9

В далечния южен край на бойното поле Арджуна се сражаваше със самшаптаките, предвождани от Сушарма. Тези воини бяха неустрашими и бяха дали обет никога да не отстъпват. Те напълно ангажираха вниманието на Пандава, удържайки го надалеч от Бхишма и от останалите герои водачи на Куру.

Арджуна се биеше честно. Не използваше оръжията, получени от боговете, макар тези небесни снаряди да бяха способни да изличат враговете му от лицето на земята. Но дори и с обикновени оръжия той бе непобедим. Самшаптаките се втурваха срещу него на вълни със своите копия, пики, боздугани, секири и безброй стрели, които Арджуна контрираше без ни най-малко усилие със собствените си стрели от Гандива. Той пронизваше противниците си със снопове стрели, разкъсващи ризниците им. На всяка атака падаха хиляди, но нови и нови продължаваха да идват към него.

Късно през деня при Арджуна пристигна пратеник с вестта за смъртта на Ираван. Арджуна извика и седна в колесницата си. Като го видя опечален, Кришна откара колесницата далеч от врага. Арджуна покри лицето си с длани и заплака. След известно време каза: „Уви, о, Кришна, чак сега разбирам колко прав е бил благородният Юдхищхира в стремежа си да избегне войната с всички средства. Този великодушен човек несъмнено ясно е прозрял какво страшно унищожение за хората е войната, затова се молеше само за пет села. Но скъперникът Дурьодхана му отказа. Сега безброй кшатрии загиват в името на нечие богатство. Като гледам всички тези герои, паднали на земята, мога единствено да се обвинявам. Проклет да е кшатрийският дълг! Проклета да е жаждата за царства и богатства! Никаква радост няма в тази битка!“

Арджуна се взря с просълзени очи в очакващите го самшаптаки. Вече не можеше да се избегне боя. Ясно беше, че войната ще приключи едва когато войските на Дурьодхана бъдат унищожени, а заедно с тях и той. Скръбта на Арджуна прерасна в гняв при мисълта за твърдоглавието на Дурьодхана. Заради него сега и собственият му скъп син бе загинал.

Разгневен, дишайки тежко, Арджуна се пресегна за лъка си: „Сега не е време за проява на нежни чувства. Откарай колесницата ми пред Дурьодхана, о, Кешава. Нека прекосим този необятен океан от воини. С твоята благословия, скъпи Господи, скоро ще сложа край на тази война.“

Кришна пришпори конете напред и колесницата се понесе през полето. Още отдалеч Арджуна видя флаговете на Дурьодхана, Дрона и Бхишма, които се сражаваха рамо до рамо, подкрепяни от Крипа, Ашватхама и Бхагадатта. Виждайки приближаващия Арджуна, те го посрещнаха с порои стрели. Без да търпи атаката им, той им отвърна със своите, изстрелвайки ги във всички страни, докато се носеше из полесражението. Всяка от стрелите му летеше с безпогрешна точност към целта си. Воините падаха от колесниците си като зрели плодове от дървета, съборени от ураган.

Когато слънцето пое на запад, битката продължаваше да бушува. Воюващите се нападаха един друг като разярени лъвове, биещи се за плячка. Те се влачеха за косите и отсичаха крайниците и главите си. Използвайки оръжия, юмруци, ритници и зъби, те се биеха като обезумели, избивайки голям брой воини от противниковата армия.

Прекрасни лъкове с инкрустирани в злато и скъпоценности дъги, лежаха захвърлени по полето. Скъпи накити и стрели, пропити с масло, блестяха по земята. Стоманени мечове с дръжки от слонова кост и изящни щитове, щамповани със златни гравюри, падаха от безжизнените ръце на притежателите си. Копия, ланцети, бойни брадви и боздугани, майсторски украсени със злато и бисери, бяха разпилени наоколо. Мъже лежаха в неестествени пози, стискайки оръжията си. С изцъклени, втренчени очи те изглеждаха така, сякаш все още са живи. Други бяха паднали обезглавени и промушени, с разтворени усти, ръце и крака. Мирис на кръв и изгоряла плът изпълваше въздуха.

Към края на деня настана страховита битка между Бхима и Дурьодхана. Бхима тъкмо бе избил сам дивизия от десет хиляди мъже, когато чу Дурьодхана да го предизвиква: „Ако не те е страх, ела и се бий с мен, Бхима! Досега избиваш само обикновени войници. Нека да видим как ще се справиш срещу един истински могъщ воин!“

Стискайки стоманения си боздуган, сякаш щеше да го смачка, Бхима избухна в смях: „Часът, който така дълго очаквах, удари. Днес ще те убия, ако не избягаш от страх от битката. Днес ще утеша мъката на Кунти и Драупади. Като те убия в бой, ще отмъстя за нещастията, които изстрадахме в гората. Надменен и горделив, ти се отнесе към нас унизително. Сега ще получиш последствията от безразсъдството си. О, порочни човече, ти презря дори безгрешния Кришна, макар той лично да отиде в Хастинапура да предложи мир. Изпълнен със злорадство, ти изпрати Улука при нас с кощунственото си послание. За всички тези действия ще пратя и теб, и роднините ти в обителта на Смъртта.“

Бхима вдигна лъка си и на мига изстреля трийсет и шест мълниеносни стрели по Дурьодхана. Те убиха конете му, повалиха колесничаря му на земята и строшиха лъка му. После Бхима бързо пусна още две остри като бръснач стрели, които съсякоха флага на Дурьодхана и белия сенник над колесницата му. Изящното знаме на Каурава, изрисувано със златна змия и обсипано с бисери, изведнъж падна в прахта и Бхима изрева екзалтирано.

Дурьодхана се протегна за друг лък, но Бхима го улучи с други десет стрели и Каурава залитна на колесницата си. Лишен от конете си, той не можеше да се оттегли от атаката на Бхима. Виждайки затруднението му, Джаядратха се спусна напред и нападна Бхима с порой от стрели. Междувременно Крипа дойде при Дурьодхана и го отнесе на колесницата си.

Докато Крипа откарваше почти лишения от съзнание Дурьодхана, много други воини от Кауравите атакуваха Бхима, към когото се беше присъединил Абхиманю. Последва яростна битка между всички тези герои. За пореден път слънцето залезе над сцени на пълно унищожение навсякъде по бойното поле. Двете армии се оттеглиха за през нощта, възхвалявайки се едни други за своите подвизи и храброст.

Отново в палатката си, Дурьодхана бавно започна да идва на себе си. Измъчен от раните, нанесени му от Бхима, и от срама, че бе изгубил битката, той започна да мисли за Карна. Ако Бхишма нямаше намерение да убива Пандавите, тогава трябваше да се оттегли и да остави Карна да се сражава. Кауравският принц реши да говори с приятеля си, който изчакваше в лагера възможността да се включи в боя.

Като го видя да влиза в палатката му, окървавен и покрит с прах, Карна скочи и го прегърна: „Как са Куру? Печелите ли победа над врага? Умножавате ли славата си?“

Дурьодхана поклати глава: „Не, приятелю, нещата не вървят в наша полза. Войнствените Пандави, които не могат да бъдат победени дори от боговете, вземат надмощие. Ден след ден те избиват армията ми. О, Карна, силите ми отслабват, а запасите ни от оръжия намаляват. Вече се съмнявам дали изобщо ще победим Пандавите.“

Лицето на Карна пламна и той стисна юмруци: „Не тъгувай, о, най-добър от Бхаратите. Ще направя каквото би те зарадвало без ни най-малко колебание. Нека Бхишма се оттегли от боя. Когато старият герой свали оръжие, аз лично ще дойда да убия Пандавите. Бхишма винаги ще се отнася снизходително и милостиво към синовете на Панду; той е неспособен да ги убие. Заповядай му да се оттегли, Царю. Тогава се кълна, че пред очите на всички ще поваля могъщите Пандави в боя.“

Карна просто искаше да каже нещо, което да вдъхне кураж на Дурьодхана. Знаеше, че самият той също не би могъл да убие всички Пандави; бе обещал на Кунти да ги пощади, освен Арджуна. Но поне щеше да се сражава с цялата си мощ; може би щеше да успее да убие Арджуна и да накара останалите братя да побягнат. Това несъмнено би довело до победа на Кауравите.

Дурьодхана се ободри: „Думите ти запалват в мен нов ентусиазъм. Ще отида при Бхишма. Ако могъщият воин не се съгласи да убие утре Пандавите, ще се върна при теб. Тогава ще можеш да се сражаваш, защото ще поискам от Бхишма да се оттегли.“

Дурьодхана излезе от шатрата на Карна. Яхвайки тъмния си жребец, той се насочи към палатката на Бхишма. Като го видя така лошо ранен, Бхишма накара дворцовите лекари да почистят раните му. След това лично ги намаза с мехлеми, които бързо излекуваха принца. С хималайската билка вишалякарини, Бхишма облекчи болката на Дурьодхана. Докато го лекуваха, водачът на Кауравите разговаряше трескаво със своя генерал:

„Явно не можем да направим нищо, за да спрем яростните атаки на Пандавите. Те се втурват напред, дядо, и разкъсват редиците ни. Прониквайки, поваляйки и посичайки воините ни, тези могъщи бойци печелят слава за наша сметка. И днес те разкъсаха формацията ни и избиха войската ни. Самият аз бях ранен от Бхима и почти загубих живота си. О, най-добър сред хората, не мога да приема, че си неспособен да възпреш Пандавите. Утре трябва да вложиш цялата си мощ. С твоята благословия, аз желая да спечеля победа и да убия синовете на Панду.“

Бхишма погледна със съжаление Дурьодхана. Той все още не можеше да разбере, че надеждата му да унищожи Пандавите е напразна. Така безуспешни бяха и опитите да му се обясни това. Щеше да се наложи да го разбере по трудния начин. Бхишма си помисли за Кришна. Каквито и планове и стратегии да опитваха Куру, колкото и ловки да бяха, Кришна несъмнено щеше да ги осуети. Въпреки всичко, като главнокомандващ на кауравската армия, Бхишма знаеше, че е негов дълг да направи всичко по силите си да се опита да победи Пандавите. Дългът бе болезнено нещо. Но поне го бе довел близо до Кришна, а това не би могло да бъде неблагоприятно при никакви обстоятелства.

След като приключи с грижата за раните, Бхишма седна край Дурьодхана: „Аз се сражавах до предела на силите си през всеки от изминалите дни.“ Старият Куру вдигна ръцете си, белязани от ударите на тетивата: „Избивах по десетки хиляди воини. Въпреки всичко не можах да нараня Пандавите, нито главните им воини. Те са пазени от добродетелта и от самия Бог на добродетелта. Какво можем да постигнем с всичките си напразни усилия?“

Дурьодхана сключи длани и се обърна към Бхишма: „Осланяйки се на теб, о, убиецо на врагове, ние бихме могли да победим в бой дори боговете и демоните. Какво да говорим за Пандавите? Как мога да повярвам, че си неспособен да убиеш петима воини, пък били те и подкрепяни от близките и съюзниците си?!“

Сълзи се стичаха от очите на Дурьодхана: „О, сине на Ганга, господарю мой, смили се над мен. Убий синовете на Панду, както Индра е убил данавите. Спомни си как ми обеща да унищожиш цели армии. Прояви цялата си мощ и убий тези петима братя заедно с всичките им съюзници.“

Дурьодхана замълча за миг, дишайки тежко. После погледна Бхишма в очите: „Или пък ако от състрадание към тях или от омраза към мен, господарю, не желаеш да убиеш Пандавите, тогава моля те, оттегли се и остави Карна да се сражава. Този велик герой, който е украшение на битката, обеща да убие синовете на Кунти и техните съюзници.“

Бхишма усети как острите думи на Дурьодхана пронизват сърцето му. Съмнението на принца, че той не прави най-доброто, на което е способен, единствено увеличаваше мъката, която изпитваше от това, че изобщо трябва да се сражава. Явно на Дурьодхана му липсваше и капка интелигентност. Нима не виждаше колко храбро се сражаваха воините му? Какво повече си мислеше той, че ще постигне Карна? Бхишма замълча за миг, за да овладее гнева си. Дишайки тежко, стиснал ръкохватката на меча си, той най-после каза с леден глас: „Защо ме пронизваш с тази обида, Дурьодхана? Винаги съм се опитвал с всички сили да направя всичко за твое благо, дори с цената на живота си. Казах, че Пандавите са непобедими. Нима не е достатъчно доказателството, че Арджуна удовлетвори Агни, удържайки небесните войнства в Кхандава? Или че той и братята му те спасиха от разярените гандхарви? Къде беше синът на сута тогава?“

Бхишма усещаше как огорчението му нараства, докато продължаваше да говори на Дурьодхана. Принцът мислеше единствено за себе си. Не се интересуваше от другите. Защо не можеше тогава да разбере какво е в негов интерес в този случай? Очевидно бе заслепен от завист и омраза към братовчедите си, затова и прегръщаше собственото си унищожение, колкото и да бе очевидното.

Въпреки разочарованието си Бхишма усещаше и съчувствие: „Няма съмнение, че човекът пред прага на смъртта губи ум и разум, сине на Гандхари. Ти си неспособен да видиш неизбежните резултати от враждебността, която създаде с Пандавите. След като изправен редом с тях на бойното поле е безсмъртният, непогрешим Кришна, изходът може да бъде само един. Всичко това е твое дело. Защо ме обвиняваш? Така дългоочакваният от теб час настъпи. Време е да проявиш гнева си в героични дела. Покажи отдавна прехвалената си храброст в боя и приключи този конфликт.“

В палатката влязоха слуги, за да известят на Бхишма и принца, че вечерята им е готова. Дурьодхана ги отпрати с едно махване на ръката. Той нямаше апетит. Откакто бе започнала битката, едва се хранеше, отказвайки се дори от виното, което иначе толкова много обичаше. Умът му бе зает единствено с мисли за Пандавите и за това как да бъдат убити. Седнал в нозете на Бхишма, той вдигна умолителен поглед към него. Ако синът на Ганга вземеше решение, Пандавите все едно бяха вече мъртви.

Бхишма си пое дълбоко дъх: „Трябва да знаеш, владетелю, че никога няма да изоставя теб или Куру. Такъв е дългът ми на кшатрия, такова е и собственото ми решение. Заради тебе, Царю, ще направя свръхчовешко усилие утре да причиня смъртта на Пандавите. Врязвайки се във вражеските редици, аз лично ще ги предизвикам сред касапницата на битката. Всеки, който дойде да ги защити, на мига ще бъде убит. С изключение на Шикханди няма да пощадя никого.“

Бхишма взе своя голям сребърен колчан, инкрустиран със скъпоценни камъни. Извади пет сияйни позлатени стрели, обсипани с бисери. Те имаха дълги копиевидни остриета и бяха украсени с пера от ястреб. Бхишма разстла парче коприна на земята и внимателно постави петте стрели върху него. Докато Дурьодхана го наблюдаваше, той поседя в медитация за няколко минути, мълвейки ведически мантри.

Накрая каза: „Вложих в тези стрели пълната мощ на аскетичните си сили. Дори и Индра не би могъл да ги избегне. С тях утре ще убия петимата Пандави.“

Гласът на Бхишма бе глух и безрадостен. Сълзи потекоха от очите му, докато продължи: „Спи спокойно тази нощ, Царю. На сутринта ще изляза и ще поведа страшна битка, каквато никога не е била виждана досега. Пандавите няма как да оцелеят. Само Кришна може да ги спаси, но той се е заклел да не се сражава.“

Бхишма леко се усмихна. Щеше ли Кришна да намери някакъв начин да спаси скъпите си приятели? Това наистина би било прекрасно. Не успееше ли обаче, с Пандавите беше свършено. Стрелите с мистична сила нямаше да пропуснат целта.

Дурьодхана скочи на крака щастлив и плесна с ръце. После обаче се замисли. Също като Бхишма и той се питаше дали Кришна нямаше да намери начин да осуети този план. Като погледна към стрелите, разстлани пред Бхишма, той каза: „Нека да останат при мен тази нощ. Ще ги пазя внимателно и ще ти ги дам при започването на битката.“

Бхишма кимна и Дурьодхана взе стрелите. Той се поклони пред дядото и се прибра в своята шатра, внимателно поставяйки вързопа край леглото си. Сега Пандавите несъмнено бяха обречени. Бхишма бе прославен навсякъде като Деваврата, онзи, който никога не нарушава обетите си. Нищо нямаше да го спре да изпълни клетвата си. Дурьодхана се приготви да отпочине щастлив. Едва имаше търпение да дочака утрото.

Юдхищхира седеше в палатката си, заобиколен от своите братя. След осем дни сражения сякаш войските му взимаха надмощие. Въпреки че се радваше, Юдхищхира в същото време страдаше, че толкова много хора бяха избити. Когато тази война свършеше, земята щеше да е пълна с вдовици. Но какво можеше да се направи? Той бе опитал всичко възможно да постигне мир. Твърдоглавият Дурьодхана и заслепеният му баща носеха вината. Сега те жънеха резултата от своето безумство. Бяха толкова безразсъдни, че дори Кришна не успя да ги разубеди. Юдхищхира погледна към Кришна. Героят на Ядавите се замисли. Докато всички седяха по местата си, той заговори:

„Започваме да печелим успех в тази битка. Бхима и Арджуна, подкрепяни от всички вас, унищожават Кауравите. Според мен враговете ни ще прибягнат до всякакви отчаяни средства, за да обърнат нещата. Дори в този миг усещам, че замислят някакъв коварен план.“

Кришна хвърли поглед към Арджуна, който седеше настрани от другите с наведена глава и мислеше само за Ираван. Принцът на нагите се бе сражавал от обич към баща си. Арджуна си спомняше далечния ден, в който бе заченал Ираван с Улупи. Тя бе отгледала момчето сред нагите, но то често бе идвало да вижда Арджуна в Индрапрастха. Сълзи закапаха от очите на Арджуна, като си спомняше дните, прекарани със сина си. Сега младежът лежеше на геройското си ложе — поредната жертва на алчността на Дурьодхана. Арджуна въздъхна и се загледа през отвора на шатрата навън в мрака на нощта.

Кришна се приближи към приятеля си и го прегърна през раменете: „О, Партха, придържайки се към кшатрийския си дълг, освободи се от тази скръб. Синът ти несъмнено е достигнал вечните блажени сфери. Прогони мъката си и насочи ума си към битката.“

Арджуна избърса очите си и се обърна към Кришна. Какъв щастливец бе той, че Богът на всички същества лично стоеше край него да го подкрепя на пътя на добродетелта. Воинският дълг несъмнено не бе лек.

Кришна му се усмихна успокоително и продължи: „Има нещо, което трябва да направиш тази нощ, Арджуна. Спомняш ли си, когато спаси Дурьодхана от гандхарвите — как тогава той обеща да ти се отплати за помощта? Вярвам, че е настъпил мигът за това. Каурава притежава пет стрели, предназначени да убият теб и братята ти. О, Арджуна, отиди при него приятелски и му поискай стрелите.“

Арджуна помнеше онзи ден в гората, когато беше освободил Дурьодхана и братята му. Каурава изгаряше от срам, но въпреки това честта му на кшатрия го бе заставила да признае, че е длъжник на Арджуна. Арджуна си спомни как се бе засмял и бе казал, че ще поиска нещо в бъдеще. Мислел си бе, че подобен ден никога няма да настъпи, но явно Кришна не смяташе така.

Арджуна започна да сваля ризницата си: „О, Джанардана, винаги ще последвам решението ти. Веднага ще отида при Дурьодхана.“

Невъоръжен и сам, Арджуна яхна един бял кон и премина през лагера на Кауравите. Според закона на честта на кшатриите той знаеше, че няма опасност. Много пъти след целодневна битка войниците от противниковите армии се събираха като приятели. Кауравските стражи отстъпиха настрани като го видяха да приближава. Посочиха му бързо шатрата на Дурьодхана, където той намери принца готов да си ляга.

Дурьодхана стана изненадан, когато Арджуна влезе: „Привет, о, Партха!“ — каза той, посочвайки му място за сядане недалеч от леглото. „Добре си дошъл. Кажи ми защо си тук? Да не би да идваш да молиш за царството без бой? Ако е така, веднага ще ти го дам.“

Арджуна добре знаеше, че Дурьодхана се присмива, както и принцът добре знаеше, че Арджуна не би молил за нищо. Ако получеше царството, това щеше да бъде единствено след края на войната и гибелта на врага. Но той очевидно искаше нещо; Дурьодхана го гледаше с любопитство.

Арджуна не седна: „Принце, дошъл съм тук, защото помня, че обеща един ден да ми се издължиш. Спомняш ли си това обещание?“

Дурьодхана изпита срам при спомена за онзи ден: „Да, разбира се, помня добре. Какво ще поискаш от мен?“

„Знам, че пазиш тук пет стрели, о, Бхарата. Тях искам.“

Дурьодхана го изгледа смаяно, но без колебание взе стрелите и ги даде на Арджуна: „Вземи ги, Партха, но моля те, кажи ми откъде знаеш за тях?“

Като взе стрелите и благодари на Дурьодхана, Арджуна отговори, че Кришна му е казал за тях. После се сбогува и се върна в шатрата на Юдхищхира, оставяйки Дурьодхана да седи на леглото си замислен. Пак този Кришна! Може би възхвалите на Бхишма и Видура все пак бяха истина. Със сигурност имаше нещо необикновено в този Ядава. Той сякаш знаеше всичко. Дурьодхана легна и се загледа в празното пространство под големия таван на палатката. Нима имаше някаква надежда за победа? Може би. Стрелите може и да бяха загубени, но все пак Бхишма бе решил да убие Пандавите.