Предговор

Още от самото начало знаех, че Негова Божествена Милост А. Ч. Бхактиведанта Свами Прабхупда е най-необикновената личност, която някога бях срещал. Първата ни среща се състоя през лятото на 1966 г. в Ню Йорк. Един приятел ме покани да чуя лекция, която „един стар индийски свмӣ“ щял да изнася в манхатънския Бауъри. Обхванат от любопитство към лекцията на този свмӣ в такава долнопробна част на града, отидох там и пипнешком се заизкачвах по едно мръсно и черно като катран стълбище. Постепенно почнах да чувам все по-силно и по-отчетливо ритмичен звук, наподобяващ звън на камбанки. Накрая стигнах до четвъртия етаж и отворих вратата. Там беше той.

На около пет метра от мястото, където стоях, в другия край на дълга тъмна стая, той седеше на малък подиум; лампичката над него осветяваше лицето и шафранената му дреха. Той беше в напреднала възраст, помислих си, че сигурно е на около шестдесет години, седеше с кръстосани крака, изправен и внушителен. Главата му беше обръсната, силното лице и червените рогови очила му придаваха вид на монах, прекарал по-голямата част от живота си в учение. Очите му бяха затворени и той тихо повтаряше проста санскритска молитва, свирейки на ръчен барабан. Малката аудитория се присъединяваше периодично, пеейки като че ли в отговор на повикване. Някои от присъстващите свиреха на ръчни цимбали, чийто звук бях оприличил на звън от камбанки. Неудържимо привлечен от обстановката, аз седнах тихо отзад, като се опитвах да се присъединя към повтарянето на мантрата и зачаках.

След няколко минути свмӣ започна лекция на английски, като се позоваваше на един огромен санскритски том, лежащ отворен пред него. От време на време той цитираше от книгата, но по-често цитираше по памет. Езикът звучеше приятно и свмӣ следваше всеки пасаж с прецизни и подробни обяснения.

Той говореше като учен; речникът му беше богат с философски термини и изрази. Аристократичните движения на ръцете и оживеното изражение на лицето му усилваха въздействието на думите. Темата беше най-важната, на която някога бях попадал: „Аз не съм това тяло. Аз не съм индиец… Вие не сте американци… Ние всички сме души…“

След лекцията някой ми подаде брошура, печатана в Индия. Една снимка показваше как свмӣ подава три от книгите си на министър-председателя на Индия Лал Бахадур Шастри. Текстът отдолу беше цитат от изказване на г-н Шастри, че всички индийски държавни библиотеки трябва да си поръчат тези книги. „Негова Божествена Милост А. Ч. Бхактиведанта Свами Прабхупда извършва велика дейност — казваше министър-председателят в друга кратка статия — и книгите му допринасят много за освобождаването на човечеството.“ Купих си екземпляри от книгите, за които разбрах, че свмӣ е донесъл от Индия. След като прочетох обложките на книгите, малките брошури и останалите материали, започнах да осъзнавам, че съм срещнал един от най-почитаните духовни водачи на Индия.

Не можех обаче да разбера защо един толкова издигнат човек се е настанил да живее и да изнася лекции в Бауъри. Несъмнено, той беше високообразован и по всичко се виждаше, че е роден в аристократично индийско семейство. Защо живееше в такава мизерия? Какво може да го е довело тук? Един следобед няколко седмици по-късно го посетих и разбрах причината.

За мое учудване Шрӣла Прабхупда (както по-късно започнах да го наричам) не беше чак толкова зает и отдели достатъчно време да разговаря с мен. Всъщност изглеждаше, като че ли е готов да разговаря целия ден. Той се отнесе сърдечно, приятелски с мен и ми обясни, че през 1959 г. в Индия е приел жизненото стъпало на отречението и не му е позволено да носи или да печели пари за свои лични нужди. Преди много години завършил учението си в Калкутския университет и създал семейство, след което оставил него и отговорността за делата в търговското си предприятие на по-големите си синове, както предписва вековната ведическа култура. След като приел стадия на отречение, Шрӣла Прабхупда си уредил чрез приятели безплатно пътуване до Америка с един индийски товарен кораб (Джаладута на параходната компания Скиндия). През септември 1965 г. той отпътувал от Бомбай за Бостън, като носел със себе си рупии на стойност седем долара, пътнически сандък с книги и няколко ката дрехи. Неговият духовен учител, Негова Божествена Милост Бхактисиддхнта Сарасватӣ хкура, му поверил задачата да разпространи ведическите учения от Индия сред англоговорящия свят. И по тази причина, на шестдесет и девет годишна възраст пристигнал в Америка. Той ми каза, че иска да предаде на американците знание за индийската музика, готвене, езици и различни други изкуства. Бях леко изумен.

Забелязах, че Шрӣла Прабхупда използва за спане малък дюшек и че дрехите му висят прострени на едно въже в дъното на стаята — там те съхнеха на лятната следобедна горещина. Той си ги переше сам, а храната си готвеше на един остроумно конструиран прибор, който собственоръчно си беше направил в Индия. В този четириетажен уред готвеше четири ястия едновременно. В друг ъгъл на стаята, около него и старата му портативна пишеща машина, бяха струпани безброй ръкописи. Той прекарваше почти всички часове от денонощието — разбрах, че са около двадесет — печатайки продължението на трите тома, които бях купил. Това беше замисленият в шестдесет тома Шрӣмад Бхгаватам. Всъщност това беше енциклопедията на духовния живот. Пожелах му успех в издаването и той ме покани на лекциите по санскрит всяка събота и на вечерните лекции, провеждани всеки понеделник, сряда и петък. Аз приех, благодарих му и си тръгнах, удивен от забележителната му решителност.

Няколко седмици по-късно — беше юли 1966 г. — имах удоволствието да помогна на Шрӣла Прабхупда да се премести на малко по-почтено място, на Второ авеню. Аз и няколко приятели се заехме с наемането на приземния етаж на един магазин и на един апартамент на втория етаж в дъното на малък вътрешен двор в същата сграда. Лекциите и повтарянето на святите имена продължаваха и за две седмици броят на посетителите в апартамента и магазина, станал вече храм, бързо нарасна. Сега вече Шрӣла Прабхупда възлагаше на последователите си да печатат и разпространяват брошури, а собственикът на една звукозаписна компания го покани да запише на дългосвиреща плоча повтарянето на Харе Ка. Той се отзова и имаше голям успех. На новото място той преподаваше ведическа философия, музика, джапа медитация, изящни изкуства и готвене. Най-напред готвеше той — винаги учеше с личен пример. В резултат се получаваха най-прекрасните вегетариански ястия, които някога съм опитвал. (Шрӣла Прабхупда дори сам сервираше всичко!) Обикновено готвеше ориз, зеленчуково ястие, чаптӣ (питка, наподобяваща мексиканска тортила, приготвена от черно брашно) и дл (вкусно подправена супа от индийска леща или разцепен грах). Подправките, специалната мазнина — гхи (пречистено масло) — голямата прецизност при определяне температурата на готвене и другите подробности — всичко това заедно допринасяше за постигане на вкус, напълно неизвестен за мен. Мненията на другите за храната, наричана прасда (милостта на Бога), напълно съвпадаше с моето. Един учен по китайски език, член на Корпуса на мира, се учеше от Шрӣла Прабхупда да рисува в класически индийски стил. Бях удивен от високото качество на първите му картини.

Във философските дискусии и в логиката Шрӣла Прабхупда беше необорим и неуморим. Той прекъсваше работата си, за да дискутира, и това продължаваше по осем часа. Понякога в малката, безупречно чиста стая, където той работеше, ядеше и спеше, се натъпкваха по седем-осем души. Шрӣла Прабхупда постоянно показваше с примера си какво означава „прост живот и висше мислене“. Той подчертаваше, че духовният живот е наука, доказуема чрез разсъждения и логика, а не просто сантименталност и сляпа вяра. Той започна да издава месечно списание и през есента на 1966 г. Ню Йорк Таймс публикува една снимка и очерк за него и последователите му. Наскоро след това пристигна екип и засне телевизионен репортаж.

Шрӣла Прабхупда беше завладяваща личност. Дали от желание за лична полза от йога и повтарянето на святите имена, или заради неподправеното му обаяние, но знаех, че искам да го следвам неотклонно по пътя му. Плановете му за разрастване бяха смели и непредсказуеми — с изключение на факта, че винаги завършваха с величествен успех. Той беше седемдесетгодишен, чужденец в Америка, беше пристигнал почти без нищо — и въпреки това за няколко месеца съвсем сам създаде движението! Това беше потресаващо.

Една августовска сутрин в храма, намиращ се в магазина на Второ авеню, Шрӣла Прабхупда ни каза: „Днес е денят на появяването на Бог Ка.“ Трябваше да гладуваме цял ден и да останем в храма. Вечерта ни посетиха няколко индийци. Единият от тях с просълзени очи описа безкрайния си възторг да открие на другия край на света това малко късче автентична Индия. Дори и на сън не беше си представял такова нещо. Той произнесе възхвала и изрази дълбоката си благодарност към Шрӣла Прабхупда, остави дарение и се поклони в нозете му. Всички бяхме много развълнувани. След това Шрӣла Прабхупда разговаря на хинди с един господин и понеже разговорът беше неразбираем за мен, можех да наблюдавам как всеки израз и жест на Шрӣла Прабхупда беше насочен към самата същност на човешката душа.

По-късно през същата година, докато бях в Сан Франциско, изпратих на Шрӣла Прабхупда първия му самолетен билет, за да излети от Ню Йорк. На летището го посрещнахме доста голяма група хора, пеейки Харе Ка мантрата. След това го закарахме с кола до източния край на Голдън Гейт Парк в наскоро наетия апартамент и магазин, станал сега храм с подредба, много подобна на тази в Ню Йорк. Ние си бяхме създали стил! Шрӣла Прабхупда беше във възторг.

Няколко седмици по-късно в Сан Франциско пристигна от Индия първата мдага (дълъг глинен барабан, на който се удря от двете страни). Когато отидох в апартамента на Шрӣла Прабхупда и му съобщих новината, очите му широко се отвориха и той с развълнуван глас ми каза да сляза и да донеса сандъка. Взех асансьора, слязох на приземния етаж и се запътих към предната врата, когато изведнъж се появи Шрӣла Прабхупда. Той толкова силно желаеше да види мдагата, че слизайки по стълбите, беше изпреварил асансьора. Помоли ни да отворим сандъка, откъсна парче плат от шафранената дреха, която носеше и уви мдагата в плата, като остави открити само двете ѝ страни. Тогава каза: „Това никога не трябва да се сваля“ — и започна да ни дава подробни инструкции как да свирим на инструмента и как да се грижим за него.

През 1967 г., пак в Сан Франциско, Шрӣла Прабхупда основа Ратха-тр, шествието с колесници, един от няколкото фестивала, които благодарение на него хората от целия свят сега могат да празнуват. Ратха-тр се провежда в Джаганнтха Пурӣ (Индия) всяка година от две хиляди години насам, а от 1975 г. фестивалът стана толкова известен сред жителите на Сан Франциско, че кметът издаде официално нареждане за „Ратха-тр ден в Сан Франциско“.

В края на 1966 г. Шрӣла Прабхупда започна да приема ученици. Той винаги подчертаваше, че никой не трябва да го мисли за Бог, че той е просто слуга на Бога, и критикуваше самозваните гуру, които позволяват на учениците си да ги обожават като Бог. „Тези т.нар. „богове“ са много евтини“ — често казваше той. Един ден, след като някой беше го запитал: „Вие Бог ли сте?“ — Шрӣла Прабхупда му отговори: „Не, аз не съм Бог — аз съм слуга на Бога.“ След това помисли малко и продължи: „Всъщност аз не съм слуга на Бога, аз се опитвам да бъда слуга на Бога. Слуга на Бога не е обикновено нещо.“

На около седемдесет и пет годишна възраст Шрӣла Прабхупда много интензивно превеждаше и издаваше книги. Учени от целия свят го обсипваха с благоприятни отзиви за тях и на практика университетите и колежите в Америка ги приеха като класически книги. Той написа общо около осемдесет тома, които неговите ученици преведоха на осемдесет и девет езика и разпространиха в тираж над петстотин милиона. Той създаде сто и осем храма из целия свят и имаше около десет хиляди посветени ученици и милиони последователи и симпатизанти. Шрӣла Прабхупда пишеше и превеждаше до последния ден на осемдесет и една годишното си пребиваване на земята.

Шрӣла Прабхупда не беше просто един от многото учени на Изтока, гуру, мистици, учители по йога или по медитация. Той беше въплъщение на цяла една култура и въведе тази култура на Запад. За мен и за много други той беше преди всичко истински загрижен, пожертвал изцяло удобствата си, за да действа за доброто на хората. Той нямаше личен живот — живееше само за другите. Преподаваше духовна наука, философия, здрав разум, изкуства, езици, ведически начин на живот — хигиена, хранене, медицина, етикет, семеен живот, обработване на земя, обществено устройство, възпитание, икономика — и много други неща на много, много хора. За мен той беше учител, баща и най-скъп приятел.

Много съм задължен на Шрӣла Прабхупда и това е дълг, който никога няма да изплатя. Но поне мога да покажа някаква благодарност, като се обединя с другите му последователи, за да изпълним неговото най-съкровено желание — издаването и разпространението на неговите книги.

„Никога няма да умра — каза веднъж Шрӣла Прабхупда. — Ще остана да живея завинаги чрез моите книги.“ Той напусна този свят на 14 ноември 1977 г., но със сигурност ще остане да живее завинаги.

Майкъл Грант
(Мукунда дса)