4

Пандавите заживяха щастливо в Хастинапура. Те си играеха със стоте сина на Дхритаращра, които всички бяха започнали да наричат Каурави. Синовете на Панду превъзхождаха Кауравите във всичко: и по сила, и по знания, и по умения в боравенето с оръжия. Бхима беше несравнимо силен и се забавляваше да побеждава Кауравите в боричканията. Никой не можеше да му излезе насреща. Буйният син на Ваю притежаваше непобедимата мощ на божествения си баща. В бой и борба бе недостижим и с лекота посрещаше атаките на всевъзможен брой Каурави. От момчешка закачливост той често се шегуваше с тях и се присмиваше на гнева им, когато безсилно се опитваха да му отвърнат.

За Дурьодхана силата и лудориите на Бхима бяха особено нетърпими. Като първороден син на слепия цар, Дурьодхана се бе наслаждавал на най-големия престиж в династията. Възрастните Куру го бяха отгледали грижливо, обучавайки го в изкуството на царуването, мислейки за него като за възможен бъдещ император на света. Загрижени за лошите поличби, съпътствали раждането му, те с изключително внимание се бяха постарали да го обучат в нравствените принципи. Принцът беше едновременно силен и способен във всички сфери на бойното изкуство и политиката и бе свикнал да бъде център на вниманието в царския дворец още от раждането си. Когато Пандавите дойдоха обаче, всичко това се промени. Синовете на Панду бяха фини, скромни и предани към по-възрастните. Те скоро станаха много скъпи на Бхишма, на Видура и на останалите старейшини на Куру. Поведението на Пандавите бе жадувана промяна на фона на Дурьодхана и братята му, които бяха егоцентрични, високомерни и често безочливи. Дурьодхана много скоро пламна от ненавист към петимата си братовчеди; завистта му се разгоря като пожар, полят с масло, от лудориите на Бхима.

След поредния ден, изпълнен с унижения от ръцете на Бхима, Дурьодхана чувстваше, че не издържа повече. Той каза на Духшасана, следващия по големина брат от Кауравите: „Скъпи ми братко, този Бхима е като постоянен трън в очите ни. Предизвиква ни до един и ни разхвърля и стоте на всички страни, като че сме слама. Не можем да го победим в нищо. Дори в яденето ни засрамва, като поглъща колкото двайсет от нас едновременно. Трябва да измислим нещо, с което да обуздаем гордостта му.“

Очите на Дурьодхана се присвиваха, докато говореше. Намеренията му бяха зли. Принцът имаше склонност да действа порочно, а вуйчо му Шакуни, който се бе заселил в Хастинапура, го поощряваше. Макар да не бе дал външен израз на чувствата си, принцът на Гандхара бе оскърбен от решението на Бхишма да вземе сестра му за слепеца Дхритаращра, вместо за Панду. Той чакаше възмездие. Зает с дворцови интриги, Шакуни търсеше начин да отмъсти на Бхишма. Да навреди на Пандавите, които очевидно бяха скъпи на стареца, му се струваше нелоша възможност. Разбира се, по този начин той би подпомогнал и синовете на сестра си. Дурьодхана беше охотен съучастник. Принцът приемаше злобния си вуйчо като учител. Когато беше дошъл да се оплаче от Бхима, за Шакуни не бе никак трудно да го убеди да причини нещо ужасно на този Пандава.

Дурьодхана разкри замисъла си на Духшасана: „Утре ще сервирам на Бхима обилно отровно угощение. Когато загуби съзнание, след като е погълнал всичко, ще завържа ръцете и краката му и ще го бутна в Ганг. Ако Бхима бъде убит, останалите братя ще са безпомощни. Лесно ще се справим с тях. Така претенцията ми за трона ще е неоспорвана.“

Духшасана се усмихна в знак на съгласие. Той също намираше поведението на Бхима за непоносимо и също като Дурьодхана считаше, че престижът му в двореца Куру е пострадал след пристигането на Пандавите. Той прегърна брат си през раменете и двамата заедно се върнаха в двореца, смеейки се по горската пътека.

На следващата сутрин Дурьодхана предложи на останалите принцове да отидат на реката да си поиграят във водата. Скоро всички се качиха на бляскавите си колесници, широки като градове, с тътнещи като гръмотевични облаци колелета, оставящи след себе си мъгла от прах. Когато стигнаха до речния бряг, силноръките младежи наскачаха от колесниците в смях и шеги и влязоха в широкия павилион за забавления, който Дхритаращра им бе построил.

Елегантният дворец бе изграден от бял мрамор и се издигаше на седем етажа. Разноцветни знамена се развяваха от високите златни пилони на покрива. Дворецът бе изпълнен с десетки луксозни стаи, всяка от които обзаведена с вкус, украсена с гоблени и изящни картини, с мебели от корал и слонова кост, обсипани със скъпоценни камъни и постлани със златисти възглавници. Дворцови музиканти и танцьорки чакаха отстрани, готови да забавляват принцовете, а стотици отбрани царски телохранители се грижеха за тяхната защита.

След като всички влязоха вътре, Дурьодхана ги покани да се насладят на пищното пиршество, което бе подготвил за тях. Той ги преведе през двореца към вътрешните градини. Младежите с удоволствие разглеждаха големите езера с нацъфтели червени и сини лотоси, обградени с меки, тревисти брегове. Кристални водопади се изливаха в звънливи звуци, смесващи се с песните на пъстри, екзотични птици. Упоителният аромат на много цъфтящи храсти изпълваше въздуха. На тревата бяха подредени в редици красиви възглавници, а слугите стояха и чакаха да сервират храната.

Дурьодхана си избра място до Бхима и заповяда на прислужниците да поднесат блюдата. Ястията бяха превъзходни. Дурьодхана лично бе сложил отрова в храната, донесена за Бхима. Той му поднесе чинията с преструвка на обич и започна да го храни със собствената си ръка. Без да подозира нищо, наивният Бхима погълна обичайните количества. Дурьодхана се топеше вътрешно от радост, като гледаше как Бхима лакомо изяжда отровните торти, кексове, кремове, питиета и всичко останало.

Когато приключиха с пиршеството, Дурьодхана предложи всички да отидат до реката да се позабавляват. Младежите радостно се затичаха към водата. Те се боричкаха и се търкаляха по брега, блъскайки се един друг в чистите сини води на реката. Както обикновено, Бхима бе най-енергичният. Отровата като че ли не му беше подействала. Този принц, извисяващ се с цяла глава над връстниците си, нямаше равен в борбата. Всеки, който се доближеше до него, се оказваше вдигнат във въздуха и хвърлен във водата. Бхима се гмуркаше и правеше огромни вълни, загребвайки с ръце, а после игриво дръпваше останалите принцове под повърхността.

Късно следобед момчетата започнаха да се изморяват. Те излязоха от водата, облякоха се в бели дрехи, украсени със златни орнаменти, и изтощени поеха към двореца, в който щяха да прекарат нощта.

Бхима бе погълнал такова количество отрова, колкото бе достатъчно да убие стотина мъже, но този син на бога на вятъра започна да усеща ефектите ѝ едва вечерта. С падането на нощта толкова му се доспа, че той реши да полегне, за да си почине край реката и постепенно потъна в дълбок сън.

Когато останалите принцове се върнаха в двореца, Дурьодхана съзря своя шанс. Той бе помислил, че отровата не е подействала, но като видя, че Бхима най-сетне е изгубил съзнание, радостно потри длани. Заедно с Духшасана завързаха ръцете и краката на Бхима със здрави въжета. Оглеждайки се крадешком, братята бързо търкулнаха лишения от съзнание принц в реката.

Бхима потъна до самото дъно и бе повлечен от подводните течения. До райската обител на нагите, божествените змии, може да се достигне през Ганг и Бхима бе понесен по мистичен начин тъкмо натам. Змиите веднага започнаха да хапят човешкото същество, което им се бе натрапило. Опасната им отрова се оказа противоотрова на онази, която му бе дал Дурьодхана, и докато ефектът ѝ отслабваше, Бхима бавно дойде на себе си. Събуждайки се, той се намери на някакъв странен речен бряг, заобиколен от змии с оголени зъби.

Като разкъса въжетата, овързващи крайниците му, Бхима започна да вдига змиите една след друга и да ги удря в земята. Някои смачка с краката си, други захвърли надалеч. Виждайки го да ги избива с десетки, останалите се разбягаха в ужас.

Нагите бързо се втурнаха към своя цар Васуки и с изплашени гласове заразказваха: „Господарю, сред нас падна някакъв човек, завързан с въжета. Вероятно беше отровен, защото не беше в съзнание. Когато го нахапахме, той дойде на себе си и ни победи. Трябва веднага да отидеш при него.“

Васуки прие човешки облик, изправи се от бисерния си трон и грациозно излезе от двореца си. Арка, военачалникът на нагите, тръгна с него. Много отдавна Арка бе живял на земята сред хората. Той бе прапрадядо на Кунти и веднага разпозна в Бхима своя праправнук. Като се усмихна и му се представи, той прегърна принца.

Виждайки това, Васуки се зарадва и каза на Арка: „Как можем да служим на това момче? Нека му подарим изобилни количества перли и злато.“

Арка погледна могъщия Бхима и отговори: „Мисля, че ще му служим по най-добър начин, ако му дадем да пие от нашата раса.“

Васуки се съгласи. Отвеждайки Бхима в двореца си, той нареди да му бъдат поднесени кани благоуханна раса. Тази напитка бе направена от небесни билки и ако изпиеше само една чаша, човек завинаги се сдобиваше със силата и издръжливостта на хиляда слона. Нагите наредиха много кани пред Бхима и го поканиха да пие. Бхима седна с лице на изток и — както правеше винаги преди да се храни или пие — отправи молитви към Бога. После вдигна една от големите делви с раса и я изпи на една глътка.

Нагите наблюдаваха в мълчаливо изумление как Бхима изпи на осем глътки осем делви от божествения еликсир. Дори най-силният сред тях не бе способен на подобен подвиг. След като се напи с раса, на Бхима отново му се доспа. Васуки му предложи широко, застлано с коприна легло, и принцът полегна, оставайки в дълбок сън в продължение на осем дни, докато тялото му попиваше расата. На деветия ден той се пробуди с усещането за неизмерима сила. Нагите му обясниха, че амброзията му е дала мощта на десет хиляди слона. Сега той бе непобедим в битка. Васуки каза на Бхима да се изкъпе в недалечните свещени води на Мандакини и да се облече в дрехите, подарени му от царя на нагите. После трябваше бързо да се завърне у дома, тъй като близките му много се тревожеха за него.

След като се изкъпа и се нахрани с райската храна, която му поднесоха нагите, Бхима — облечен в бяла коприна и украсен със златни накити — бе отведен до реката. Нагите навлязоха във водите заедно с него и само за миг го пренесоха близо до мястото, където бе хвърлен. Изпълнен със смайване, Бхима се затича към Хастинапура.

В града Кунти бе видяла синовете ѝ да се връщат без Бхима. Останалите принцове бяха изненадани, че той вече не е там, предполагайки, че е тръгнал преди тях. Дурьодхана и Духшасана се преструваха на загрижени, но тайно се радваха, мислейки Бхима за мъртъв.

Добродетелният ум на Юдхищхира вярваше, че всички са също толкова искрени като него. Без да подозира нищо, той каза на майка си: „Търсихме Бхима из градините и в двореца, викахме го из горите. Накрая решихме, че сигурно вече е тръгнал напред.“

Юдхищхира се уплаши. Ами ако Бхима бе убит! Кунти споделяше страховете му и го помоли отново да се върне при двореца с братята си, за да го потърси. Когато младежите тръгнаха, тя повика Видура и му каза: „Мъдрецо, боя се за Бхима. Той не си дойде с останалите. Често съм виждала злокобен блясък в очите на Дурьодхана. Знам, че е изпълнен с ненавист към Бхима. Да не би да го е убил…?!“

Кунти се надяваше Видура да я утеши. Думите му винаги бяха премислени и успокояващи. Видура не я разочарова. Той отговори: „Недей да мислиш така, благородна. Великият риши Вясадева предрече, че синовете ти ще имат дълъг живот. Думите му не може да са лъжа. Нито пък тези на боговете, които предсказаха славно бъдеще на момчетата ти.“

Въпреки това Видура помнеше поличбите, съпътствали раждането на Дурьодхана. Той предупреди Кунти да бъде нащрек. Злоумният принц би могъл да се реши на какво ли не.

Осем дни Кунти и синовете ѝ чакаха в тревога новини за Бхима. Беше непоносимо. Най-сетне, в ранната утрин на деветия ден, го видяха затичан към тях, а белите му дрехи се развяваха от вятъра. Той се втурна право към Кунти и се поклони в нозете ѝ. Сълзите ѝ бликнаха неудържимо, когато се наведе да го докосне с благословия. Бхима се изправи в прегръдката на братята си. Благодарейки на Бога, че им го е върнал невредим, те нетърпеливо го заразпитваха къде е бил.

Бхима знаеше всички обстоятелства за това как се бе оказал в реката. Когато дошъл на себе си и се намерил овързан с въжета, той се бе усъмнил в завистливия Дурьодхана. Васуки бе потвърдил подозренията му. Царят на нагите можеше да вижда всичко благодарение на божественото си зрение. Бхима разказа цялата история на своите братя — как бе слязъл в царството на нагите и бе пил раса. Братята разбраха, че макар Кауравите да желаеха смъртта на Бхима, по неведомите пътища на Провидението той бе постигнат от още по-голям късмет.

Юдхищхира бе поразен от новината за омразата на братовчедите си. Той внимателно обмисли ситуацията. Ако възрастните научеха какво се бе случило, тогава щеше да настане открита вражда между принцовете. Дурьодхана със сигурност щеше да опита да се освободи от тях, колкото е възможно по-скоро. А позицията на Пандавите не бе никак силна. Баща им бе мъртъв, цар беше Дхритаращра. Той обичаше сляпо синовете си и едва ли би застанал на страната на своите племенници срещу собствените си деца. Юдхищхира нареди на братята си да мълчат. Не биваше да казват на никого за случилото се.

Кунти обаче довери всичко на Видура. Той я посъветва да последва предложението на Юдхищхира. И така, Пандавите не казаха нито дума, но от този ден насетне бяха предпазливи и внимателни към Кауравите, особено към Дурьодхана и Духшасана.

Освен стоте си синове от Гандхари, Дхритаращра имаше още един син от прислужницата, която го бе обслужвала по време на продължителната бременност на съпругата му. За разлика от братята си този младеж, Юютсу, не изпитваше нито завист, нито омраза към Пандавите. Един ден той тайно разкри на Юдхищхира, че Дурьодхана, който бе дълбоко разочарован от провала на плана за убийството на Бхима, отново е сложил огромно количество от смъртоносната отрова „датура“ в обяда на Бхима.

Бхима се разсмя, като научи. След като бе изпил божествената напитка на нагите, той не се страхуваше от Дурьодхана. Като седна точно насреща му, енергично погълна несметни количества от отровната храна. Дурьодхана бе изумен. Отровата не действаше върху Бхима. Той гледаше огромния Пандава с открита омраза.

Макар принцовете Каурави да ненавиждаха Пандавите, Бхишма и Видура ги обичаха и прекарваха дълго време с благородните и деликатни принцове. Бхишма се отнасяше с особена бащинска грижа към тях още от времето, когато бяха дошли от гората. Той бе привързан към Панду, а сега чувстваше същата обич и към синовете му. Младежите отвръщаха на любовта му и винаги се стараеха да му служат.

Пандавите бяха любимци и на Крипа, учителя им по военно изкуство. Крипа бе благородният син на брамин, който бе усвоил професията на воин. Той разказа на принцовете историята си. Баща му, риши на име Гаутама, се бил отдал на строги отречения и бойни практики, към които имал склонност. Аскетизмът и военните умения на Гаутама били толкова удивителни, че дори Индра се обезпокоил да не би мъдрецът да го надмине по сили и да узурпира позицията му в рая. Затова разтревоженият полубог изпратил една пленителна апсара, небесна нимфа, да отклони Гаутама от аскезата му. Когато риши видял полуоблечената апсара пред себе си, той изгубил контрол над ума и над семето си. То паднало върху група цъфтящи храсти, от които се родили две деца, момче и момиче. Гаутама си тръгнал след като видял апсарата, без да разбере, че е създал по чудо децата. Скоро след това няколко царски войници намерили бебетата и ги донесли в Хастинапура.

След известно време Гаутама, който бил узнал всичко чрез мистичните си сили, дошъл в града и обяснил на царя какво се било случило. Мъдрецът предал на сина си всичките си бойни умения, а с времето Крипа станал учител на принцовете.

Бхишма бе доволен от обучението на Крипа. Момчетата бяха станали изключително вещи в изкуството на боя. Но той искаше да научат и тайните на небесните оръжия, за да бъдат непобедими. Крипа не притежаваше напълно това познание. Затова Бхишма търсеше подходящ учител, който да въведе принцовете още по-навътре във военната наука. Никой от онези, които бе видял обаче, не го бе впечатлил с качествата, необходими, за да обучава принцовете.

И тогава един ден младежите се втурнаха при Бхишма, разказвайки му някаква необичайна история. Били отишли да поиграят на топка в гората. Топката обаче паднала в дълбок сух кладенец и принцовете не можели да я извадят. Докато стояли около кладенеца и се питали един друг какво да направят, един смугъл мъж се приближил към тях. Бил брамин, мършав и беден на вид, но със сияйно излъчване и блестящи очи. Принцовете го наобиколили и го запитали дали може да им помогне. Подсмихвайки се леко, браминът отговорил: „Позор за войнската ви храброст. Каква полза от уменията ви да боравите с оръжия, щом не можете да извадите една изгубена топка? Ако ме нахраните, ще ви я извадя, а също и този пръстен.“

Той свалил пръстена си и го хвърлил в кладенеца. Юдхищхира му казал: „Брамине, успееш ли да извадиш топката и пръстена, можеш да си сигурен, че — с позволението на Крипа — ще те издържаме през остатъка от живота ти.“

Браминът взел шепа дълги треви и отговорил: „Вижте как в тези треви ще вложа силата на оръжия. С тях ще пронижа топката и ще я изкарам на повърхността.“ Той промълвил някакви мантри и хвърлил тревите една по една в кладенеца. Първата пронизала топката, а всяка следваща се забивала в предишната, оформяйки дълга верига. Така браминът изтеглил топката от кладенеца.

Принцовете били смаяни: „Това е удивително, наистина, но да видим сега как ще извадиш пръстена.“

Браминът поискал лъка на един от принцовете и изстрелял една-единствена островърха стрела в кладенеца, изваждайки с нея пръстена, нанизан на острието ѝ. Принцовете се насъбрали около него, молейки го да им разкрие самоличността си. Те никога не били виждали подобна ловкост. Браминът им казал да отидат при Бхишма и да му разкажат какво се е случило. Той щял да го разпознае. И добавил, че ще ги почака да се върнат.

И така момчетата се бяха втурнали обратно в града, за да разкажат всичко на Бхишма. Изслушвайки историята, очите на Бхишма засияха от радост. Това не би могъл да бъде друг освен Дрона, ученикът на собствения му военен учител, Парашурама. Бхишма бе слушал много за Дрона от ришите. Това със сигурност бе дар от Провидението. Не би могло да има по-добър учител за принцовете. Бхишма лично тръгна с тях да посрещне брамина. Узнавайки, както бе предположил, че това е Дрона, той веднага му предложи позицията на царски учител. Дрона прие и влезе в Хастинапура заедно с Бхишма.

Когато се завърнаха в града, Бхишма помоли Дрона да разкаже на останалите историята си. Дрона се вгледа в нетърпеливите лица на принцовете. Те жадуваха да научат всичко за този необикновен брамин. Той бе син на Бхарадваджа, могъщ риши, обитаващ от хиляди години дълбоките гори и преселил се неотдавна на небесата. Макар да бе брамин, Дрона изпитваше влечение към военното изкуство. Живеейки в отшелническата обител на баща си, той бе изучавал науката на боравенето с оръжия от Агнивеша, друг могъщ риши. Бе получил също така познанието за небесните оръжия от великия Парашурама. Въпреки че притежаваше всички тези познания и умения, Дрона бе останал тънещ в бедност брамин, който едва успява да издържа семейството си. Затова бе поел към Хастинапура, надявайки се да го назначат за учител на принцовете.

Бхишма му каза: „Остани да живееш в града. Ще се радваш на всякакъв разкош заедно с останалите Куру. Всъщност всички Куру са на твое разположение. Каквито и богатства, царства и поданици да принадлежат на нашата династия, те са и твои. О, най-добър сред брамините, такова щастие е, че дойде сред нас!“

Предоставиха на Дрона просторен, добре обзаведен дом, снабден с всичко необходимо и пълен с много слуги. Тогава той доведе съпругата и сина си в Хастинапура, за да живеят заедно с него сред останалите Куру и прие както Пандавите, така и Кауравите за свои ученици.

Дрона предаде на принцовете всичко, което знаеше за военното изкуство. Младежите се упражняваха всеки ден от зори до здрач. Когато вестта за бойната му школа се разпространи, от далечни царства заприиждаха принцове да се обучават при прочутия Дрона. Вришни, Андхака и други славни и могъщи династии изпратиха наследниците си при него, а той ги прие всичките. Скоро учениците му бяха вече хиляди.

Сред момчетата Арджуна надминаваше останалите в практиката. Той винаги беше край Дрона, жадуващ да научи и най-малката допълнителна подробност или съвет. Способностите, бързината, постоянството и решителността му бяха несравними с тези на останалите принцове. Арджуна стана най-добрият; Дрона се съмняваше, че изобщо съществува друг с подобни умения.

От естествена бащинска обич Дрона искаше да предаде специални познания и на собствения си син, Ашватхама. Той раздаде на всички принцове стомни с тесни гърла и ги помоли да ги напълнят от реката, но на сина си даде кана с широк отвор, за да успее да се върне първи и да получи допълнителни знания. Досещайки се за намеренията на Дрона, Арджуна напълни стомната си с помощта на небесното водно оръжие и успя да се върне преди Ашватхама. Дрона се усмихна на решителността му. Копнежът на Арджуна да се учи от своя учител бе несравним. Той винаги с внимателна почит обожаваше Дрона и бе бдителен за всяка негова заповед. Благодарение на своята отдаденост към обучението и към своя гуру, той стана любимият ученик на Дрона.

Една нощ Арджуна вечеряше, когато изведнъж лампата угасна. Стана тъмно като в рог. Арджуна продължи да се храни, сякаш нищо не се е случило. Докато го правеше, той осъзна, че по навик успява да слага храната в устата си, въпреки че не виждаше нищо. Тогава започна да се упражнява с лъка и стрелите си нощем, прицелвайки се в невидими мишени. Дрона се радваше на неговата посветеност. Той каза на Арджуна: „Ще те направя ненадминат на земята. Никой воин няма да е равен на теб.“

Дрона го научи как да се бие от гърба на кон и на слон, на колесница и на земята. Показа му всички тънкости на боя с тояги, мечове, пики, копия и стрели, както и с много други оръжия. Научи го също и как да се справя с произволен брой воини, атакуващи го едновременно. Както Дрона бе обещал, ловкостта на Арджуна скоро стана несравнима с ничия друга на земята.

Веднъж вождът на горското племе Нишадха поиска да се учи от Дрона. Името му бе Екалавя. Дрона отговори, че школата му е единствено за царе и принцове. Екалавя си тръгна обезсърчен. Жадувайки силно да стане велик воин, той започна да се упражнява сам в горите. Направи си фигура на Дрона и я обожаваше ежедневно, отправяйки молитви да бъде надарен с бойни умения. Постепенно Екалавя стана изкусен стрелец.

Веднъж някакво куче залая силно и това го раздразни. Той набързо изстреля седем стрели, без дори да гледа към кучето, и запечата устата му.

Случи се така, че Арджуна и братята му бяха в същата гора по това време и видяха кучето със запечатаната от стрели уста. Те се удивиха кой ли е способен на подобно дело, но скоро се натъкнаха на Екалавя. Виждайки тъмнокожия нишадхец, покрит с мръсотия и със сплъстени коси, те го попитаха кой е. Той отговори: „Аз съм Екалавя от племето Нишадха, последовател на Дрона. Практикувам сам в тези гори, защото желая да стана най-добрият сред стрелците.“

Арджуна вдигна учудено вежди. Как е възможно? Този млад мъж се представяше за ученик на Дрона, макар той да го бе отхвърлил. Това противоречеше на всякакви религиозни принципи. Никой не може да претендира, че е ученик на някой гуру, ако не е приет от него за такъв. А Екалавя дори бе пренебрегнал желанието на така наречения си гуру. Дрона бе казал на Екалавя, че той не може да му бъде ученик. На нишадхеца съвсем явно му липсваше преданост към Дрона, въпреки външната изява на посветеност, тъй като той не приемаше волята на Дрона. Как тогава си позволяваше да се представя за негов ученик — при това за най-добрия? Уменията му бяха удивителни, но бяха придобити чрез непослушание. Арджуна незабавно отиде при своя гуру, за да му разкаже това.

След като се поклони в нозете на Дрона, Арджуна каза: „Учителю, прегръщайки ме, ти ми каза, че ще бъда най-добрият ти ученик. По твоята милост това се случи. Но виждам, имаш и друг ученик, могъщия нишадхски принц Екалавя, чиито умения се доближават до моите. Воинът се упражнява сам в гората, обожавайки светите ти нозе. Нима той е станал равен на мен?“

Дрона се обезпокои. Той помнеше как бе отпратил Екалавя и разбираше тревогата и притеснението на Арджуна. След като размисли за кратко, отговори: „Ела с мен, сине. Нека видим що за ученик е този принц.“

Дрона незабавно отиде с Арджуна в гората. Когато Екалавя ги видя да приближават, той се хвърли на земята и докосна нозете на Дрона. После се изправи пред него с допрени длани и каза: „Господарю, аз съм твой ученик. Моля те, заповядвай ми каквото пожелаеш.“

Дрона погледна изненадано към Екалавя и към собствената си статуя наблизо. Той си припомни деня, в който горският принц бе дошъл и бе отпратен. Дрона се разгневи на твърдението му, че е негов ученик. Учителят на Куру не бе пожелал да предаде никакви военни умения на Екалавя. Обикновено на племената от нисша класа им липсваха царствените добродетели; освен това те не следваха ведическата религия. Да се предаде на човек от ниско потекло могъща военна сила можеше да бъде опасно. Още повече племето на нишадхците не се съобразяваше с добродетелното управление на династията Куру. Дрона не искаше да приема в школата си принцове, принадлежащи към враждебно настроени спрямо Куру династии.

Известно време Дрона размисляше. Още навремето преценката му за Екалавя явно се бе оказала вярна. Нишадхецът бе доказал, че му липсва благородство, като лъжливо се представяше за негов ученик. Ясно бе, че той просто желае да стане велик и известен като последовател на славен учител, без всъщност да го следва и да го слуша.

С лека усмивка Дрона каза на нишадхеца: „О, храбри, след като наистина искаш да си ми ученик, трябва да ми дадеш дакшина, традиционното дарение. Ученикът трябва да бъде готов да даде всичко, което му поиска гуру. Аз искам десния ти палец.“

Дрона знаеше, че е прекалено да иска това от Екалавя. Без палец за него стрелбата с лък би била невъзможна. Но ако желаеше да бъде признат за ученик на Дрона, той не би могъл да откаже. Освен това Дрона искаше да покаже, че човек не може да удовлетвори учителя си и да постигне съвършенство по нечестен начин. Взимайки пръста на Екалавя, той би предотвратил и всяка бъдеща заплаха от страна на нишадхеца или племето му към Куру.

Дрона погледна в очакване нишадхския принц. Екалавя незабавно извади ловния си нож. Макар да бе неспособен да приеме първата заповед на Дрона, принцът не искаше да носи позора, че не е пожелал да даде дакшина на своя гуру. Освен това знаеше, че с цялото му познание и умения би било свършено, ако откажеше искането на Дрона. Без ни най-малко колебание той отряза палеца си и му го подаде.

Дрона го взе и благодари на принца. След като го благослови с длан, той бързо си тръгна, последван от облекчения Арджуна. С решителните си действия Дрона категорично бе спазил религиозните принципи.