34

В Хастинапура Юдхищхира научи от хората си, че Арджуна приближава града. Като чу, че с брат му всичко е наред, той радостно започна да прави приготовления за жертвоприношението си. Свещенослужителите определиха то да бъде извършено в деня на пълнолунието на месец Магха и избраха благоприятно място сред обширната равнина извън града, което осветиха с ведически ритуали. Бе построен златен олтар, както и много дворци за очакващите се царе. След това по всички краища на земята бяха изпратени вестоносци да ги поканят.

Скоро монарсите започнаха да пристигат, също както и хиляди аскети. Пандавите посрещаха топло всички и ги настаняваха сред удобства. С наближаване на деня на жертвоприношението Юдхищхира сам напусна града и се пренесе в царския павилион. Докато пътуваше натам, той видя жертвената арена, наподобяваща райската столица на Индра. Бяха издигнати триумфални арки, земята бе павирана със златни тухли. Около огнените жертвеници, обграждащи главния олтар, бяха наредени кани, гърнета, черпаци, места за сядане и други необходими принадлежности. Самият главен олтар блестеше като слънце. Юдхищхира не видя нищо, което да не беше изработено от злато.

Гостите се удивляваха на това великолепие. Те бяха обилно гощавани от хиляди слуги и получаваха всичко, каквото пожелаят. Юдхищхира бе разпоредил барабани и цимбали да прозвучават всеки път, когато бъдат нахранени сто хиляди брамина. Звукът от тези инструменти ехтеше през целия ден. Имаше хълмове от храна, казани с гхи и езера от мляко. Жителите на града с радост се присъединиха да присъстват на жертвоприношението, облечени в пъстроцветна коприна и украсени с блестящи златни обеци. Жените носеха скъпоценности и накити, а лицата им сияеха като пълни луни.

Няколко дни преди жертвоприношението пристигна Кришна заедно със сина си Прадюмна, Сатяки и Баларама. Придружаваха ги много други Ядави и Вришни. Всички те влязоха на жертвената арена като богове, спуснали се от небесата. Юдхищхира и братята му обожаваха Кришна и Баларама, предлагайки им най-разкошните дворци за жилища. Кришна заговори за Арджуна, който още не се бе върнал от похода си. Той каза на останалите Пандави, че е получил вести за него и че се очаква да пристигне на следващия ден.

След като Пандавите и гостите им прекараха нощта в своите павилиони извън града, на следващата сутрин те излязоха да посрещнат Арджуна. Поеха с Дхритаращра начело заедно с безброй брамини и граждани. Не след дълго видяха жертвения кон, прекрасен като небесния жребец Уччхаишрава, следван от Арджуна на сияйната му колесница.

Юдхищхира и братята му приветстваха с обич Арджуна, възхвалявайки подвига му да покори земните царе и да върне невредим коня. Кришна го прегърна и отиде заедно с него в павилиона му, където прекараха приятна вечер заедно.

Когато денят на жертвоприношението настъпи, Вясадева отиде при Юдхищхира и му каза: „Време е. Свещенослужителите те очакват. О, Царю, ти трябва да направиш три пъти по-големи приношения от обичайните. Раздай три пъти повече подаяния от нужните на свещенослужителите накрая. Така ще се сдобиеш с благодатта на три Ашвамедхи. Това със сигурност ще те освободи от всички грехове на войната.“

В присъствието на Кришна и на хиляди царе, жертвоприношението бе прецизно извършено, според напътствията на Вясадева и Дхаумя. За всички присъстващи то бе не по-малко великолепно от Раджасуя преди години. Когато приключи и бе време да се даде дакшина, Юдхищхира поднесе цялата земя на Вясадева с думите: „О, велики светецо, това е дакшина, съответстваща на такова жертвоприношение. Вземи тази земя, завладяна от Арджуна, и я раздели между ришите. Аз ще отида в горите, тъй като не мога да взимам притежанието на брамините.“

Тълпата се разшумя развълнувано при думите на Юдхищхира. Всички го приветстваха. Възхвалиха го дори полубоговете. Доволен, Вясадева отговори: „Сега земята е моя. На свой ред аз ти я връщам, Царю. За какво му е на един аскет целият този свят? Как би могъл брамин да владее земята? Вземи я и я управлявай, както е казано в писанията.“

Като чу, че и Кришна потвърждава думите на Вясадева, Юдхищхира отговори: „Така да бъде.“ След това той разпореди всички златни жертвени принадлежности да бъдат разпределени сред брамините, както и купища скъпоценности и милиони крави, даващи мляко. Скромните брамини приеха само колкото бе нужно за оцеляването им. Остана огромно количество богатства, което Юдхищхира раздаде на кшатриите, вайшите и шудрите. Никой, присъствал на жертвоприношението, не си тръгна без ценен подарък и всички се прибраха по домовете си, възхвалявайки Юдхищхира.

Кришна и спътниците му останаха няколко дни след жертвоприношението, радвайки се на присъствието на Пандавите. После, след като бяха обожавани от Юдхищхира, те се завърнаха в Дварака. Сега Юдхищхира се чувстваше пречистен от греховете си. Като се погрижи светът да бъде справедливо управляван от благочестиви царе, той продължи да живее щастливо с братята си в Хастинапура.

След жертвоприношението годините изминаха бързо за Пандавите. Макар непрестанно да мислеха за проклятието на Гандхари, ужасявайки се от деня, в който Кришна ще напусне света, те се отнасяха към нея и стария ѝ съпруг с най-голяма почит. Дхритаращра се чувстваше сякаш е господарят на земята. За него се грижеха стотици слуги, осигурявайки му всичко, каквото пожелае. Всички царе, които идваха в Хастинапура с дарове за Юдхищхира, бяха молени да изразят почитта и благоговението си пред Дхритаращра. Получавайки обожание като Индра в небесата, слепият монарх забрави скръбта си и бе щастлив. На Гандхари също с внимание и почит служеха Кунти и Драупади, както и Улупи, Читрангада и другите съпруги на Пандавите.

С изключение на Бхима Юдхищхира и братята му се отнасяха към Дхритаращра като ученици към своя гуру. Виждайки тяхното смирение и начина, по който се подчиняваха на заповедите му, Дхритаращра считаше братята за свои собствени синове. Изпитваше единствено срам, спомняйки си за Дурьодхана, който бе унищожил рода и никога не се бе отнасял към него така почтително, както Пандавите.

Но Бхима не можеше да забрави страданията, които Пандавите бяха изживели заради Кауравите. Неспособен да прости на слепия цар, той му поднасяше почитания с неохота и негодуваше, виждайки уважението, което му засвидетелстваше Юдхищхира. Дхритаращра също не изпитваше голяма обич към Бхима, който бе избил синовете му. Той се опитваше да даде на Пандава благословиите си, но умът му все още бе изпълнен с ненавист към него.

Чрез личните си слуги Бхима правеше такива неща, които знаеше, че ще подразнят Дхритаращра. Ставаше причина заповедите на стария владетел на Куру да бъдат пренебрегвани и търсеше начини да го нарани. В гнева си изговаряше язвителни думи, като много добре знаеше, че Дхритаращра го чува. Показвайки силните си мускули, той казваше: „Ето с тези две ръце избих всички синове на този слепец! Попаднеха ли в обсега ми, веднага ги изпращах в царството на смъртта.“ Или пък изричаше оскърбителни думи за Дхритаращра.

Макар и уязвен от думите на Бхима, Дхритаращра не споменаваше нищо за това на Юдхищхира. Чувстваше се твърде задължен на пандавския цар, че да го притеснява по какъвто и да било начин. Гандхари също изтърпяваше болезнените подмятания на Бхима, приемайки ги за неизбежни последици от собствените си постъпки и от действията на съпруга си.

Изминаха трийсет и пет години, през които Юдхищхира управляваше земята. Пандавите непрестанно мислеха за Кришна и тревогата им нарастваше с приближаването на деня, в който проклятието на Гандхари щеше да се сбъдне. Виждайки Парикшит да израства като силен принц, проявяващ всички добродетелни качества, те започнаха да мислят за оттегляне. Макар да знаеха, че смъртта в битка е най-добрият начин за един кшатрия да напусне тялото си, смърт в гората при изпълнение на аскетични практики бе еднакво благоприятна. Праведните царе винаги се оттегляха в последните си години в горите в търсене на духовно съвършенство.

Един ден Пандавите научиха, че Видура се е завърнал в Хастинапура. Министърът на Куру бе заминал на дългогодишно поклонническо пътуване, за да практикува аскетизъм. Макар Пандавите понякога да получаваха вести от него, те не бяха го виждали, откакто бе тръгнал, и често си спомняха с обич за своя чичо. Когато той се върна, те се затичаха към него, завладени от щастие и любов. Един по един петимата братя му се поклониха и го прегърнаха.

Дхритаращра, Крипа, Санджая, Гандхари, Кунти, Драупади и всички други обитатели на двореца посрещнаха Видура. Той изглеждаше много отслабнал от продължителните си аскетични практики, но сияеше с духовна аура. Видура бе прекарал дълго време сред брамини, слушайки духовните напътствия на могъщия Майтрея Риши. Копнеейки да види Дхритаращра и Пандавите преди края на живота си, той бе дошъл на последно посещение в Хастинапура.

Юдхищхира и братята му го обожаваха, поднасяйки му аргхя и други благоприятни предмети. След като го нахраниха обилно, те го поканиха в царската зала за събрания, където винаги бе седял, докато беше пръв министър на Дхритаращра.

Спомняйки си многото случаи, в които Видура им бе помагал, докато бяха млади и страдаха от омразата на Дурьодхана, Юдхищхира седна в нозете му и каза: „Чичо, помниш ли как винаги ни защитаваше заедно с майка ни от беди? Твоята обич като криле на птица, разперени над нейните пиленца, ни спасяваше от гибел. Как ли си преживявал, пътувайки по света? На кои свети места си отдавал служене?“

Чрез собствената си духовна сила Юдхищхира разбираше, че Видура е достигнал много високо ниво на духовна осъзнатост. И чичо му като него самия винаги изпитваше удоволствие да слуша ришите и да практикува аскетизъм. Видура не бе съжалил, че трябва да напусне града, а бе приел това като благословия на провидението, за да може да се посвети на духовно усъвършенстване.

Виждайки, че старият министър на Куру бе постигнал това съвършенство, Юдхищхира каза с допрени длани: „Господарю мой, светците като теб сами са олицетворение на светите места. Тъй като носиш Бога в сърцето си, ти превръщаш всяко място в място за поклонение.“

Юдхищхира попита Видура какво бе видял на дългото си поклонническо пътуване и Видура подробно разказа за всичко. Тъй като бе постигнал себепознание, той изпитваше най-възвишено неземно щастие и бе готов да напусне материалното си тяло, приемайки вечния си духовен облик. Но от състрадание към своя брат Дхритаращра, който той виждаше, че все още е привързан към материалното, бе решил първо да прекара известно време в града. Осъзнавайки, че краят на живота на слепия цар съвсем скоро наближава, а той все още тъне в духовно невежество, Видура искаше да го напътства за последен път с надеждата да разруши привързаността му към сетивните наслади.

Няколко дни по-късно Видура намери възможност да поговори с Дхритаращра. В присъствието на всички Пандави и техните съпруги той се обърна към него със строги думи: „Скъпи ми Царю, трябва незабавно да си тръгнеш оттук. Стига си отлагал! Виж как си се отдал на страха!“

Видура нарече саркастично Дхритаращра „Царю“. Още с пристигането си в Хастинапура той бе разбрал каква е ситуацията. Виждаше как Дхритаращра се наслаждава на уважението и почитта, които му засвидетелстваше Юдхищхира, и считаше себе си за цар. Сега, навлизайки в последните години на живота си, той бе започнал да се страхува. Смъртта щеше да отнеме цялата му власт и къде щеше да отиде тогава? Толкова много престъпления бяха извършени по време на царуването му. Видура му каза откровено: „Тази плашеща ситуация не отминава никого в този материален свят. Господарю мой, Върховният Бог в облика на вечното време приближава към нас. Който и да се намира под влиянието на това върховно време, трябва да му предаде скъпоценния си живот, както и богатствата, честта, децата, земите и дома си. Баща ти, брат ти, благодетелите и синовете ти — всички са мъртви. Животът ти в по-голямата си част отмина. Ти си недъгав човек, който живее в чужд дом. Немощта бързо те побеждава, а ти въпреки това се опитваш да се наслаждаваш на живота, макар да те храни Бхима.“

Видура бе видял напрежението между Дхритаращра и Бхима, затова спомена именно него, за да подтикне Дхритаращра да се откаже от позицията си и да се отдаде на аскетизъм.

Опитвайки се да пробуди срама на Дхритаращра, също както и самоуважението му, Видура продължи: „Животът ти не е кой знае колко по-добър от този на домашно куче. Каква полза да живееш така, съществувайки благодарение на подаянията на тези, които се опита да убиеш чрез отрова и палеж? Ти оскърби съпругата им и узурпира царството и богатствата им. А сега зависиш от тях. О, предводителю на Бхарата, въпреки нежеланието ти да умреш и жаждата ти да живееш дори за сметка на честта си, жалкото ти тяло скоро ще се разпадне като овехтяла дреха. Нищо в този свят не трае вечно.“

Пандавите слушаха мълчаливо. Видура бе безпощаден както винаги. Юдхищхира се замисли над прозорливия му съвет. Ако Дхритаращра бе достатъчно мъдър да го послуша преди години, колко различно щяха да се развият нещата. Сега обаче без съмнение той щеше да последва думите на брат си. Не му бе останало абсолютно нищо, за което да живее.

„Казва се, че уравновесен е този човек, който отива на непознато, отдалечено място, свободен от всякакви привързаности и изоставя материалното си тяло, когато е вече безполезно. Човек от най-висша класа несъмнено е онзи, който се пробуди и разбере — било то сам или с помощта на друг — илюзорността и нищожността на материалния свят и изостави дома си, зависейки изцяло от Върховния Бог, пребиваващ в сърцето му. Затова те моля, замини незабавно за северните хълмове. Скоро ще настъпи желязната епоха на Кали и атмосферата няма да е благоприятна за практикуване на духовен живот.“

Думите на Видура удряха като камшик по Дхритаращра. Старият цар мълчаливо слушаше. Както винаги неговият интелигентен министър говореше истината. Каква бе ползата да поддържа безполезния си и разбит живот? Несъмнено човек, стремящ се да наслаждава сетивата си до последния си миг, не постига никакво благоприятно местоназначение. Както правилно бе посочил Видура, къде беше срамът му!? Как така продължаваше да живее в дома на Пандавите след всичко, което им бе причинил? А непрощаващият Бхима се възползваше от всяка възможност да му напомни това.

Дхритаращра почувства как привързаността и страхът му отстъпват на безпристрастието. Той взе решение да поеме към гората. Знаейки, че Юдхищхира няма лесно да се съгласи да го пусне да отиде сам като аскет в гората, той не отговори нищо на Видура. Заминаването му щеше да бъде тайно. Дхритаращра допря длани и преклони глава пред брат си, а после повика слугите си да го заведат в покоите му.

Видура отведе Гандхари в стаята на Дхритаращра. Тримата поговориха насаме и определиха деня, в който щяха да тръгнат заедно към гората. Видура също искаше да приключи дните си, практикувайки аскетизъм. В желанието си да избегнат тъжно и мъчително сбогуване, те решиха да заминат тайно през следващата пълнолунна нощ.

В съвещателната си зала Юдхищхира мислеше за Видура. Бяха изминали месеци, откакто той бе наставлявал Дхритаращра, и оттогава не бяха виждали нито единия от тях. Дхритаращра бе казал, че не желае да го безпокоят; прислужваше му само Санджая и един-двама други негови близки слуги. Юдхищхира предполагаше, че той иска да остане насаме с Видура и да получи по-нататъшни напътствия. Вероятно обмисляше да се оттегли в горите. Но днес бе годишната церемония шраддха в чест на синовете му. Той несъмнено би искал да присъства.

Юдхищхира реши да отиде при него. Придружаван от братята си, той се запъти към покоите на Дхритаращра сред дворцовите градини. Топлият вятър носеше ухания на екзотични цветя, докато вървяха край окосените поляни и цветни лехи. Безброй птици изпълваха въздуха с нежните си песни, красиви прислужнички седяха на групи край изпъстрените с лотоси езера.

Братята влязоха в покоите на Дхритаращра, но намериха там единствено Санджая. Виждайки натъженото му лице, Юдхищхира се разтревожи; той разбра, че Дхритаращра си бе тръгнал. „О, Санджая, къде е старият ни чичо? Къде е благодетелят ми, чичо Видура? Къде е моята майка Гандхари, която все още скърби за загубата на синовете си? Чичо ми Дхритаращра също бе покрусен от смъртта на синовете и внуците си. Този добър човек се грижеше за нас, когато бяхме осиротели сирачета. Уви, какъв неблагодарник съм аз, отплатих му се, като избих децата му! Нима той е приел оскърбленията ми толкова надълбоко, че се е погубил заедно със съпругата си, удавяйки се в Ганг?“

Това, че Дхритаращра си бе отишъл, без да му каже и дума, наскърбяваше Юдхищхира. Поради смирението си царят на Пандавите считаше, че това се дължи единствено на оскърбителното му държане. Със сълзи в очите той се взираше в Санджая, който бе покрил лице с дланите си и не отговаряше нищо. Старият колесничар бе сломен от мъка и бе загубил способност да говори. Господарят му си бе тръгнал, без да каже нищо дори и на него.

Санджая постепенно успя да успокои ума си с помощта на собствената си интелигентност и избърса сълзите си. Вдигайки очи към Юдхищхира, той каза: „Мой скъпи потомъко на династията Куру, не знам нищо за двамата ти чичовци и за Гандхари. Тези велики души ме изоставиха, Царю. Въпреки че съм най-преданият и доверен слуга на Дхритаращра, той си тръгна, без да ми каже и дума.“

Юдхищхира погледна към олтара на Дхритаращра, където той бе седял всяка нощ с Гандхари, поднасяйки дарове на божествата. Жертвеният огън бе угаснал, статуите на божествата липсваха. Овладявайки мъката си, Юдхищхира се приближи към съкрушения Санджая и нежно го утеши.

В този миг пред тях внезапно се появи Нарада Риши. Юдхищхира и братята му, както и Санджая поднесоха почитанията си в нозете му. Той със сигурност им носеше вест. След като го настани, Юдхищхира каза: „О, божествени, не зная къде са отишли двамата ми чичовци. Нито пък откривам аскетичната си леля, сломена от загубата на синовете си. Ти несъмнено знаеш всичко, дори божия план. Моля те, облекчи тревогата ни с мъдрите си думи.“

Нарада отговори: „О, праведни царю, не тъгувай за никого, защото всички са във властта на Бога. Затова живите същества трябва да го почитат и да търсят неговата закрила. Както бикът следва въжето, с което го дърпат, така и човек следва законите на Бога. Както детето разхвърля и подрежда играчките си, както му се иска, така и върховната воля на Бога събира хората, а после ги разделя. О, Царю, при всички случаи, независимо дали приемаш душата за вечен принцип или обратно, — че всичко съществува в някакъв безличностен абсолют или пък е необяснима смесица от материя и дух, чувствата на раздяла се дължат единствено на илюзорната обич и на нищо друго.“

Нарада погледна състрадателно Пандавите. Знаейки, че те са скъпоценни инструменти в плана на Бога, той често бе идвал да ги напътства. Братята слушаха с почит вечните истини на Ведите, с които ги успокояваше. Нарада им каза да изоставят притесненията си за Дхритаращра, които се дължат на невежество. Вече не можеха да направят нищо за слепия цар. Всяко живо същество се движи единствено по волята на Бога, затова и трябва да разчита само на него. В крайна сметка, никой човек не може да закриля или защитава друг, освен ако не е такова желанието на самия Бог. Дори онзи, който иска да приюти друг, сам се нуждае от закрила, тъй като се намира във властта на неизбежната смърт. Затова всички интелигентни хора трябва да почитат Бога като единственото си сигурно убежище.

Нарада продължи: „Върховният Бог, Кришна, в облика на всепоглъщащото време е дошъл сега на земята, за да унищожи атеистичните демони в този свят. Делото му почти приключи и той скоро ще си тръгне. Вие, Пандави, можете да останете тук, докато Богът е още на земята.“

После Нарада разказа на Пандавите, че Дхритаращра, придружаван от съпругата си и от Видура, бе отишъл в южните склонове на Хималаите, където имаше много ашрами. Бе се заел с мистична йога, подчинявайки ума и сетивата си. Скоро щеше да постигне самадхи и да напусне материалното си тяло, изгаряйки го на пепел, като призове елемента огън отвътре. Гандхари ще встъпи в този огън и ще го последва. Тогава Видура, обхванат едновременно от радост и мъка при напускането на брат си, ще си тръгне от това място, приключвайки земните си дни.

Нарада спря да говори, с което показа, че се готви за тръгване. След като бе обожаван от Пандавите, той се издигна във висините и изчезна. Юдхищхира размисли върху думите му. Славен бе за Дхритаращра подобен завършек на дните. Не трябваше да тъгува, нито да се бои, че го е оскърбил. Старият цар се бе отказал от материалното родство. Той не мислеше вече за земните си отношения, нито за свързаната с тях политика. Както Нарада ясно бе казал, Дхритаращра медитираше върху своята чиста духовна идентичност, свободен от светска привързаност.

На връщане към своя дворец Пандавите срещнаха Вясадева, който им каза, че Кунти също бе тръгнала с Дхритаращра. Братята бяха поразени от мъка при тази вест, но не се изненадаха. От дълго време майка им се бе отдръпнала от света. Откакто се бе молила на Кришна в деня, в който той заминаваше за Дварака, тя прекарваше дните си в молитви и медитация. Хранеше се скромно, като бе достигнала състоянието да се храни веднъж на трийсет дни. А сега си беше отишла. Припомняйки си отново наставленията на Нарада и цялата мъдрост, която бяха чули от другите риши, братята овладяха умовете си. Майка им бе постъпила правилно. Традиция бе към гората винаги да се тръгва без предизвестие. В крайна сметка смъртта никога не предупреждава, когато идва.