ТЕКСТ 14

В тази строфа думата ведиат посочва цар Прчӣнабархи. Когато човек, ободрен от общуването с преданите, пробуди съзнанието си за Ка, той се обръща за съвет към ума си и съобразно с неговите мисли, чувства и желания решава дали да се върне към материалните дейности или да продължи устойчиво да развива духовното си съзнание. Думата кушалам назовава това, което е благотворно и носи щастие. Човек може да направи дома си обител на щастие и благодат, ако отдава предано служене на Бог Виу. Но ако се занимава с друго освен с виу-бхакти, т.е. ако е зает в материални дейности, той винаги ще е пълен с тревоги. Здравомислещият човек трябва да се обърне за съвет към ума си, към неговите функции на мислене, чувстване и желаене, и да реши как да ги използва. Ако винаги мисли за Ка, ако чувства как да му служи и желае да изпълнява повелята му, човек се е вслушал в добрите съвети на интелигентността, която е като негова майка. Царят обаче, след като се възстановил, започнал да пита за съпругата си. Той се обърнал към мислите и желанията на своя ум за съвет, как да възвърне постоянното си съзнание. Умът може да предложи, че ще станем щастливи чрез виая-бхога, чрез сетивни наслади, но когато напредне в Ка съзнание, човек не изпитва щастие от материалните дейности. Това е обяснено в Бхагавад-гӣт (2.59):

„Въплътената душа може да се въздържа от сетивно наслаждение, но вкусът ѝ към сетивните обекти остава. Когато изпита по-висш вкус и прекрати това обвързване, тя постига устойчиво съзнание“. Човек не може да изгуби влечение към сетивните обекти, докато не си намери по-добро занимание в лицето на преданото служене. Пара дв нивартате. Човек спира да върши материални дейности едва когато е реално зает с практическо предано служене.