30

Пандавите продължиха да живеят в обителта на Кувера още четири години. В тази райска атмосфера те не усещаха как отминава времето. Един ден Арджуна и Бхима отидоха при Юдхищхира да поговорят с него. Бхима каза: „О, царю на Куру, за да спазим обета ти, ние се въздържахме и не убихме синовете на Дхритаращра. Вместо това живяхме единайсет години в горите, лишени от наследството си. Последните четири от тях не бяха трудни, но вече наближава времето, когато според обещанието ти трябва да влезем в някой населен район и да живеем там неразпознати. Затова нека изоставим тези планини и отново се спуснем на земята.“

Бхима каза, че двамата с Арджуна са непреклонни в решението си да накажат Дурьодхана, но се боят, че ако останат на високото плато в райската Гандхамадана, биха могли да забравят нещастията, които им бяха причинили Кауравите и това би намалило решителността им: „Затова вече искаме да си тръгнем. Ние, твоите братя, подпомагани от непогрешимия Кришна, несъмнено ще ти помогнем да си възвърнеш царството. Всички ти желаем доброто и жадуваме да сразим враговете ти в битка.“

Юдхищхира бе съгласен, че е време да си вървят. Заедно с Драупади, братята посетиха различните гори и езера в обителта на Кувера за последен път, като им поднесоха почитанията си и се сбогуваха с тях. После, Юдхищхира се помоли на планината Гандхамадана: „О, господарю на планините, ние си тръгваме. Моля те, благослови ни, след като сразим враговете си и си възвърнем царството, отново да те видим в края на живота си.“

Юдхищхира мислеше за времето, когато след като са управлявали царството си, те ще се оттеглят накрая, за да изпълняват аскетизъм и да получат духовно освобождение. После заедно с братята си и брамините той заслиза надолу по склона на планината. Бхима повика Гхатоткача и спътниците му и те отново пренесоха Пандавите и придружителите им през непристъпните планински проходи. На Пандавите им бе трудно да напуснат обителта на Кувера, но като се обръщаха, гледайки отдалеч изключителната ѝ красота, умовете им се разведриха.

Скоро братята пристигнаха в Бадарикашрам. Когато бяха посрещнати от мъдреците там, Юдхищхира освободи Гхатоткача, избирайки да продължат пътя си надолу пеша. След като останаха още месец с ришите в Бадарика, те поеха към държавата на Субаху, където прекараха една нощ, преди да продължат към гората Вишакхаяпа.

Докато пътуваха, следвани от своите носачи и слуги, те видяха пленителни гори, езера, реки и поля. Всяка вечер спираха по здрач и лагеруваха на мястото, до което бяха стигнали, приготвяйки си вечеря от проста горска храна. Постепенно стигнаха до Вишакхаяпа, намираща се все още в района на Хималаите. Тъй като започваше дъждовният сезон, те решиха да останат там, докато преминат валежите, а после да се върнат в Камяка.

На първия ден след пристигането им във Вишакхаяпа Бхима отиде да разгледа местността. Въоръжен с лък и меч, той с наслада бродеше из горите, населени от гандхарви и сиддхи. Дърветата, изпълнени с плодове и цветове от всички сезони, ехтяха от песните на екзотични птици. Бхима видя бистри ручеи, стичащи се от планините, които образуваха прозрачни езера, пълни с лотоси.

Диви глигани се нахвърляха върху Пандава, а той ги убиваше с юмрука си. Бхима изби много биволи и елени, пронизвайки ги с острите си стрели. Притежаващ силата на десет хиляди слона, той на игра изкореняваше и изпотрошаваше огромни дървета, прочиствайки пространства, на които по-късно ришите можеха да изпълняват своите жертвоприношения. Бхима удряше ръцете си и викаше екзалтирано, докато се скиташе насам-натам. Лъвове и слонове се разбягваха в ужас, чувайки рева му.

Гордият и неуморен Бхима изпълваше небесата с виковете си. Трошеше планински върхове и ги риташе. Докато кръстосваше склоновете, той виждаше огромни змии да се скриват в пещерите си, чувайки стъпките му. Бхима ги преследваше из скалистите плата. Внезапно той се натъкна на ужасяваща на вид змия, приличаща на хълм. Тя лежеше навита пред входа на една голяма пещера, препречвайки го напълно. Кожата ѝ бе жълта на черни петна, а от разтворената ѝ уста стърчаха четири зъба. Докато се оглеждаше наоколо с медночервените си очи, раздвоеният ѝ език облизваше ъглите на устата ѝ.

Бхима спря и се взря в змията. Тя приличаше на самата Смърт, както лежеше, съскайки сякаш с укор. Когато се приближи, змията изведнъж го хвана и обви пръстените си около него. Бхима усети как тялото му отслабва и въпреки всичките си усилия не можеше да се освободи. Той потрепери и загуби съзнание за няколко минути.

Идвайки на себе си, той обмисли опасната ситуация. Какво бе това създание? Как бе успяло да вземе надмощие? Бхима отново се напрегна, но установи, че е неспособен да помръдне. Ясно бе, че това не е обикновена змия. Той реши да я помоли да му разкрие самоличността си.

„О, най-силна сред змиите, бъди така добра да ми кажеш коя си и какво ще правиш с мен? Аз съм Бхима, син на Панду и брат на Дхармараджа. С голите си ръце съм убивал в битка безброй лъвове, тигри, бикове и слонове. Дори боговете не могат да ме победят. Тогава как ти успя? По силата на някаква специална наука или на благословия владееш подобна мощ?“

Змията отговори сериозно: „О, силноръки, гладна съм отдавна. Но за мой късмет, ти се появи. Явно си храната, отредена ми от боговете. Слушай, ще ти разкажа как попаднах в това змийско тяло.

Името ми е Нахуша и съм царствен мъдрец. След като постигнах рая, бях прокълнат от Агастя Риши и отново паднах на земята като змия. Оказва се, че ти си мой потомък, но това няма да ми попречи да те изям. Каквото попадне в хватката ми по пладне, било то крава, бик или дори човек, е моят обяд.

Агастя ми обеща, че онзи, когото хвана, ще загубва силата си. Така че ти си победен от могъществото на онзи мъдрец. Агастя ми каза освен това, че ще се освободя от проклятието му, когато някой успее да отговори на въпросите ми за връзката между душата и Върховната Същност.“

Като си помисли за Кришна, Бхима отговори: „О, могъщо създание, нито съм разгневен, нито пък се самообвинявам за тази беда. Понякога човек успява в опитите си да постигне щастие, друг път се проваля. Със сигурност резултатите не са в ръцете му, затова и не бива да оплаква нещастието си. Та кой е по-могъщ от съдбата? Тя е всесилна, а усилията за материална изгода са безсмислени.“

Бхима каза, че не тъгува за очакващата го смърт, а за братята и майка си. Те бяха зависими от него и несъмнено щяха да са лишени от всякакви сили и енергия, като научат какво се е случило. А Дурьодхана щеше да тържествува.

В лагера на Пандавите Юдхищхира забеляза лоши поличби. Завиха чакали, а над главата му закръжи зловещата птица вартика с един крак, едно крило и едно око. Тя кряскаше и бълваше кръв. Задуха ураганен вятър, четирите хоризонта сякаш пламтяха. Юдхищхира усети левите му клепач и ръка да потрепват, а сърцето му се разтуптя. Той се огледа из ашрама и като не видя Бхима, попита Драупади: „Къде е могъщият ми брат?“

Драупади отговори, че е излязъл отдавна. Разтревоженият Юдхищхира реши сам да отиде да го потърси. Като каза на Арджуна да пази Драупади и близнаците и да закриля брамините, той започна да търси Бхима в гората. Проследявайки стъпките му, царят скоро мина покрай съборените дървета и убитите от брат му зверове. Той видя и пътеката сред храстите, повалени от ударната вълна от тичащия за удоволствие Бхима.

Юдхищхира бързаше колкото може и скоро стигна до едно неравно място, където като че ли следите на Бхима се губеха. Земята бе суха и пълна с трънаци, дънери и камъни. Силният вятър разклащаше изсъхналите дървета. Юдхищхира се заизкачва към високото плато. Той усещаше, че брат му е някъде наблизо, докато тревожно бързаше нагоре по склона. Скоро достигна до леговището на змията, а пред входа на пещерата видя Бхима, притиснат в спираловидните ѝ пръстени.

Той бе смаян да види брат си, уловен от змията, и попита: „Каква е тази огромна змия с тяло, гигантско като планина? Как попадна в хватката ѝ, о, сине на Кунти?“

„Това е царственият мъдрец Нахуша в змийски облик. Той възнамерява да ме изяде, скъпи братко.“

Юдхищхира се обърна към Нахуша: „Бъди така добър да освободиш брат ми. Ще те удовлетворим с друга храна.“

Нахуша леко се помръдна: „Уловил съм този царски син за обяд и не възнамерявам да го пусна. Трябва да си тръгнеш оттук, иначе утре ще изям и теб. Мъдрецът Агастя ми е дал благословията, когото хвана да е моята храна. Ти също си в обсега ми. Отдавна не съм ял и няма да се откажа от брат ти. Нито пък искам друга храна.“

Измъчван от участта на Бхима, Юдхищхира внимателно размисли. Това създание всъщност не беше змия, а велик цар и праотец на Пандавите. Юдхищхира много пъти бе чувал за Нахуша. Той бе извършвал безброй жертвоприношения и бе станал император на земята преди да отиде най-после в рая. След като се бе издигнал до по-висшите сфери, той навярно бе прокълнат, за да падне отново. Вероятно проклятието имаше някакво условие. Ако Нахуша можеше да се освободи от змийския си облик, Бхима щеше да бъде спасен.

„О, змийо, при какво условие ще освободиш брат ми?“

„Опиянен от горделивост заради богатствата и властта си, аз оскърбих брамините — каза Нахуша. — Така бях прокълнат от Агастя и попаднах в това окаяно състояние. Но мъдрецът ме увери, че ще се освободя, ако намеря човек, който да отговори на въпросите ми на духовни теми. Така че това е единственият начин брат ти да бъде спасен. Отговори на моите въпроси, безгрешни, и спаси и Бхима, и мен.“

„Питай на воля, могъща змийо. Ще се опитам да дам отговор.“

Юдхищхира винаги се радваше на възможността да говори на духовни теми. За него горското изгнаничество бе благотворно, защото имаше възможността да слуша беседите на ришите и да се заеме с вглъбено изучаване на писанията, освободен от държавническите задължения. Бе придобил почти несравними познания върху Ведите. Той се заслуша внимателно във въпросите на Нахуша.

Втренчила присвитите си очи в Юдхищхира, змията попита: „Как можем да разпознаем истинския брамин и коя е най-висшата цел на познанието?“

„Браминът се характеризира с качествата честност, чистота, опрощение, себевладеене, аскетизъм, знание и религиозност. Висшата цел на познанието е Върховният Брахман, който може да бъде познат, след като човек се издигне над всички двойствености.“

„Качествата, които ти приписа на брамините, се откриват и в останалите класи хора — каза Нахуша със съмнение. — Пък и как може човек да съществува, без да изпитва щастие или скръб, които са основата на всяка двойственост?“

Юдхищхира се усмихна. Ясно бе, че змията е доста мъдра и го изпитва. „Ако откриеш тези качества, в който и да било човек, тогава той трябва да бъде считан за брамин, независимо в каква каста е роден. Свързаните с материалните обекти щастие и скръб могат да бъдат преодолени, като същевременно продължават да бъдат изпитвани по отношение на Върховния. Материалните емоции са изкривени отражения на истинските духовни чувства.“

Нахуша бе доволен от отговора на Юдхищхира и го помоли да задълбочи темата. Каква тогава бе ползата от разделянето на обществото на касти, след като тези подразделения нямаха значение? В отговор Юдхищхира обясни, че поради смесването на социалните класи е станало трудно да се установи принадлежността на човек. Единствено изследвайки действителните му качества, кастата му би могла да бъде разпозната. Следователно, обществото трябва да бъде разделяно само на такава основа, а не на основата на потекло.

Нахуша каза: „Е, Царю, явно си добре запознат с тази наука. Как бих могъл в такъв случай да погълна брат ти?“

За Юдхищхира бе ясно, че самият Нахуша е изключително мъдър. Някога той бе управлявал земята и се бе въздигнал в небесата, след като бе получил напътствия от мъдреците. Той си помисли, че си заслужава да научи нещо от подобна личност. Застанал пред Нахуша с допрени длани, Юдхищхира каза: „Аз смятам, че ти притежаваш по-големи познания. Моля те, бъди така добър да ми дадеш наставления. С какви дейности човек постига рая?“

„По мое мнение, о, Бхарата, човек може да отиде в рая, като раздава милостиня на брамините, като говори внимателно и любезно, като е честен и като не завижда на никое живо същество.“

„Коя от тези дейности ти считаш за най-добрата и какво означава липса на завист?“

„Всяка една от тях би могла да се вземе за по-висша или по-нисша в съответствие с обстоятелствата. Затова е нужно човек да разбира окончателната цел на живота, за да знае как да постъпва винаги правилно. Ти сам вече обясни това, Юдхищхира. Всички дейности и цялото знание трябва да са насочени към постигане на Върховния.

Липса на завист означава винаги да желаеш доброто и напредъка на всички живи същества, вместо да ги експлоатираш за собствено удоволствие. По-специално, човек трябва да желае духовното развитие на останалите и да ги подпомага в него.“

„Как душата приема материално тяло, о, Нахуша?“

„Душата, или атман, получава тела в зависимост от собствените си действия. Така тя преминава от живот в живот по силата на благочестивите и греховните си дейности — понякога отива в рая, а понякога приема тяло на животно. Окончателното освобождение се постига, когато човек познае Брахман, Върховния Абсолют.“

Юдхищхира кимна. Отговорите на змията бяха в съответствие с онова, което сам бе научил от ришите. Ясно бе, че Нахуша има задълбочено духовно разбиране. Но как тогава бе станал змия?

Нахуша отговори: „Чрез жертвоприношения и аскетизъм станах толкова могъщ, че обикалях небесата на златна колесница. Бях император на цялата земя и дори гандхарвите, якшите, ракшасите и всички същества в трите свята — включително ришите — ми плащаха данъци. Толкова голяма беше силата ми, че отнемах енергията на всеки само като го погледнех. Тогава ме завладя гордостта и изгубих яснотата на разсъдъка си. Знанието ми бе покрито от невежеството, породено от гордост. Заповядах на мъдреците брамини да теглят колесницата ми и по този начин ги оскърбих.

Един ден, докато бях в рая, докоснах Агастя Риши с крак. Мъдрецът ме прокле и аз пропаднах на земята, а тялото ми се преобрази в змийско.

В изпълнение на думите на Агастя обаче сега ти ме освободи от проклятието. Разговорът ми с теб пробуди заспалото ми знание. Сега разбирам, че истинската ми цел трябва да бъде развиване на брамински качества и духовно познание, а не материално величие и богатство.“

Нахуша освободи Бхима, а змийското му тяло издъхна веднага. Двамата братя видяха от него да излиза сияйна небесна фигура, украсена със златни накити и красиви гирлянди. Тя се поклони пред Пандавите, а после се издигна и изчезна в небесата.

Юдхищхира и Бхима се върнаха в ашрама и разказаха случилото се на останалите. Когато царят завърши разказа, брамините укориха неразумната импулсивност на Бхима, който бе предизвикал змията и го предупредиха никога вече да не бъде толкова невъздържан.

Няколко дни след пристигането им във Вишакхаяпа, заваляха дъждовете. Пандавите бяха построили лагера си на високо място и гледаха как пороите заливат низините. Слънцето повече не се показа. Мълнии и светкавици озаряваха гората, а по земята течаха потоци пенливи води, шумящи като летящи стрели. Всички горски създания се радваха и лудуваха из пропитите от дъждовете гори.

Постепенно дойде есента. Облаците се разсеяха и небето стана лазурносиньо. Дните бяха горещи, а нощите прохладни. Пандавите гледаха освежения горски пейзаж и взеха решение, че тъй като е настъпил свещеният месец Карттика, моментът е благоприятен да се завърнат в Камяка.

Само няколко дни след като пристигнаха там, дойдоха да ги посетят Кришна и Сатябхама. Чрез невъобразимото си могъщество Кришна бе разбрал, че са се прибрали в Камяка.

Пандавите бяха изключително щастливи да видят своя приятел и доброжелател; те станаха да го посрещнат със сълзи на очи. Кришна слезе от колесницата си и се поклони в нозете на Юдхищхира и Бхима, както и на Дхаумя и брамините. После прегърна Арджуна и прие поклоните на близнаците. Сатябхама прегърна Драупади и когато двамата със съпруга ѝ бяха удобно настанени сред Пандавите, всички започнаха да разговарят.

Арджуна разказа на Кришна всичко, което му се бе случило от времето на последната им среща. После го разпита за неговото благополучие и за това на семейството му, като искаше да узнае повече за жена си Субхадра и за техния син Абхиманю. Кришна го увери, че всичко е наред. Обръщайки се към Юдхищхира, той каза: „О, Царю, мъдреците настояват, че справедливостта е по-важна от завладяването на царства; а за да развиваш качеството справедливост, е нужен аскетизъм. Ти изпълни дълга си в неотклонно подчинение на истината и така спечели и този свят, и отвъдния. Не си пристрастен към чувствени наслади, нито пък действаш от себичност. Въпреки че завладя величествени царства и бе заобиколен от разкош, ти не се отклони от практикуването на милосърдие, истинност, аскетизъм, религиозност, опрощение и търпение.“

Юдхищхира скромно наведе глава, докато Кришна продължаваше: „Кой освен теб, Дхармараджа, би изтърпял оскърбленията към Драупади, толкова противни на добродетелта? Няма никакво съмнение, че ще си възвърнеш царството, когато му дойде времето. Щом обетът ти завърши и тринайсетте години изтекат, ще направим всичко, което е по силите ни, да накажем Кауравите.“

Кришна заговори нежно на Драупади и ѝ каза, че е голямо щастие да има такива добродетелни мъже за съпрузи. Той ѝ предаде вести от синовете ѝ, които живееха в царството на Друпада, но бяха прекарали и дълго време в Дварака, където Субхадра ги обгрижваше с майчина любов. Синът на Кришна, Прадюмна, обучаваше всички синове на Пандавите в изкуството на боя.

Когато Кришна замълча, Юдхищхира каза: „О, Кешава, несъмнено ти си най-висшето ни убежище. Винаги сме под твоя закрила. Когато настане часът, ти със сигурност ще направиш всичко, за да си възвърнем царството.“

Тогава те видяха да се приближава Маркандея Риши. Този безсмъртен мъдрец, който изглеждаше като младеж на не повече от шестнайсет години, бе ведър и радостен, облечен в едничката си набедрена препаска и съд за вода в ръка. Пандавите, Кришна и всички брамини се изправиха почтително пред Маркандея и му предложиха място за сядане. След като бе обожаван с аргхя и му бяха поднесени сладка вода и горски плодове, Кришна му каза: „Всички жадуваме да чуем прекрасните ти наставления. Бъди милостив и ни разкажи древните притчи за доблестни царе и благородни мъдреци, изпълнени с нравствени и духовни поучения.“

В този миг пристигна и Нарада и бе подобаващо посрещнат. Той също искаше да послуша как Маркандея говори в присъствието на Кришна. Когато двамата мъдреци седнаха сред Пандавите и многото брамини, сякаш слънцето и луната застанаха заедно сред планетите. Всички зачакаха думите на Маркандея. Те знаеха, че мъдрецът живееше от началото на материалното сътворение и можеше да разкаже неизброими истории за велики светци и царе. Върховният Бог Нараяна лично му бе давал напътствия и той бе добил проникновено духовно разбиране.

Юдхищхира попита: „Моля те, кажи ми, о, мъдри, по какъв начин човек получава резултатите от собствените си действия? Объркан съм като виждам как бях лишен от царството си, докато порочните синове на Дхритаращра процъфтяват. Дали човек получава плодовете на делата си още в същия живот, или това се случва чак в следващия? Как резултатите от действията на човека го следват след смъртта? Къде отиват те, когато той напуска тялото си?“

Маркандея замълча за миг. Той огледа многото хора, събрали се на горската поляна. Сякаш Юдхищхира отново седеше в прекрасната си съвещателна зала в Индрапрастха. Като вдигна дясната си ръка, мъдрецът отговори: „Въплътената душа пътува от живот в живот в резултат на собствените си действия. Докато тя се намира в този свят и се опитва да наслаждава сетивата си, винаги получава материално тяло. Душата е покрита най-напред от фино тяло, съставено от ум, интелигентност и фалшиво его. Финото тяло носи събрани в себе си всички преживявания, които душата изобщо някога е имала, и то е причина за приемането на различни груби материални форми. Ямараджа отговаря за целия този процес. Истината е, че Ямараджа знае за дейностите на всяка една душа в материалната вселена. Той е упълномощен за това от всезнаещата Върховна Душа, обитаваща сърцата на всички живи същества. По този начин Ямараджа дава на съществата онова, което заслужават; той никога не греши в това отношение.“

Маркандея спря, за да могат слушателите му да размислят върху това, което им казва. „Някои хора се наслаждават в този живот, но не и в следващия; някои в следващия, но не и в този, а някои и в двата. Други пък не се наслаждават нито в този живот, нито в следващия.

Богаташът, който пропилява живота си в удоволствия, ще страда в следващия си живот; аскетът, който се отказва от тях, ще се наслаждава в следващия си живот. Тези, които се женят и живеят като благочестиви семейни, извършвайки жертвоприношения и раздавайки милостиня, се наслаждават както в този живот, така и в следващия. Но неразумните хора, които не следват никакви напътствия от писанията, страдат постоянно живот след живот.

Що се отнася до теб и братята ти, вие сте добродетелни и сте се родили единствено за да осъществите целите на боговете. Тъй като сте дълбоко отдадени на Върховния Бог, кармичните реакции не ви влияят. Привидното ви поражение в крайна сметка ще ви донесе неувяхваща слава и щастие. Ще се прославите в света на хората, а в края на живота си ще достигнете най-висшето местоназначение.“

Юдхищхира размисли върху отговора на мъдреца. После попита: „О, учени, в този свят животът ни е посветен на брамините. Дали би искал милостиво да ни разкажеш за тяхното величие и слава?“

В отговор на това, мъдрецът разказа много древни истории, а слушателите му бяха възхитени и удивени. Той описа освен това сътворението на вселената, на което сам бе свидетел, както и природата на унищожението, настъпващо с края на деня на Брахма, който продължаваше милиони години. Разказа как бе плувал в причинните води, от които се поражда творението, когато те се бяха надигнали и залели долните и средните планети. Насред този потоп той видял чудно дете, което лежало на едно баняново листо.

„Бях поразен от учудване. Не разбирах как това дете е оцеляло, след като цялата вселена бе унищожена. Момченцето беше лъчезарно, а личицето му бе пленително като луната. Очите му приличаха на разцъфнали лотоси, а тялото му бе тъмно на цвят. То лежеше усмихнато, смучейки палчето на крачето си. Тогава на гърдите му видях знака Шриватса и разбрах, че това е Вишну, въпреки че не можех да повярвам. Когато се приближих към него, то каза: „Дете мое, знам, че копнееш за отдих. О, Маркандея, влез в тялото ми и си почини. Доволен съм от теб.“

Когато момчето се обърна към мен, аз изгубих всякакво усещане за себе си и забравих материалните си обозначения. То отвори уста, а аз се оставих да потъна в нея. В стомаха му видях цялата огромна земя с всичките ѝ градове и царства. Скитах дълго и видях всички познати гледки, видях Ганг и притоците ѝ, Хималаите и горите, в които бях изпълнявал аскетизъм. Видях династиите на боговете начело с Индра, както и родовете на кшатриите, вайшите и шудрите.

Макар да бродих из тялото на момчето дълго, аз така и не достигнах до предела му. Объркан, започнах да обожавам Върховния Бог в мислите си. Внезапно усетих, че изплувам, и отново видях същото момче, лежащо на баняновия лист. Боготворих това несравнимо могъщо същество, което бе погълнало цялата вселена и поставих главата си в нозете му. Попитах го кой е и каква е целта му. Защо лежеше там, побрал вселената в тялото си?

Детето ми говори по такъв начин, че материалната ми илюзия се разпръсна напълно. Каза ми, че е изначалният Върховен Бог, от когото произлиза всичко и в когото всичко накрая отново потъва. Слушах го смаян да описва собствената си слава. Той е познат като Вишну, Нараяна и Хари, но притежава и неизброими други имена. После това всемогъщо същество ми каза, че трябва да остана в тялото му, докато Брахма не се пробуди отново и не сътвори пак вселената. Момчето изчезна от погледа ми, а аз се намерих отново в пъстрото битие, което бях видял вътре в него.“

Като завърши разказа си, Маркандея погледна към Кришна: „Царю Юдхищхира, онова лотосооко момче, което видях в края на битието, се е появило сред нас като Кришна. Сега той е твой роднина и приятел. Знай без никакво съмнение, че той е предвечният Върховен Бог, невъобразимият Хари, изначалната Божествена Личност. Той ме благослови паметта ми никога да не отслабва, а смъртта ми да дойде едва когато сам я пожелая. Като гледам седналия сред вас Кришна в копринените му жълти дрехи, аз разпознавам в него онова момче. Не се съмнявайте, че именно него видях сред водите на опустошението. О, герои, цялото това творение се намира в него, както въздухът се съдържа в етера. Приемете подслон у Кришна, защото никой не е по-висш от него.“

Чувайки думите на мъдреца, Пандавите се поклониха пред Кришна. Той нежно им се усмихна и им заговори благи думи; после погледна с обич Маркандея, който му отвърна с поглед, изпълнен с любов.

Юдхищхира помоли Маркандея да опише бъдещето. Наближаваше Кали Юга, най-мрачната от всички епохи. Юдхищхира искаше да знае какво ще се случи със света тогава. Маркандея му разказа подробно как всичко ще деградира все повече и повече. Хората ще станат нерелигиозни и по тази причина ще бъдат измъчвани от страдания. В края на епохата ще се появи Калки Аватара, който ще възстанови реда в света и ще започне Сатя Юга, златната епоха.

Юдхищхира и Маркандея беседваха с часове, а присъстващите слушаха съсредоточено подробните отговори на мъдреца, придружени с разкази за царе, светци и божества, живели през епохите. С настъпването на вечерта Юдхищхира спря да задава въпроси и заедно с братята си обожава Маркандея. После риши си замина; тръгна си и Нарада, въздигайки се в небесата.

След като Маркандея си отиде, Кришна прекара още известно време в разговор с Пандавите. Сатябхама не пропусна възможността да поговори с Драупади и я попита как успява да служи и да удовлетворява петима съпрузи. Съпругата на Кришна искаше да се поучи от принцесата на Панчала, която бе прославена с чистотата, верността, непорочността и женските си умения, за да може самата тя да подобри своето служене към Кришна. Драупади ѝ разказа подробно за многобройните начини, по които служеше на съпрузите си:

„Избягвайки суетата и овладявайки желанията и гнева си, аз служа на съпрузите си с внимание заедно с останалите им съпруги. Не се чувствам нисша в позицията на слугиня. Обуздавам ревността чрез преданост. Никога не се къпя, нито ям или заспивам преди съпрузите си, нито дори преди прислужниците и спътниците ни. Нито за миг не оставям ума си да се спре върху друг мъж или небесно същество. Сърцето ми никога не изменя на съпрузите ми. В мига, в който ги видя, аз се изправям да ги посрещна, предлагайки им място за сядане и вода. Винаги поддържам помещенията, в които живеем, чисти и благоуханни и внимателно подреждам всички домакински прибори и хранителни продукти.“

Сатябхама, която беше любимка на Кришна, слушаше с внимание. Драупади обясни, че никога не се радва на нищо, което не радва съпрузите ѝ, нито върши нещо без съгласието им. Когато те бяха далеч, тя сваляше накитите си и не ползваше помади и гримове, изпълнявайки аскетизъм. Винаги се стараеше да помага на съпрузите си, докато извършват жертвоприношения и други религиозни практики.

„Аз първа ставам от леглото си и последна лягам да отпочина. Винаги съм внимателна към задълженията си и никога не си позволявам леност. Според мен служенето на съпруга е вечната добродетел на жената. Мъжът е като бог за съпругата си и неин единствен подслон. Служейки му, тя удовлетворява дори самия Върховен Бог и така достига най-висшето местоназначение.“

Когато Драупади приключи, Сатябхама я прегърна. Тя чу, че Кришна я вика, и побърза да се сбогува с обещанието, че ще дойде в Индрапрастха, когато Пандавите върнат царството си.

Кришна си взе довиждане с Пандавите и се приготви да отпътува. Той и Сатябхама се качиха на колесницата, теглена от Шайбя и Сугрива. Като видя кротката Драупади, застанала пред него, Кришна каза: „Не се тревожи. Не след дълго ще бъдеш съпруга на царе, след като съпрузите ти сразят враговете си и си възвърнат земята. О, черноока, о, прекрасна, жените като теб, надарени с всички благоприятни знаци, никога не страдат за дълго. Кауравите скоро ще пожънат резултатите от греховете, които извършиха спрямо теб. Когато бъдат унищожени, ще видиш жените им в същото отчаяние, в каквото беше и ти на излизане от Хастинапура.“

Кришна още веднъж увери Драупади, че петимата ѝ синове са добре и че скоро ще ги види пораснали, могъщи герои. После, приветствайки Пандавите и покланяйки се пред брамините, той подкара конете и напусна гората.