7

През последвалите седмици Дурьодхана и братята му постепенно започнаха да печелят народа. Те щедро раздаваха богатства и почести и осигуряваха на гражданите всевъзможни развлечения и удоволствия. Министрите на Дхритаращра не спираха да говорят в двореца за Варанавата, както бяха инструктирани от царя. Пандавите ги слушаха как описват красотите на града: „Скоро ще започне фестивалът Пашупата. Шествието е несравнимо с никое друго по света. Украсите, скъпоценностите, съкровищата и забавленията са радост за сърцето.“

Младите принцове бяха заинтригувани. Когато Дхритаращра разбра, че любопитството им нараства, той каза: „Напоследък слушам много за Варанавата. Струва ми се, че на вас, момчета, много ще ви хареса да посетите този град. Защо не направите официално посещение? Раздайте милостиня на народа и си отдъхнете. След като прекарате добре там, можете да се върнете, когато решите.“

Юдхищхира се вгледа внимателно в слепия монарх. Защо не изпрати собствените си синове във Варанавата? Юдхищхира бе забелязал необичайна доброта, която Дурьодхана проявяваше напоследък към хората, и знаеше, че замисля някакъв заговор. Но се чувстваше безпомощен. Той реши, че е най-добре да последва предложението на царя. Позицията им не бе силна. Пандавите имаха малко приятели и поддръжници, а царските синове винаги бяха склонни да им сторят зло по всеки възможен начин. Може би щеше да е по-добре да бъдат известно време далеч от Хастинапура.

Бе определен ден за заминаването на Пандавите. Дурьодхана едва успяваше да скрие радостта си. Той веднага започна да подготвя плана, като повика доверения си съветник, Пурочана. Като го хвана под ръка, принцът каза: „Този свят с всичките му съкровища е толкова твой, колкото е и мой. Трябва да действаш така, че да ги опазиш. Ти си най-довереният ми поддръжник. Аз напълно завися от тебе. Слушай ме сега, ще ти кажа какво трябва да свършиш, и то тайно. Не повтаряй пред никого онова, което ще ти кажа.“

Дурьодхана поиска от Пурочана да замине незабавно за Варанавата. С помощта на умели и доверени занаятчии, той трябваше да построи там просторна къща за Пандавите. Сградата щеше да бъде елегантна и богато обзаведена, но изградена изцяло от запалителен материал. „Смесете гхи и масло с пръст и обилно количество шеллак. Измажете стените с тази мазилка, а отгоре внимателно ги боядисайте. След това изпълнете къщата с аромати, така че никой да не заподозре нищо.“

Принцът също така нареди на Пурочана да сложи навсякъде делви с масло и гхи. Искаше да е сигурен, че сградата ще изгори до основи за няколко минути. После Дурьодхана разкри целия план, който бе измислил с Шакуни. Пурочана трябваше да посрещне Пандавите още щом пристигнеха във Варанавата. След това трябваше да ги покани в къщата им, като ги увери, че е специално построена за тях по заповед на царя. Пурочана щеше да живее заедно с тях, за да намали подозренията им. И в миг, в който най-малко очакваха това, трябваше да подпали къщата, докато спят.

Дурьодхана хвана ръката на своя министър: „Всичко зависи от тебе, Пурочана. Знай, че ще те възнаградя с несметни богатства, ако направиш това за мен. Тръгвай веднага, защото Пандавите ще пристигнат скоро.“

Пурочана обеща да изпълни всичко, което му бе наредено. Като събра нужните му хора, той незабавно замина за Варанавата с бърза колесница, теглена от магарета. А щом пристигнаха, веднага започнаха строежа на къщата.

В деня на заминаването си, Пандавите отидоха да се поклонят пред по-възрастните. Те докоснаха нозете на Бхишма и Дхритаращра и с любов прегърнаха онези, които им бяха равни. Сбогувайки се с дамите, те почтително ги обиколиха с допрени длани, а после се качиха на красивите си златни колесници. Хората се тълпяха наоколо им, докато се приготвяха да заминат, а след това последваха колесниците, които бавно напускаха града. Младите принцове си тръгваха с тъга от дома и близките си. Виждайки тъгата им, някои от хората заговориха. Един брамин каза: „Цар Дхритаращра не е безпристрастен. Той предпочита синовете си пред тези праведни принцове. Синовете на Панду никога не биха извършили грях. Те са безупречни и чисти и не заслужават да бъдат отпратени.“ Някои от хората порицаваха Бхишма, че позволява това да се случи, други укоряваха слепия цар и синовете му. Мнозина заявиха, че по-скоро биха отишли с Пандавите във Варанавата, отколкото да останат при коравосърдечния монарх.

Юдхищхира ги спря: „Царят е наш баща, наставник и висшестоящ. Той винаги заслужава почитта ни и трябва да му се подчиняваме безпрекословно. Такова е вечното напътствие в писанията; нека му се покорим с умиротворен ум.“ Когато настане време — каза той — хората биха могли да отдадат служене на него и братята му по друг начин. Тогава гражданите обиколиха почтително колесниците и си тръгнаха със сълзи на очи.

Когато Пандавите стигнаха до края на града, те срещнаха Видура. Той бе узнал за плановете на Дурьодхана от дворцовите си шпиони. Видура искаше да предупреди Юдхищхира, без никой друг да разбере посланието му. Като застана пред принца, който все още бе наобиколен от тълпи граждани, той заговори на езика на горските племена. Изразявайки се загадъчно и неясно, Видура каза: „Човек, който знае, че съществуват оръжия, способни да съсекат тялото, макар и да не са направени от метал, няма да пострада от тях. Той ще оцелее, защото разбира, че онзи, който поглъща дървета и треви, не достига до обитателите на горските бърлоги. Винаги бди! Който постоянно владее сетивата си, не може да бъде победен от никакъв враг.“

Видура говори няколко минути и Юдхищхира, който знаеше различни езици, разбра смисъла, въпреки че посланието беше неразбираемо за останалите. Когато Видура свърши, Юдхищхира отговори: „Разбирам.“ Видура се усмихна, почтително обиколи принцовете и след като се сбогува, се върна в дома си.

По пътя към Варанавата Кунти попита Юдхищхира какво му бе казал Видура. Принцът обясни, че Видура ги е предупредил, че къщата им във Варанавата ще бъде подпалена. Бе казал също, че начинът да се спасят ще им бъде разкрит. „Накрая мъдрият Видура добави, че онзи, който умее да се владее, ще наследи земята.“

Когато гражданите на Варанавата научиха, че прославените братя Пандави приближават града им, те наизлязоха с хиляди да ги посрещнат. Хората видяха Юдхищхира да води братята си, както Индра води обитателите на рая. Те почетоха и поздравиха принцовете и ги въведоха в града си сред звуци от тромпети, барабани и раковини. Ликуващи викове изпълваха въздуха, докато братята бавно минаваха по пътя. Достигайки централната улица на града, Пандавите слязоха от колесниците си и най-напред отидоха да се видят с брамините; след това се срещнаха с градската управа, с воините, с търговците, а накрая и със занаятчиите и прислужниците.

След като приветствията приключиха, Пандавите бяха приети за гости на един от главните управници на града. Като помнеха предупреждението на Видура, без да знаят какво да очакват, те останаха там десет дни. Тогава Пурочана ги извести, че собствената им резиденция е готова. Той лично въведе принцовете и Кунти в сградата, наречена „Благословената къща“. Докато влизаха, Юдхищхира каза тихо на Бхима: „От миризмата разбирам, че тази къща е построена от шеллак и други запалителни материали, просмукани с масло и гхи. Без съмнение Пурочана възнамерява да ни изгори живи тук. Всичко е точно както ми каза Видура. Вероятно Дурьодхана е поверил на Пурочана задачата да ни убие.“

Бхима отговори: „Тогава защо да живеем в този смъртоносен капан? Нека се върнем, където бяхме досега.“

Юдхищхира не считаше идеята на Бхима за разумна: „Ако дадем повод на Пурочана да мисли, че го подозираме, той може да опита какво ли не, за да ни убие. Очевидно той е безскрупулен и е готов на всичко, за да изпълни заповедта на злия Дурьодхана. Не бива по никакъв начин да показваме, че знаем за злокобните му намерения.“

След като Пурочана се оттегли, братята започнаха да обсъждат ситуацията открито. Юдхищхира каза, че трябва да прокопаят тунел под къщата, за да могат да избягат, когато удари часът. Такова беше напътствието на Видура. Бхима и Арджуна не разбираха защо трябва да живеят в страх от Дурьодхана. Защо да не го предизвикат открито? Бхима беше особено разгневен, спомняйки си опитите на Дурьодхана да го отрови. Той удари бицепсите си и каза заплашително: „Само ми заповядай, скъпи братко, и начаса ще унищожа Кауравите с голи ръце!“

Успокоявайки разгневения си брат, Юдхищхира отговори: „Не, не бива сега да предизвикваме Кауравите. Позицията ни не е равна с тяхната. Те са сто, а ние сме петима. Притежават положение, власт, приятели, съюзници и богатство. Дхритаращра никога няма да се откаже от синовете си, а Бхишма и Дрона винаги ще подкрепят царя. Не можем да се конфронтираме с Куру директно.“

Близнаците предложиха незабавно да напуснат Варанавата. Юдхищхира отново не беше съгласен: „Ако разбере, че сме избягали, Дурьодхана ще разпрати шпиони да ни намерят и да ни убият по какви ли не коварни начини.“

Юдхищхира реши, че най-надеждно е да продължат да живеят в къщата от шеллак, без да дават израз, че знаят за опасността. Винаги нащрек, те трябваше междувременно да подготвят тунел за бягство под къщата. Освен това щяха да прекарват дните си уж ловувайки из горите, а всъщност в търсене на път, който да ги изведе далеч от града. Когато Пурочана опожареше къщата, те щяха да тръгнат без никой да разбере. Дурьодхана щеше да мисли, че са мъртви и нямаше да ги преследва.

Братята му се съгласиха. Заедно претърсиха къщата, за да намерят най-подходящото място за тунела. В това време пристигна човек, който се представи за приятел на Видура. Той каза на Юдхищхира, че е опитен миньор, изпратен от Видура с вестта, че в някоя от нощите на новолунието Пурочана планира да запали къщата.

Юдхищхира внимателно се вгледа в човека. Не беше ли това поредното коварство на Дурьодхана? Миньорът го увери в противното, споменавайки разговора с Видура на наречието на горските племена. Тогава Юдхищхира го прие топло и каза: „Благородният Видура винаги ни закриля. Какво щастие е, че те е изпратил тук. Коварният и порочен Дурьодхана е наредил да ни построят къща от всевъзможни запалителни материали. Използвайки богатството и съюзниците си, той ни преследва неотклонно.“

Миньорът каза, че ще започне работата по подземния тунел веднага. Той започна да копае от средата на къщата, прикривайки грижливо отвора с дъски и големи килими.

Докато миньорът работеше, Пандавите прекарваха дните си, бродейки из околните гори. Те скоро откриха пътека, извеждаща далеч от Варанавата през джунглата. Живеейки в къщата, братята даваха вид пред Пурочана, че са спокойни и щастливи, за да не събудят подозренията му, но нощем спяха въоръжени, а един от тях винаги бдеше, за да не би Пурочана да предприеме неочакван ход. Никой освен миньора не знаеше за плановете им.

Така изминаха няколко месеца. Пурочана беше спокоен, мислейки, че Пандавите не се досещат за намеренията му. Когато Юдхищхира видя, че министърът не подозира нищо и им се доверява напълно, той каза на братята си: „Нека изпреварим Пурочана преди да е успял да осъществи своя план. По-добре сами да запалим къщата и да избягаме.“

Тунелът беше завършен. Според Юдхищхира надеждата им бе в това да накарат Дурьодхана да мисли, че планът му е успял. Това би им позволило да избягат, без да бъдат преследвани. А после щяха да имат време да премислят следващата си стъпка. Като обсъдиха всичко внимателно, братята решиха, че ще запалят къщата следващата нощ.

На следващия ден във Варанавата имаше фестивал. Кунти раздаваше храна и богатства на брамините и много бедни хора дойдоха в къщата на Пандавите да просят за милостиня. Такава бе подредбата на Провидението, че пристигна и жена от горско племе с петимата си сина. Прислужниците, на които Кунти бе възложила да раздават храна, настаниха жената и синовете ѝ и им донесоха ядене и много вино. Те постепенно се напиха и заспаха, където се бяха хранили. Тъй като слугите не успяха да ги събудят, решиха да ги оставят там, където са за през нощта, без Пандавите да знаят за това.

С падането на нощта навън се изви буря. Пандавите седяха заедно в стаята си, докато се увериха, че Пурочана, който живееше в стаята точно до вратата, е заспал. Тогава Юдхищхира каза на Бхима да подпали къщата. Бхима взе една факла и запали вратата, както и още няколко места, докато братята му и Кунти си проправяха път през тунела. После бързо ги последва, защото само за мигове цялата къща бе в пламъци.

Дочули рева на пожара, жителите на Варанавата излязоха навън и с ужас видяха пламтящата къща. Всички знаеха за съперничеството между Дурьодхана и Пандавите и незабавно разбраха какво се е случило. „Това несъмнено е дело на Дурьодхана — казаха. — Той е наредил на порочния си министър да убие невинните и нищо неподозиращи синове на Панду. Позор за този зъл човек, чието разбиране е толкова опорочено!“

Ридаещите хора наобиколиха горящата къща и останаха там цялата нощ. На сутринта заляха с вода въглените и като претърсиха руините, откриха останките на Пурочана и на жената с петимата ѝ сина. Като мислеха Пандавите за мъртви, те заплакаха в скръбни укори към Дурьодхана и неговия баща. Някои порицаваха дори Бхишма, Дрона и останалите възрастни Куру, че са допуснали такова ужасяващо нещо.

Миньорът, който бе сред тълпата, се убеди, че претърсващите не бяха открили тунела. Така никой във Варанавата дори не подозираше, че Пандавите са живи, и че в това време си проправяха път през джунглата. Градските управници изпратиха вестоносци в Хастинапура с новината за смъртта на Пандавите.

Когато Дхритаращра изслуша вестоносците, той завика от скръб: „Уви! Моят брат Панду умря още веднъж днес, тъй като храбрите му синове и тяхната славна майка са мъртви! О, жестока съдба! Как да продължа да живея без милите ми племенници?“

Дхритаращра заповяда на дворцовите брамини да заминат незабавно за Варанавата и да изпълнят посмъртните ритуали за Кунти и синовете ѝ. Заедно с Бхишма, Дрона, Крипа и останалите старейшини, царят излезе на Ганг, за да принесе свещена вода за заминалите души. Докато стояха насред реката, те плачеха и викаха: „О, Юдхищхира! О, Бхима! О, Арджуна!“ Други зовяха имената на Кунти и на близнаците. Хиляди скръбни граждани излязоха от Хастинапура да поднесат възлияния. Ридания и вопли изпълваха въздуха. Бхишма страдаше особено дълбоко, припомняйки си младите принцове, които му бяха като синове. Единствен Видура не скърбеше, защото знаеше истината. Но той не я сподели с никого. Не рискува да я съобщи дори на Бхишма, който винаги бе лоялен към царя и Хастинапура.

Пандавите и Кунти излязоха от тунела в покрайнините на Варанавата. Когато очите им привикнаха с мрака, те продължиха в посоката, която си бяха предначертали. Уморени и уплашени, на тях им бе трудно да бързат. Като забеляза това, неуморният Бхима ги вдигна всичките на огромното си здраво тяло. За тяхно изумление той сложи майка си на гърба си, близнаците на двете си рамена, а Юдхищхира и Арджуна взе във всяка от ръцете си и се затича през гората, събаряйки дървета и изпотъпквайки храсти и шубраци.

Призори те стигнаха до Ганг, където ги чакаше друг пратеник на Видура. Седейки в една лодка, той повика Пандавите, които измерваха дълбочината на реката с камък, завързан за лиана. Братята се огледаха разтревожени. Юдхищхира се приближи до мъжа в лодката, който му каза, че е изпратен от Видура да ги чака. Там е бил всяка нощ от месеци, внимателно наблюдавайки за следи от братята. Човекът убеди Юдхищхира, че е довереник на Видура, като му повтори разговора им на заминаване от Хастинапура. Като обясни, че е дошъл да ги превози през реката и да им помогне в по-нататъшния път, лодкарят добави: „Видура ви прегръща и е сигурен, че ще победите враговете си. Той каза винаги да сте внимателни и да зависите от Бога, по чиято милост сполуката винаги ще ви съпътства. Качвайте се бързо в лодката, а аз ще ви откарам надалеч оттук.“

Тласкана от двигател и платна, лодката се носеше бързо по течението на реката на юг. Пандавите пътуваха няколко часа и най-сетне слязоха на отсрещния бряг на широк път, потъващ в горите. Лодкарят им пожела успех и замина, отнасяйки благодарствените им думи на Видура.

Братята продължиха на юг. Скоро навлязоха в гъста джунгла. Уморени и гладни, те седнаха на земята, а Юдхищхира изрече с горчивина: „Нима може да има нещо по-болезнено от това? Изгубени сме сред дълбока и страховита гора. Не знаем дали порочният Пурочана не е оцелял и не е уведомил Дурьодхана за бягството ни. Какви ли беди ни очакват?“

Кунти беше изтощена и не можеше повече да продължи. Тя седеше на един корен и се оглеждаше плахо наоколо. Синовете ѝ търсеха път все по-навътре в джунглата, която изглеждаше почти неизбродна с огромните си дървета и храсталаци, заплетени в гъста мрежа от лиани. Крясъци на птици и зверове изпълваха въздуха. Юдхищхира се взря в джунглата и каза на Бхима: „Могъщи сине на Ваю, трябва отново да ни пренесеш през тази страшна гора. Не виждам как да продължим иначе.“

Бхима преклони главата си в почит пред по-големия си брат и отново постави майка си и братята си върху тялото си. Докато всички те здраво се държаха за него, той побягна направо през джунглата. Отскачайки във въздуха, Бхима чупеше дървета с краката си, разчиствайки след себе си просека. Високи цъфтящи дървета се поваляха на всички страни със страховит трясък, сипейки дъжд от цветове. Горски зверове се разбягваха във всички посоки, докато принцът нахлуваше в гората. Той приличаше на гневния цар на слоновете, буйстващ из джунглата. Неговият бяг бе толкова бърз, че Кунти и синовете ѝ почти загубиха съзнание. Носейки и петимата на гърба си, Бхима преплуваше реките и езерата, които се изпречваха на пътя му.

Когато се стъмни, те спряха да прекарат нощта, прислонени под огромно баняново дърво. Бхима свали от раменете си майка си и братята си и те се свлякоха на земята, победени от изтощение, глад и жажда. Кунти помоли Бхима да ѝ донесе малко вода. Той отговори: „Чувам сладкия ромон на водопад недалеч оттук. Сигурно наблизо има езеро.“

Неуморният Бхима веднага тръгна по посока на звука и скоро откри езерото. След като се изкъпа и се напи обилно с вода, той намокри горната си дреха и се върна при баняновото дърво. Но в това време майка му и братята му бяха потънали в дълбок сън. Виждайки ги заспали на голата земя, Бхима вътрешно проплака: „Нима може да има по-болезнена гледка? Ето ги четиримата ми братя, които не можеха спокойно да заспят на скъпите ложета във Варанавата, а сега отпочиват на студената земя. Нежната ми майка, деликатна и красива като тичинка на лотосово цветче, лежи изтощена на твърдите горски кори.“

Бхима закърши ръце в мъка и отчаяние. Само да бяха пред него сега Кауравите! Щяха горчиво да съжаляват за своето предателство! Единствено по милостта на Бога, Юдхищхира не му бе заповядал да ги избие всичките. Бхима погледна спящия си по-голям брат. Той несъмнено бе достоен да управлява цялата земя. Никога не отстъпваше от добродетелта, никога не даваше път на гнева. Единствено по тази причина Кауравите бяха все още живи.

Бхима въздъхна и се огледа наоколо. Бяха изминали много километри през гората. Навярно наблизо имаше град или село. Той реши да будува, за да бди над братята си, а на сутринта можеха да продължат. Принцът седна на един корен, а умът и сетивата му бяха нащрек за всяка опасност.

Недалеч от мястото, където бяха братята, се издигаше огромно дърво, а на него живееше ракшас на име Хидимба. Той бе спал целия ден и тъкмо се пробуждаше, когато Пандавите потънаха в сън. Прозявайки се и протягайки огромните си ръце, той подуши нощния въздух и незабавно усети човешки мирис наблизо. Чудовището бързо седна и извика сестра си, която живееше на същото дърво: „Хидимби! Събуди се! Подушвам човешка плът. Много време мина откакто за последно вкусихме любимата си храна. Устата ми се напълни със слюнка. Бързо върви да намериш хората и като ги убиеш, ми ги донеси тук. Ще разкъсам със зъби шиите им и ще гълтам топлата им бълбукаща кръв. И двамата ще се наядем до насита и ще танцуваме щастливо!“

Ракшаси разтърси дългата си рижа коса и отвори кървавочервените си очи. Изкикоти се и погледна дългите си нокти, стърчащи от черните ѝ пръсти. Хидимби и нейният брат често бяха убивали и изяждали безпомощни пътници. Като се залюля от клона и слезе долу, тя тихо се запромъква сред дърветата, следвайки миризмата. За няколко минути беше вече до мястото, където спяха Пандавите. Ракшаси видя край тях непобедимия Бхима. Още щом погледът ѝ се спря върху него, сърцето ѝ се развълнува от страстно желание. Със златиста кожа и лъвски рамене, принцът приличаше на бог. Шията му наподобяваше раковина, а очите му бяха като огромни лотосови листенца.

Хидимби незабавно реши, че трябва да го има за съпруг. Ако го убиеше, тя и брат ѝ биха се насладили на краткотрайното удоволствие да изядат месото му, но ако има близост с него, удоволствието, което щеше да изпита, би било далеч по-голямо. Пренебрегвайки заповедта на брат си, Хидимби прие облика на красива жена. Украсена в небесни накити и облечена в пурпурна коприна, тя бавно се приближи към Бхима, обръщайки се към него със срамежлива усмивка: „О, най-добър сред мъжете, кой си ти и какво те води в тази тъмна и опасна гора? Кои са тези богоподобни хора, лежащи на земята и коя е неземно красивата жена край тях?“

Бхима я гледаше изненадан. Нима е горска нимфа? Какво прави такава красива жена сама посред нощ на такова място? Той внимателно я разглеждаше, докато тя продължи да говори: „Тази гора принадлежи на моя брат Хидимба, могъщ човекоядец-ракшас. Желаейки да ви изяде, той ме изпрати тук да ви убия.“

Тя вдигна ръката си, когато Бхима рязко се изправи: „Не се бой. Останах поразена от страст, когато те видях. Ти си красив като бог. Моля те, приеми ме за своя съпруга, защото съм пронизана от стрелите на Купидон.“

Хидимби каза на Бхима, че ще го спаси от своя брат. Ще го отнесе в небесата, далеч от Хидимба. Там ще могат да се наслаждават един на друг в райските планински селения.

Бхима седна отново и поклати глава: „О, ракшаси, как очакваш да изоставя спящите си майка и братя просто, за да задоволя сластта си?“

Хидимби погледна към спящите Пандави и Кунти: „Събуди ги. Ще ви отнеса всички далеч оттук.“

Бхима отново поклати глава: „Няма да будя майка си и братята си от страх пред някакъв ракшас. Не съществува ракшас, якша или гандхарва, способен да ми излезе насреща. Красива девойко, можеш да останеш или да си тръгнеш, както решиш. Ако пък искаш, можеш дори да изпратиш своя брат човекоядец при мен. Аз ще се справя с него.“

Докато те разговаряха, Хидимба бе започнал да губи търпение. Къде се бави глупавата му сестра? Защо не се връща? Ракшасът скочи от дървото си и тръгна към човешката миризма.

Хидимби подуши, че брат ѝ се приближава, и се разтревожи. Тя започна да умолява Бхима: „Моля те, не спори с мен. Брат ми идва. Не се бави тук, превръщайки се в негова плячка. Събуди другите и ми позволи да ви спася.“

Бхима само се усмихна: „Този човекоядец не е опасност за мен. Ще го убия пред самите ти очи. Не ме мисли за обикновено човешко същество. Ръцете ми са като хоботи на могъщи слонове, бедрата ми са като железни боздугани. Храбростта ми не е по-малка от тази на Индра. Не ме е страх от нищо.“

Хидимби все пак се съмняваше. Тя многократно беше виждала великанските ракшаси да доказват превъзходството си над хората. Те бяха по-скоро неземни, отколкото човешки същества. Голяма рядкост бе човек да успее да победи ракшас.

Бхима погледна зад рамото на Хидимби и видя брат ѝ да приближава. Той беше тъмен като градоносен облак и имаше отвратителни черти. Ушите му стърчаха като стрели, а на главата си имаше сноп червена коса. Мощното му туловище, обвито с набедрена препаска, бе покрито с твърди червени косми. Ракшасът бе висок като дърво, раменете му бяха огромни. Ръцете му, дебели като стволове, висяха чак до коленете. Огромната му уста зееше, разкривайки редици ужасяващи зъби. Пурпурните му очи се разшириха от изненада, виждайки сестра си да стои в човешки облик край Бхима. Забелязвайки, че е така красиво накитена с небесни украшения, Хидимба незабавно разбра, че в нея се бе разгоряла страст по човека. Той ядосано се развика:

„Кой е толкова глупав, че да ми създава пречки, когато съм гладен? Сестро, защо си станала така безчувствена, че не усещаш моя гняв? Не те е срам, безчестна жено! От похот си готова да ми навредиш и да пожертваш честта на нашата раса. Ще те убия заедно с тези човеци.“

Скърцайки със зъби, Хидимба се втурна към сестра си с вдигнати ръце. Бхима веднага се изправи и излезе напред. Гласът му прокънтя: „Стой! Как си позволяваш да смущаваш мирния сън на братята ми? Няма да ти позволя да нападаш невинна жена. О, порочни, сестра ти не владее себе си; попаднала е под властта на Купидон. Затова не бива да бъде наказвана.“

Бхима презрително се усмихна на ракшаса. Предизвиквайки го да се бият, принцът каза: „Днес ще отидеш в земите на смъртта. Ще разбия главата ти на парчета. Сестра ти ще ме види да влача подобното ти на планина тяло, както лъв влачи слон. Ястреби, лешояди и чакали радостно ще разкъсват трупа ти. От днес тази гора ще бъде безопасна за пътниците.“

Хидимба пламна. Присмивайки се на наглостта на Бхима, той тръгна към него с викове: „Каква полза от твоето самохвалство? Най-напред свърши всичко това, пък после приказвай. Мислиш се за силен, но днес ще научиш истината. Нека засега братята ти спят спокойно. Най-напред ще убия теб, сквернословецо, и след като изпия кръвта ти, ще разкъсам и останалите.“

Ракшасът се хвърли върху Бхима с разперени обятия. Бхима незабавно хвана огромните му ръце и тъй като не искаше да плаши спящите си братя, го отнесе на цели петдесет метра, както лъв отнася малко еленче.

Хидимба се освободи от хватката на Бхима и го сграбчи в ръцете си като го стискаше все по-силно, опитвайки се да скърши гръбнака му. Бхима не беше наранен. Макар да бе уловен в мощните ръце на ракшаса, той го дърпаше още по-надалеч, за да не смущават ужасяващите му крясъци останалите. След това се отскубна от Хидимба и го сграбчи. Двамата демонстрираха силата си като свирепо се вдигаха и хвърляха един друг. Те разтрошаваха всичко наоколо си като два огромни слона, борещи се за надмощие. Грамадни дървета падаха, смазани на трески. Шумът събуди останалите принцове и майка им. Те седнаха, оглеждайки се, и смаяни видяха необикновено красивата Хидимби. Кунти се обърна към нея с нежни думи:

„О, небесна девойко, коя си ти? Чия си? Защо си дошла в тази джунгла? Горска нимфа ли си, или апсара? Моля те, разкажи ми всичко.“

Хидимби им обясни коя е и как е попаднала там. Посочвайки биещите се, тя каза: „Избрах златоликия ти, несравнимо силен син за свой съпруг. Разгневен от това, моят брат го нападна. Вижте ги сега как се бият, човек и ракшас, изпълвайки гората с рева си.“

Юдхищхира и останалите Пандави бързо наскачаха, гледайки към Бхима. Той удряше Хидимба с юмруците си и сякаш кънтяха гръмотевични трясъци. Ракшасът се втурна и улови Бхима за шията с огромните си ръце. Когато двамата се вкопчиха, вдигна се облак от прах, който ги покри. Те приличаха на планински върхове, обвити в мъгли.

Арджуна дотича и с усмивка каза на брат си: „О, силноръки, защо не ме събуди? Виждам, че си се уморил да се биеш с този ужасен ракшас. Отдъхни си, аз ще го довърша. Накула и Сахадева ще пазят майка ни.“

Арджуна дразнеше брат си единствено за да предизвика яростта му, и думите му имаха желания ефект. Бхима пламна от гняв и отговори: „Просто стой отстрани и гледай, скъпи братко. Не се бой. Сега злият людоед е влязъл в хватката ми и няма да се измъкне жив.“

Арджуна искаше да накара Бхима да побърза. Здрачаваше се и силата на ракшаса щеше да се удвои. Бхима трябваше да го убие веднага, преди той да успее да използва в битката мистични сили и илюзия.

Бхима призова спящата в него мощ на своя баща Ваю и с рев вдигна ракшаса над главата си. Като го завъртя, Бхима извика: „Окаяни човекоядецо, ти живя в грях. Съществуването ти бе напразно, затова заслужаваш ужасна смърт. Ще те убия като звяр, какъвто си, и ще изкореня от гората плевел като тебе!“

Бхима завъртя ракшаса стотина пъти, а после го хвърли на земята. Хидимба нададе ужасяващ вик, който отекна из гората като грамаден тъпан. Сега той почти бе загубил съзнание. Бхима отново го вдигна и като го хвърли срещу ствола на едно дебело дърво, счупи гръбнака му на две. После се изправи и се усмихна на братята си, които се струпаха около него. Те го прегърнаха и като се вгледаха в безжизнения ракшас, го поздравиха за невероятния подвиг.