдигна глава. Гласът му прокънтя: „Шестимата воини на колесници, които назова, не са равни дори на половината от моята мощ. Ще ме видиш да разбивам на парчета всичките им оръжия. Владетелят на Синдху е мъртвец. Пред очите на ридаещите му последователи и на Дрона, ще отсека главата от раменете му. Дори и небесните войнства, предвождани от всички главни божества да го закрилят, дори да трябва да се сражавам срещу олицетворенията на океаните, планините, небесата, земята, посоките, сезоните и всички подвижни и неподвижни същества, въпреки всичко ще го видиш убит от стрелите ми. Кълна се в самата истина, че нищо няма да ме спре. Особено щом си до мен, о, Джанардана, успехът ми е сигурен.“

Арджуна продължи да изразява решимостта и увереността си още известно време. Бе готов да се изправи дори срещу самата Смърт, въоръжена с неустоимия ѝ жезъл: „Утре ще ме видиш да разкъсвам вражеските редици с пламтящите си стрели, както мълнията разбива планините. Стрели, изстреляни с бързината на мисълта, ще излитат с хиляди от моя Гандива. Няма да се въздържам изобщо. Всички хора ще станат свидетели на оръжията, които получих от Ямараджа, Кувера, Варуна, Индра и Махешвара. Ще пусна брахмастрата и ще излича всеки, който се осмели да застане на пътя ми. Земята ще се покрие с трупове на хора, коне и слонове, кървящи и лишени от живот.“

Арджуна се изправи на крака и застана пред Кришна, стиснал Гандива в ръка. Лицето му пламтеше, устните му трепереха: „Порочният Джаядратха забрави родството си с нас и ни мисли единствено злото. Утре ще го убия, причинявайки скръб на приятелите и съюзниците му.“

Арджуна изгаряше в очакване битката да започне. Стрелите сякаш бяха готови да излязат сами от колчана му, а Гандива трептеше в ръката му. Той не разбираше опасенията на Кришна. Какъв шанс въобще имаха Кауравите, изправени срещу него в сегашното му настроение? Той постави лъка си в златния му калъф и разхлабвайки блестящата си ризница, попита: „О, Кришна, господарю на сетивата, защо ме укоряваш? Познаваш храбростта ми, знаеш и собствената си сила. Когато сме заедно, нима има нещо, което да не успеем да постигнем? Джаядратха може да бъде считан вече за убит в тази война. Аз съм Арджуна, непоколебимият в обетите си, а ти си Нараяна. Истината живее в брамините, смирението в праведните; процъфтяване има там, където има жертва, а победата, Кешава, е там, където си ти! Когато изтече тази нощ, трябва да подготвиш колесницата ми, препълвайки я с всякакви оръжия. Предстои ни много работа.“

Разгневени, Арджуна и Кришна седяха и дишаха тежко. Изтерзан от мъка, Арджуна не можеше да заспи. Кришна също страдаше силно. Докато Пандавите живееха в гората, той бе помагал в отглеждането на Абхиманю, отнасяйки се като любящ баща към племенника си. Момчето винаги беше край него. Кришна лично го беше научил на много от бойните му умения. Често бяха ловували и се бяха разхождали заедно из горите около Дварака.

Като гледаха и Арджуна, и Кришна, пламтящи от ярост, боговете начело с Индра започнаха да се безпокоят. Вселената без съмнение можеше да загине, ако и двамата се разгневяха. Появиха се много страшни поличби. Завяха сухи ветрове, гръмотевици тътнеха в небето, а по земята се сипеха мълнии. Полето трепереше, реките течаха на обратно, крясъци на чакали и врани ехтяха отвсякъде.

Арджуна помоли Кришна да отиде в покоите на жените и да утеши Субхадра. Принцесата на Вришни, заедно с Драупади и другите царици, бяха дошли на бойното поле, за да бъдат заедно със съпрузите си. Кришна отиде в шатрата на Субхадра и я намери паднала на земята, ридаеща жално. Като седна край нея, той ѝ заговори утешително. „О, дъще на рода Вришни, не се поддавай така на скръбта. Абхиманю намери смърт, каквато героите винаги търсят. След като унищожи хиляди врагове, той достигна висшите небесни сфери. Въпреки че бе едва юноша, синът ти постигна земите, където трудно отиват дори съвършените йоги. Това несъмнено е голям късмет за него. О, мила, нежна, ти си жена на герой, дъщеря на герой и майка на герой. Родена в семейство на герои, не бива да плачеш за този, който е намерил геройска смърт. А и смъртта му няма да остане безнаказана. Утре ще чуеш, че Арджуна е отсякъл главата на Джаядратха от тялото му. Изправи се и остави тази трескава мъка. Сега е редно да утешиш снаха си, скъпа сестрице.“

Субхадра погледна Кришна от мястото, където лежеше. Очите ѝ бяха червени от плач, лицето — почерняло от размазания грим. Украшенията ѝ лежаха разпилени край нея на пода. Наблизо бе разпилян и разкъсаният ѝ гирлянд. Нейните думи пресекваха от хлипове:

„Уви, сине на най-нещастната, защо тръгна на война? О, сине, равен на Арджуна в боя, как можа да загинеш? Как ще погледна сега прекрасното ти смугло лице, покрито с прах и опръскано с кръв, докато лежиш на студената земя? Имайки за закрилници Пандавите, Вришните и Панчалите, кой успя да те убие сякаш си безпомощен? Позор за могъществото на Бхима, за храбростта на Арджуна, за мощта на панчалийците! Каква полза от силата им, ако не могат да спасят едно дете, умиращо пред очите им? Сега земята ми се струва пуста и лишена от цялата си красота, защото не мога да видя своя син. Очите ми са ослепели от мъка, умът ми е напълно покрусен. О, дете мое! Ти си като съкровище, видяно и изгубено насън. Уви, всичко в този свят е мимолетно и неистинско като пяна в океанските вълни.“

Кришна мълчеше, докато сестра му изливаше мъката си. Тя лежеше на скъпия килим, покриващ пода на шатрата ѝ. Копринените ѝ дрехи бяха разбъркани, гарвановочерните ѝ коси падаха разпуснати и разрошени. Удряйки се в гърдите, Субхадра викаше към убития си син: „О, дете мое, как ще утеша Уттара? Съсипана от скръб, тя прилича на крава, останала без теленцето си. Ясно е, че пътеките на съдбата са загадъчни, защото, макар твой закрилник да бе Кешава, зли хора те убиха. О, любими сине, дано постигнеш онези земи, където отиват само най-праведните, само хората на най-строгите обети, които са себеовладяни, скромни, честни, милостиви и предани на дълга си. Дано се издигнеш във вечните земи, принадлежащи на онези, които са верни и винаги отдадени в служба на Бога, които са изоставили всички себични мисли и живеят единствено за благото на другите.“

Докато Субхадра се свиваше от мъка, в шатрата ѝ влезе Драупади заедно с Уттара. Със стонове и вопли, те се хвърлиха на земята до Субхадра. Трите жени приличаха на луди, докато се прегръщаха с жални ридания.

Със сълзи в очите Кришна напръска с прохладна вода лицата им, а гласът му трепереше, когато им каза: „О, Субхадра, освободи се от тази скръб. Панчалийке, Уттара, елате на себе си. О, най-прекрасни, вместо да плачем, по-добре да се молим всички от рода ни да постигнат онези земи, където е сега Абхиманю. Всички останали воини, събрани заедно, могат само да мечтаят за такива подвизи, които той осъществи сам в битката.“

Кришна си тръгна от жените и се върна в шатрата на Арджуна. Минаваше полунощ и слугите му бяха приготвили легло, застлано с трева куша, украсено с венци от цветя и напръскано с уханни парфюми. Оставяйки край себе си оръжията си, Кришна легна спокойно, поставяйки глава на дланта си. Вътре в шатрата брамините извършваха обичайните си нощни приношения, поднасяйки жертвите от битката на Шива, за да може той да ги преведе безпрепятствено към местата, където отиваха.

Арджуна почете Кришна с различни приношения, после легна близо до него в своето легло. Кришна му каза: „Почивай сега, сине на Притха. Утре имаш да постигаш дивни подвизи.“

Арджуна бе трогнат и утешен от грижата на Кришна. Той лежеше и се взираше във високия покрив на шатрата. Умът му прескачаше от мисълта за Абхиманю към мисълта за Джаядратха. Този окаян грешник трябваше да бъде убит, още когато оскърби Драупади. Този път Юдхищхира нямаше да го защити. Скоро щеше да вкуси плодовете на злодеянията си. Докато си мислеше така, Арджуна потъна в неспокоен сън.