ТЕКСТ 26

Първият афоризъм на Веднта сӯтра гласи: атхто брахма-джигс. Живото същество, което е получило човешко тяло, е длъжно да си задава много въпроси. В по-низшите биологични форми интелигентността не надхвърля рамките на елементарните жизнени потребности – ядене, спане, размножаване и самозащита. Единствената грижа на кучетата, котките и тигрите е да намерят храна и място за спане, да се защитят от врага и да се съвкупляват. Но човекът притежава достатъчно разум, за да се запита кой е той, защо е дошъл на този свят, какъв е дългът му, на кого принадлежи върховната власт, каква е разликата между мъртвата материя и живото същество и т.н. Има много въпроси, на които човекът може да търси отговор, и ако наистина е интелигентен, той ще се стреми да узнае кой е първоизточникът на всичко: атхто-брахма джигс. Във всяка форма на съществуване живото същество има определено количество разум, но когато получи човешко тяло, то трябва да използва разума си, за да разбере своята духовна природа. Само такъв интелект може да бъде наречен човешки. Казва се, че който мисли само за тялото си, не е по-добър от животно. В Бхагавад-гӣт (15.15) Шрӣ Ка говори: сарвася чха хди саннивио матта смтир гнам апохана ча – „Аз съм в сърцето на всекиго и от мен идват паметта, знанието и забравата“. Когато е в тяло на животно, душата напълно забравя отношенията си с Бога. Това е апоханам, забравата. Но човекът има по-високоразвито съзнание, което му дава възможност да разбере отношенията си с Бога. Той трябва да използва предоставения му разум, за да намери отговор на същите тези въпроси, които Пураджана, живото същество, задал на непознатата девойка: откъде е дошла, с какво е заета, с каква цел се намира тук и пр. Това са въпроси, свързани с тма-таттва, духовното себепознание. И така, ако човек не се стреми да опознае истинската си природа, той по нищо не се различава от животното.