30

Преди пладне Дхритаращра повика слугите си и пожела да отиде до Ганг, за да изпълни посмъртните ритуали за починалите близки. Той поиска жените от династията Куру да присъстват и слугите излязоха да ги доведат и да подготвят процесията.

Жените излязоха с вопли от дворците си. Плачейки и удряйки се в гърдите, те се качваха в колесниците, които щяха да ги откарат до реката. С разпуснати коси, захвърлили накитите си, принцесите напускаха домовете си като кошути, излизащи от планинска пещера, след като еленът водач е паднал убит. Викайки високо имената на своите съпрузи и синове, те приближаваха към реката. Като слушаха печалните им вопли, хората изпитваха чувството, че сякаш е настъпил часът на всемирното унищожение.

Дхритаращра и Санджая яздеха непосредствено зад жените, следвани от много слуги. След няколко километра срещнаха Крипа и Критаварма, които разказаха със задавени гласове на царя как Бхима бе убил Дурьодхана. След това споделиха за среднощното клане, извършено от Ашватхама. И двамата изглеждаха засрамени.

Накрая Крипа каза: „Сега трябва да бягаме. Ашватхама бе пленен и освободен от Арджуна. Кришна го прокълна да скита като изгнаник по земята три хиляди години и той тръгна към горите. Дай ни позволението си, Царю, да се завърнем по домовете си.“

Дхритаращра почувства как сърцето му потъва в още по-страшна мъка. Той позволи на двамата мъже да се приберат в домовете си и заповяда процесията да продължи. Скоро приближиха до Ганг.

Вестта, че те пътуват към Ганг, бе стигнала до Юдхищхира; Пандавите и Кришна решиха да се срещнат с тях край реката. Драупади и панчалийските жени ги последваха с натежали сърца.

Когато наближиха Ганг, Пандавите видяха хилядите жени на Куру, потънали в скръбни ридания. Юдхищхира тръгна към тях, а те го заобиколиха с викове. Някои го укоряваха: „Къде е твоята добродетелност, Царю? Къде са правдивостта и състраданието ти? Ти безмилостно изби бащи, братя, учители, синове и приятели. Каква полза, че си император сега, след като дори собствените ти синове и съюзници са мъртви? Уви, войната не донесе на никого нищо освен мъка!“

Минавайки между жените, Юдхищхира си проправи път към Дхритаращра и се поклони в нозете му. Всеки един от братята му направи същото, съобщавайки името си, докато се покланяше. Дхритаращра с усилие прегърна Юдхищхира и благослови братята му. Когато чу името на Бхима обаче, сърцето му се изпълни с неконтролируем гняв. Овладявайки чувствата си, той го повика, за да може да го прегърне, както бе направил с Юдхищхира.

Кришна разбра намеренията на Дхритаращра. Той докосна Бхима по рамото, давайки му знак да изчака. После като прояви мистичната си сила прапти, Кришна взе от тренировъчната зала на Дурьодхана в Хастинапура желязната статуя на Бхима и я бутна в протегнатите ръце на Дхритаращра. Слепият цар, притежаващ силата на десет хиляди слона, изгаряйки от гняв, стисна статуята с цялата си мощ. Като я мислеше за самия Бхима, той я разтроши на безброй парчета.

Когато статуята беше разбита, отломките ѝ жестоко израниха гърдите на Дхритаращра и той избълва кръв. Изтощен от усилието и цял окървавен, той рухна на земята като разцъфнало дърво париджата. Санджая коленичи край него, мълвейки: „Недей така, Царю…“

След като бе дал воля на яростта си, Дхритаращра на мига съжали, мислейки, че е убил Бхима.

Като видя, че гневът на царя е отминал, Кришна каза: „Не тъгувай, о, Бхарата. Виждайки, че си разгневен, аз предпазих Бхима от сигурна смърт. Това, което разтроши, беше само неговата статуя. Кой би могъл да се освободи от яростната ти прегръдка, силна като самата смърт? Но какво добро щеше да ти донесе убийството на Бхима? То не би върнало живота на синовете ти, о, Царю. Изостави гнева си и се успокой.“

Дхритаращра наведе глава от срам. Неговите прислужници му помогнаха да се изправи на крака и го отведоха до водата, за да го измият и да сменят дрехите му. След това, когато слепият цар бе настанен на изящен килим покрай речния бряг, Кришна каза: „Ти си изучавал всички писания и познаваш нравствеността. Защо изпитваш гняв към Пандавите? Всичко, което се случи, бе причинено от твоето безразсъдство. Самият аз се опитах да те предупредя преди битката, но безуспешно. Ти постоянно пренебрегваше съветите на Видура, Бхишма, Дрона и Санджая. Единствено онзи цар, който вижда собствените си недостатъци, може да се радва на благоденствие, но този, който действа своеволно и не следва доброжелателните си съветници, е обречен да страда. Бхима с право уби коварния ти син, този порочен злодей, който довлече панчалийската принцеса в събранието. Като си спомниш и неговата, и своята неприязън към Пандавите, обуздай гнева си.“

Дхритаращра бе сломен: „Така е, както казваш, о, Мадхава. Заслепен от бащина обич, аз се отклоних от добродетелта. Вече не съм гневен. Нека да прегърна Бхима и Арджуна с любов. След като всичките ми синове са мъртви, щастието ми сега зависи от Пандавите, които не са ми по-малко от синове. Уви, постъпих като враг с онези, които трябваше да подкрепям и закрилям.“

Като ги прегърна един по един, Дхритаращра помоли Пандавите да отидат при Гандхари. Преди да се изправят пред нея, Вясадева отиде при царицата. Мъдрецът бе способен да вижда в сърцата и умовете на всички създания и разбирайки, че тя има намерение да прокълне Юдхищхира, ѝ каза: „Не причинявай зло на Пандавите, Гандхари. Вместо това се възползвай от възможността да практикуваш опрощение. Спомни си, Царице, че именно ти благослови Дурьодхана, казвайки: „Победата винаги съпътства добродетелта.“ Думите ти не се оказаха неверни. Без съмнение Пандавите са надарени с всички добродетелни качества. Откажи се от пагубното си желание.“

Докато Вясадева говореше, Пандавите се приближиха към Гандхари и ѝ поднесоха почитанията си, докосвайки един по един нозете ѝ.

Сълзи бликаха от очите на Гандхари, когато отговори на Вясадева: „Не тая никакви лоши чувства към Пандавите, мъдрецо, но мъката разкъсва сърцето ми. Без съмнение Кауравите, безочливи, високомерни и горделиви, загинаха заради безразсъдството на Дурьодхана и съветниците му. Не обвинявам Пандавите; но те направиха нещо, което не мога да приема. Бхима повали сина ми с нечестен удар. Това не би могло да е в съответствие с добродетелта.“

Бхима, който бе научил от Кришна за мистичния начин, по който Гандхари бе дарила сили на сина си, отговори: „Честен или не, това бе единствената възможност синът ти да бъде убит. Ти несъмнено знаеш това, Царице. Порочният принц действаше толкова вероломно спрямо нас, без никога да се замисля за добродетелта. Затова и заслужаваше да бъде убит по всякакъв начин. Ако не го бяхме убили, Юдхищхира нямаше да може да установи справедливо управление. Така че направих всичко по силите си и го повалих в боя точно както бях дал обет. Ако не ме бе спрял Юдхищхира, щях да съм го направил много отдавна — още в деня, в който той оскърби дъщерята на Друпада.“

Бхима чувстваше, че ниският удар, с който бе убил Дурьодхана, не е всъщност греховен, защото Кришна бе пожелал това. Цялата добродетел произтичаше от Кришна и бе предназначена единствено за негово удовлетворение. Но като знаеше, че вярата на Гандхари в Кришна не е същата като неговата, Бхима не изрази тази причина. Това само би намалило уважението, което царицата изпитваше към Кришна.

Гласът на Гандхари затрепери: „Ти постъпи нечовешки, Бхима! Как можа да пиеш кръвта на Духшасана? Само един ракшас би направил подобно нещо.“

Бхима не изпитваше разкаяние, но утеши Царицата: „О, непорочна Царице, знай, че не допуснах кръвта му да премине по-навътре от устата ми. Когато Духшасана извършваше престъпленията си спрямо Драупади, аз дадох ужасна клетва под влиянието на гнева. Ако не я бях изпълнил, доброто ми име щеше да бъде опетнено, а истинността на думите ми — компрометирана. Не бива да ми приписваш вина, о, Гандхари. След като не си спряла синовете си навреме, сега не обвинявай нас, които сме невинни.“

Гандхари плачеше безмълвно, мислейки за синовете си. Крехкото ѝ тяло се олюляваше и прислужничките ѝ дойдоха да я подкрепят. След известно време тя успя да се овладее и каза: „Защо не пощади поне един от синовете ни, Бхима? Как ще оцелеем без подкрепа в този свят?“

Гневът ѝ пламна отново и царицата попита: „Къде е Юдхищхира? Искам да говоря с най-големия син на Панду.“

Треперейки, с допрени длани, Юдхищхира застана пред Гандхари и каза: „Ето го, о, Царице, жестокият убиец на синовете ти. Заслужавам проклятието ти, тъй като съм коренната причина на тази страшна разруха. Прокълни ме веднага! Не ме е грижа за царство, богатства, нито дори за самия живот! Причинявайки гибелта на роднините и приятелите си, аз доказах, че съм безразсъден и мразя собственото си семейство.“

Гандхари се бореше да овладее гнева си. Осъзнавайки слабостта на съпруга си и порочността на синовете си и мислейки за думите на Вясадева, тя се въздържа да изрече проклятие. Очевидно бе, че Юдхищхира изпитва дори повече от нужното разкаяние и болка. Въпреки това той не биваше да позволява на Бхима да извършва недостойните си постъпки срещу двамата ѝ по-големи сина. Зад превръзката, която я правеше сляпа, Гандхари усещаше очите си пламтящи от възмущение. Въпреки че бе вложила голяма част от аскетичната си сила, когато бе благословила Дурьодхана, мощта ѝ не бе напълно изчерпана. Тя леко повдигна превръзката и погледна към краката на Юдхищхира. Под погледа ѝ ноктите на пръстите му, които сияеха съвършени, бяха белязани и покафеняха.

Като видя това, Арджуна отстъпи заднешком зад Кришна. Юдхищхира обаче не трепна. Като се овладя, Гандхари заговори успокоително на братята, а после им каза да отидат при Кунти, която копнееше да ги види отново.

Пандавите се изправиха пред майка си. Виждайки ги за първи път след изгнаничество им, Кунти заплака, скривайки лице с края на сарито си. Като рида известно време, тя започна продължително да прегръща и милва синовете си, хлипайки при вида на раните и белезите по телата им.

Драупади падна в нозете на Кунти и ги обля със сълзите си: „О, почитаема, къде отидоха всичките ти внуци? Като те виждат така разплакана, защо не идват при теб? О, майко, как да живея сега, как да ме вълнува някакво царство? Уви, синовете ми ги няма вече!“

Кунти вдигна Драупади и я утеши. Докато говореше на скръбната съпруга на Пандавите, при тях бяха доведени Дхритаращра и Гандхари. Чувайки воплите на Драупади, Гандхари ѝ каза: „Не тъгувай така, скъпа дъще. Тази ужасна битка бе причинена от неминуемия ход на времето. Всичко бе предречено от Видура и Кришна, които напразно се опитваха да постигнат мир.“

Като си спомни за Кришна, Гандхари усети как гневът ѝ пламва отново. Въпреки че се бе опитал безуспешно да договори мир, той би могъл да постигне желанието си със сила, стига да бе поискал. Имаше под свое командване огромна армия, състояща се от най-силните воини на земята. Твърдеше се, че е и самият Върховен Бог. Несъмнено нищо не бе отвъд възможностите му. Гандхари заключи, че всичко се бе случило по вина на Кришна. Ришите дори бяха казали, че унищожението на воините е било божествена подредба.

Като помоли Кришна да се яви пред нея, Гандхари каза: „Пандавите и Кауравите бяха изтръгнати из корен, о, Кришна, пред самите ти очи. Защо прояви такова коравосърдечие? Би могъл да предотвратиш това кръвопролитие. О, Мадхава, след като ти съвсем преднамерено допусна това всемирно унищожение, трябва сега да понесеш последствията. С каквато и малка добродетел да съм се сдобила, служейки на съпруга си, аз те проклинам, о, Владетелю на диска: както безмилостно позволи Кауравите и Пандавите да се избият едни други, така и ти да загинеш от собствените си хора. О, Говинда, на трийсет и шестата година, броено отсега, ти и членовете на рода ти ще се избиете в братоубийствена битка, а самият ти ще бъдеш убит накрая по нечестен начин. Тогава жените от твоето семейство ще плачат така, както ридаят сега жените на Куру!“

Кришна наведе глава с допрени длани: „Думите ти ще се сбъднат, о, непорочна. Никой на този свят не може да унищожи Вришните и Ядавите. Изричайки проклятието си, ти ми помогна, тъй като обмислях как да оттегля своя род от този свят. Нито богове, нито гандхарви, нито асури могат да ги убият. Затова те ще се избият едни други.“

Като чуха проклятието на Гандхари и отговора на Кришна, Пандавите се спогледаха потресени и се вцепениха. Мисълта за напускането на Кришна дори и след трийсет и шест години бе нетърпима. Как щяха да живеят без него?! Те се вгледаха в лицето му с насълзени очи.

Отвръщайки с обич на погледа им, Кришна каза: „Освободи се от скръбта си, Гандхари. Твоят син Дурьодхана, когото нито ти, нито съпругът ти спряхте, беше порочен, завистлив и арогантен. Защо обвиняваш други за собствената си грешка? Още от самото начало трябваше да изоставиш сина си. Той бе олицетворение на ненавистта и непокорството към по-възрастните. Затова и получи заслужен край. Стига с тази безполезна скръб; като ѝ се отдаваш, тя само нараства. Както браминката ражда деца, за да практикуват аскетизъм, а вайшята, за да отглеждат крави, така и кшатрийката отглежда синове, за да загинат в бой, не по друга причина.“

Когато Кришна свърши, Гандхари остана безмълвна. Тогава Дхритаращра попита Юдхищхира къде според него са отишли загиналите воини след смъртта си в боя. Юдхищхира отговори: „По милостта на Ломаша Риши ми бе дарена способността да разбера къде са отишли героите. Те до един са постигнали небесните сфери на боговете. Дори онези, които са били убити, докато са бягали от битката, са се издигнали до областите на трайно блаженство. Истината е, че тъй като са загинали в присъствието на Кришна, мъртвите воини без съмнение са отишли на благоприятни места.“

Успокоен от уверението на Юдхищхира, Дхритаращра се разпореди да бъдат извършени посмъртните ритуали за синовете му и техните съюзници. Хиляди брамини напяваха химни от Сама и Риг Веда, докато погребалните клади пламваха на речния бряг. Куру навлязоха във водите до кръста, поднасяйки възлияния за заминалите си роднини. Воплите на жените изпълниха въздуха и заглушиха браминските мантри.

Когато Пандавите се приготвяха да влязат в реката, за да извършат посмъртните си приношения, Кунти се приближи към тях и кротко им каза: „О, герои, поднесете възлияния и за Карна. Този сияен воин, пръв в битката, който бе винаги радостен да се сражава, бе син на Сурия и мое първородно дете. Той е вашият най-голям брат.“

Петимата братя се вцепениха; Юдхищхира и Арджуна се спогледаха. Отдавна те подозираха, че Карна е с божествен произход. Малко вероятно бе подобен воин да е дете на един шудра. Но да е син на собствената им майка? Как не бяха разбрали досега? Защо Кунти не им беше казала?

Юдхищхира простена на висок глас. Несъмнено, майка им както винаги казваше истината. Пандава заговори поразен: „О, благородна, нима си майка на онзи Карна, който беше като море с прибой от стрели, в което могъщите му ръце бяха акули, а звукът на тетивата му ревът на вълните? Нима си майка на онзи, който бе заклет враг на Арджуна и на когото никой освен Арджуна не можеше да устои? Как си могла да криеш това, като човек, покрил огън с полите на дрехата си? Кажи ни как стана той твой син и защо скри това от нас? Уви, съкрушен съм при тази вест от още по-страшна мъка, отколкото като научих за смъртта на Абхиманю!“

Юдхищхира простена отново. Освен на всички други почитаеми личности, убити във войната, той бе причинил смъртта и на собствения си по-голям брат. Ако беше знаел кой е Карна, войната можеше да бъде избегната. Дурьодхана дори нямаше да помисли да се сражава без него. Обединени с Карна, Пандавите щяха да бъдат непобедими.

Разтреперана, Кунти каза: „Уви, скъпи синко, дълго пазих тази тайна, неспособна поради страха си да я споделя с никого. Още като девойка родих този могъщ герой. Понякога ми се искаше да ви кажа, но винаги се разколебавах. Сега като разбрах, че е загинал заедно с всичките си синове и няма кой да извърши последните ритуали за него, не можех повече да крия тайната.“

Мислите на Кунти се върнаха към онзи съдбовен ден, в който Сурия бе влязъл в стаята ѝ. Тя се взря в Ганг, която течеше все така спокойно както в деня, в който бе пуснала кошницата с Карна по водите ѝ. Кунти се свлече с ридания на земята. Юдхищхира я вдигна, прокарвайки прохладната си длан по челото ѝ: „О, майко, каква ли мъка си изстрадала! О, Карна! Къде отиде, без да си ни поздравил като свои по-малки братя!“

Юдхищхира вдигна поглед към Кришна, който стоеше, навлязъл до кръста във водата, поднасяйки възлияния за напусналите души. Несъмнено той имаше своите неразгадаеми причини да не им каже истината за Карна. Но Кунти би трябвало да им се довери. Би могла да им разкрие самоличността му още отдавна и да предотврати толкова много кръвопролития. С разтреперан глас и ум, замъглен от мъка, Юдхищхира каза: „О, майко, разкажи ми как се роди Карна и защо си го изоставила? Несъмнено боговете са осъществили някакъв свой замисъл посредством тебе, нежна.“

Кунти разказа историята на синовете си, а те я слушаха смаяни. Каква странна съдба бе принудила него, най-големия Пандава и син на могъщия полубог на слънцето, да бъде лишен още при раждането си от своето наследство и оставен в ролята на враг на собствените си братя. Пандавите се загледаха в Кришна, който излизаше от реката със стичащи се по тялото капки вода, сияещ на яркото следобедно слънце. Когато той се приближи към Кунти и братята, Юдхищхира му каза какво им бе споделила Кунти и с допрени длани попита: „О, Господи, защо никой никога не ни съобщи това?“

Кришна отговори: „От обич към леля си не ви разкрих нейната тайна. Карна обаче знаеше истината, Царю. Но въпреки това не се отказа от верността си към Дурьодхана, макар да разбираше последствията. Сега ти и братята ти трябва да извършите за него подобаващите ритуали.“

Кунти и синовете ѝ навлязоха в реката и останаха там известно време, поднасяйки мълчаливо възлиянията си за Карна и за всичките си останали загинали роднини. Когато приключиха, Юдхищхира се разпореди да бъдат направени нужните приготовления, за да останат на брега на реката през следващия месец. В съответствие с духовните напътствия той нареди на всички да живеят там в продължение на трийсет дни, за да извършват ежедневни приношения за мъртвите.

Вечерта падаше, когато Пандавите седнаха край Кришна. Бяха наобиколени от много риши начело с Нарада, когото Юдхищхира попита за Карна. Искаше му се да узнае всеки детайл от живота му. Нарада разказа историята подробно. Каза им как Адхиратха и Радха бяха отгледали Карна и как поради силната си природа той бе търсил най-доброто обучение във военното изкуство. Враждебността му към Арджуна се бе породила поради отказа на Дрона да го обучава, мислейки го за син на колесничар. Карна си бе тръгнал, решен да се върне и да унижи Дрона, побеждавайки най-добрия от учениците му. Именно тогава бе отишъл при Парашурама, където бе обучаван, а по-късно прокълнат заради измамата си.

Когато научи всичко за Карна, включително и обещанието му към Кунти да не убива никого от братята си с изключение на Арджуна, Юдхищхира заплака. Той се обърна към Кунти и каза: „О, само ако Карна бе дошъл при мен като брат…! Без съмнение щях да му дам земята и да избегнем цялото това бедствие. Ставайки предводител на Пандавите, той щеше да заблести на земята, както Индра сияе в райската обител.“

Кунти дръпна бялото сари над косите си. Сълзите се стичаха свободно по лицето ѝ, когато отговори: „О, дете мое, не бива да мислиш така. Опитах по всякакви начини да убедя Карна в онова, което бе от негов най-голям интерес, но той не искаше да ме чуе. Дори баща му, могъщият Сурия, се яви в съня му и се опита безуспешно да го разубеди, но нито Сурия, нито аз можахме да го отклоним от враждебността му спрямо вас. Като видях, че той необратимо се намира под влиянието на съдбата и иска да ви навреди, аз се отказах от опитите си да променя намерението му и си тръгнах. Щеше да стане само още по-лошо, ако тогава ви бях разкрила самоличността му.“

Юдхищхира покри с длани лицето си и въздъхна: „О, майко, не те обвинявам, че си мълчала. Без съмнение си била подтикната от всемогъщата съдба. Въпреки всичко ми се щеше да ми се беше доверила. Затова казвам, че от днес нататък никоя жена няма да бъде способна да пази тайна.“

Виждайки тъгата на Юдхищхира, Нарада каза: „О, Царю, не се поддавай на скръбта. Ти се сдоби справедливо със земята със собствени сили. Винаги верен на своите задължения, ти оцеля в това сражение и сега си безпрекословният владетел на света. Защо не се радваш? Надявам се всичко с теб да е наред. Изправи се и заеми мястото, което ти се полага по право. Зарадвай приятелите си и поведи този свят по пътя на добродетелта.“

Но Юдхищхира беше отчаян. Думите на мъдреца не му носеха радост. Откровението на майка му за Карна само увеличи мъката му. Несъмнено убитите воини бяха достигнали висшите сфери, но какво щеше да стане с вдовиците и сираците им, които наброяваха милиони? Юдхищхира обичаше хората като грижовен баща. Сега светът бе пълен със скръбни жени и деца, лишени от своите закрилници.

Той отговори сериозно: „О, най-добър сред светците, завладях света, уповавайки се на Кришна, на благословиите на брамините и чрез силата на Бхима и Арджуна. Въпреки това ме терзае тежка скръб. Избих всичките си роднини само защото жадувах за царство. След като причиних смъртта на свидния син на Субхадра и на синовете на Драупади, моята победа, мъдрецо, не изглежда по-добра от поражение. Мъката на тези нежни жени разкъсва сърцето ми. А заради мен сега толкова много жени са в същото положение. Как бих могъл изобщо да се наслаждавам на земята?“

Юдхищхира даде воля на терзанието си. Възхвалявайки опрощението и себевладеенето, той проклинаше кшатрийския живот, който винаги бе изпълнен с насилие и гняв. Макар стриктно да бе съблюдавал задълженията си, неговата природа бе по-скоро браминска, отколкото кшатрийска. Юдхищхира изрази пред Кришна и братята си своето намерение да прекара остатъка от живота си в покаяние.

„Водихме война като кучета, биещи се за парче месо. А сега това месо вече не ни е нужно. Ще го захвърля. Усилията бяха напразни. Не постигнахме целта си, нито пък враговете ни постигнаха своята. Злите Каурави, разглезени от неразумния цар Дхритаращра, срещнаха гибелта си, а за нас останаха димящите руини. Ще отида в горите, изоставяйки привързаността си към този свят. С ум, насочен към отречение, ще постигна целта, която търсят аскетите и светците. Нека Бхима стане цар. Или пък ти, Арджуна, заедно със скъпия си приятел Кришна, можеш да управляваш света. Аз не желая повече да царувам.“

Юдхищхира потъна в мълчание. Арджуна погледна към Кришна, после отново към Юдхищхира. Облиза ъгълчетата на устните си и се намръщи. Нощта бе паднала и пламъците на свещения огън, край който седяха, хвърляха оранжевите си отблясъци върху красивото му лице, което пламтеше, докато говореше:

„Как може да казваш такива думи, господарю? След като победи враговете си, сега ти си законният владетел на земята. Ти си кшатрия. Твой дълг е да закриляш хората. Бедността подобава на ришите, не на царете. Царете е редно да изпълняват жертвоприношения, а после да раздават богатства на нуждаещите се. Използвайки по правилен начин благосъстоянието си, праведните царе увеличават добродетелта и славата си. Светът се нуждае от водач. Твой религиозен дълг е да изпълниш тази роля. Следвайки стъпките на Дилипа, Нахуша, Амбариша и толкова много други велики владетели от нашата династия, ти трябва да бъдеш император на земята. Нима може човек като теб да поеме по какъвто и да било друг път?!“

Юдхищхира продължаваше да мълчи; той не бе разубеден. Накрая каза: „Не мога да приема твоята възхвала на богатствата и светската привързаност. Съсредоточи ума си върху съкровената си същност и ще разбереш думите ми. Единственото ми желание е да се откажа от материалистичния живот и да поема по пътеката на отшелниците. Този свят е илюзия, по която бленуват единствено невежите. Отсега нататък ще приемам само онова, което ми е абсолютно необходимо, за да оцелея, прекарвайки дните си във въздържания и медитация. Дори само като си помисля за такъв живот, усещам щастието, породено от непривързаността. Оставете ме да отида в горите и да се устремя към царството на духа!“

Тогава заговори Бхима. Също като Арджуна и той бе изумен от нежеланието на Юдхищхира да управлява след всички тежки усилия да възвърне царството си. Гласът му отекна в спокойната нощ:

„Несъмнено, Царю, разбирането ти за добродетелта в този случай е като на невежия, цитиращ Ведите, който не познава нищо от смисъла им. Проклинайки царските задължения, искаш да водиш бездеен живот. Ако знаехме, че такива са намеренията ти, нямаше да се сражаваме. Но ние го направихме! Ако сега изоставиш дълга си, тогава гибелта на синовете на Дхритаращра е била безсмислена.

Въпреки това мъдреците са казали, че убиването на враговете и добродетелното управление са истинският ни дълг. Кшатриите притежават милост и себеконтрол и упражняват тези качества, изпълнявайки своите задължения, а не нечии чужди. Оттеглянето ти сега би било подобно на това някой да избие своите многобройни врагове, а после да сложи сам край на живота си; или като на човек, който се качва на дърво, за да вземе меда, но пада, преди да го е вкусил; или подобно на гладния, на когото са дали храна, а той я отказва.“

Бхима продължи да излага аргументи, осъждайки заплануваното от Юдхищхира оттегляне. Той посочи, че задълженията на царя са установени от Върховния Бог и затова трябва да бъдат изпълнявани. Отречението бе допустимо за царете едва след като остареят или бъдат победени. Докато има сили и възможност, един добродетелен кшатрия винаги се стреми да управлява и закриля хората.

Бхима заключи: „О, Царю, ако човек можеше да достигне съвършенство просто чрез отречение, тогава планините и дърветата щяха да са най-съвършените същества. Те всички живеят във въздържание, не вредят никому и практикуват целомъдрие. Истинското отречение е да изпълняваш задълженията си съгласно желанието на Върховния Бог. Светът се върти, защото всички създания действат според природата, дадена им от Бога. Онзи, който се въздържа от действия, никога не постига успех.“

Юдхищхира не наруши мълчанието си. Арджуна каза: „О, Царю, има една древна история, спомената във Ведите, във връзка с достойнствата на отречението и действието. Послушай, нека ти я разкажа.“

Арджуна разказа историята за няколко млади брамини, които отишли в гората, изоставяйки задълженията си, решени да живеят отшелнически живот. Индра дошъл при тях в облика на птица и ги попитал какво правят, а когато му отговорили, казал: „Подобен начин на действие не се одобрява в писанията. Ведите са определили задълженията на брамина. Човек, който изоставя дълга си, среща укор и неуспех. От своя страна онзи, който изпълнява задълженията си просто защото трябва да бъдат изпълнени, и преживява от остатъците от жертвоприношенията, поднесени на Върховния, на предците, на боговете и гостите си — такъв човек постига цели, които иначе са труднодостижими. Истината е, че няма нищо по-трудно от това да се живее като почтен и трудолюбив семеен, което в крайна сметка води до истинска непривързаност към всичко светско. Това е най-сигурният път към праведността.“

Арджуна разказа как тогава брамините се отказали от живота на незряло отречение, върнали се към задълженията си и постигнали успех.

Юдхищхира въпреки това не отговори нищо. Тогава Накула също се опита да насърчи своя по-голям брат да поеме царските си задължения. Цитирайки ведически напътствия, той описа жертвоприношенията, предписани за кшатриите. Царете трябваше да се разделят с богатствата си, раздавайки ги като милостиня на брамините и на всички хора по време на големи жертвоприношения. Да се изостави всичко и да се отиде в гората просто не съответстваше на ведическите наставления за дълга на един цар. Той трябваше да извършва жертвоприношения за благото на хората и да действа като техен закрилник. Ако изоставеше тези си задължения в името на отречението, това единствено би довело до бедствие както за самия него, така и за поданиците му. Истинското отречение е нещо вътрешно, съкровено, а не показно. Онзи, който изпълнява дълга си в настроение на непривързаност, е истински отречен, а не този, който изоставя своя дълг.

След това заговори Сахадева, който бе съгласен с братята си. Докато Юдхищхира седеше мълчалив сред ришите, поддържащи свещения огън, Сахадева каза: „О, Царю, трудно е да се отречем от материалните привързаности, като спрем да действаме. Нека враговете ни постигнат заслугите, принадлежащи на онзи, който се отказва от действие, но чийто ум все още жадува за материални неща. Но нека приятелите ни добият заслугите на този, който владее света, освободен от вътрешна привързаност. Думата „мое“ е смърт, докато обратното „намах“ — е вечният Брахман. Именно смъртта и Брахман подтикват хората да действат. Мъдрият, който се е освободил от всички погрешни разбирания за себе си и е осъзнал, че е вечна душа, работи, без да бъде привързан към резултатите. Така делата му са духовни и той постига Брахман. Но онзи, който продължава да желае резултатите от дейността си, дори и да живее в гората, всъщност живее в челюстите на смъртта. Истината е, Царю, че дори бездействието се смята за действие, ако човек желае резултата. Затова изпълни дълга си в настроение на непривързаност и така добий вечната добродетел.“

Дори след като братята му се изказаха, Юдхищхира продължи да мълчи. Той знаеше това, което те казваха, и не можеше да отрече истинността му. Въпреки всичко в сърцето си не искаше да владее света. Той седеше, втренчил поглед в земята. Състрадателният Пандава мислеше за Бхишма, който все още лежеше на бойното поле върху своето легло от стрели; за Дрона, когото безмилостно бяха убили; за Карна, собствения им брат, чийто живот бе отнел, дори без да знае кой е. Мислеше за Абхиманю и за синовете на Драупади, за младите им съпруги, които тъгуваха за мъжете си. Ако се бе отказал от желанието си за половината царство, никой от тях нямаше да загине. Дурьодхана въпреки всичките си недостатъци не беше лош владетел. Кому беше нужно да съсипят толкова много животи?

Виждайки потиснатостта на съпруга си, Драупади му заговори утешително: „О, Царю, братята ти се измориха да те убеждават, опитвайки се да ти направят добро, а ти не отговаряш. Господарю мой, когато живеехме в гората, страдайки от студ, вятър и жега, ти каза на братята си: „Скоро ще убием Дурьодхана в битка и ще възвърнем царството си.“ О, най-доблестни, сега това се случи, но ти въпреки това натъжаваш сърцата ни с колебанието си. Всичките ти братя са като богове. Всеки един от вас е достоен да владее вселената заедно с всичките ѝ подвижни и неподвижни създания. Да се бях омъжила дори само за един от вас, щастието ми щеше да е пълно. Несъмнено това, което те е обзело сега, е някакво безумие. Как иначе ще си готов да се отречеш от предписания си дълг? Не се поддавай на безразсъдство. Вземи скиптъра и жезъла на правосъдието. Управлявай богинята Земя с праведност. Почитай боговете с жертвоприношения. Раздавай подаяния и наказвай престъпниците. По този начин, господарю мой, ще се сдобиеш с щастие и ще зарадваш братята си.“

Юдхищхира продължаваше да мълчи. Пандавите седяха замислени. От недалечната гора се чуваха щурци. Брамините нашепваха ведически мантри и пееха светите имена на Бога. Кришна погледна Юдхищхира със съчувствие, но не каза нищо. Бхима изгуби търпение и отново заговори на по-големия си брат, опитвайки се да промени намерението му:

„Моля те прости ми, Царю, но не мога мълчаливо да понасям слабостта ти. Всичко, което с такива огромни усилия постигнахме, може да бъде пропиляно, заради твоето объркване. Сякаш си изгубил разсъдъка си. Несъмнено умееш да различаваш правилното от погрешното. Защо тогава се колебаеш да изпълниш дълга си? Никога преди не си проявявал подобна слабост, позволявайки си да бъдеш победен от емоция. Нима забрави греховете на Кауравите? Нима забрави злините, които причиниха на нас и на Драупади? Нима не си спомняш страданията, които понесохме в изгнание, очаквайки този ден? Ти спечели войната, Царю! Сега ти предстои дори още по-страшна битка — битката със собствения ти ум. Ако издъхнеш, преди да си спечелил победа в тази битка, ще се наложи да се преродиш пак и да се сражаваш отново, докато победиш.“

Юдхищхира се огорчи. Предположението на Бхима, че е неспособен да овладее ума си, бе болезнено за него. Поемайки си дълбоко дъх, той отговори: „О, Бхима, мисля, че именно ти си този, който е победен от ума си. Очевидно е, че си поразен от греховете на негодуванието, светската привързаност, алчността, суетата и невежеството. Принуждаваш ме да приема земното и да се отрека от своето желание за отшелничество, но как това ще донесе удовлетворение на душата ми или дори на сетивата ми? Жаждата за наслада никога не може да бъде утолена; тя е пречка по духовния път. Единствено онези, които са способни да изоставят всички подобни желания, могат да постигнат съвършенството в живота. Този, който се е освободил от всякакви желания, е достоен да встъпи в земите на блаженството; но онези, които остават оплетени в безплодно преследване на светски удоволствия, със сигурност са обречени да останат в този свят на страдания.“

Бхима се почувства укорен и замълча. Арджуна заговори отново. Той разказа древна ведическа история за прославения цар Джанака, който също веднъж решил да изостави задълженията си на цар и да се посвети на аскетизъм в гората. Съпругата му обаче твърдо се противопоставила и го върнала на пътя на дълга му като му казала, че макар да възнамерява да напусне царството в настроение на непривързаност, ако е наистина непривързан, тогава за него не би имало разлика дали е отшелник или цар. Ако обаче все още копнее за материални наслади, дори отшелническата му паничка и тояжка, биха се превърнали в обекти на привързаност.

Юдхищхира изслуша брат си, докато разказваше. Той обичаше да слуша тази история, макар че я бе чувал неведнъж, — но и тя не разколеба решителността му. Във Ведите имаше най-различни напътствия, всяко от които се отнасяше до определено време и обстоятелства. Обмисляйки настоящата ситуация, Юдхищхира оставаше убеден, че отречението бе единственият възможен път за него. Той погледна Арджуна с обич: „Знам, че говориш от желание да ми сториш добро, скъпи братко, но думите ти не докосват сърцето ми. Въпреки че си опитен във военните науки, ти не си запознат с по-фините духовни въпроси. Докато не служиш на себеосъзната душа, не можеш да разбереш истинния път на религията. Също като Бхима и ти приемаш светското и богатството като превъзхождащи аскетизма. Но макар пътят на светските задължения да има своята стойност, той служи единствено като средство да се постигне висшият път на отречението. Осъзнаването на душата е това, към което трябва да се стремим, а в крайна сметка трябва да достигнем и Върховната Душа. И двете са съвсем различни от материята. Затова човек трябва напълно да се отрече от материалното.“

Заинтригувани от аргументите, които си разменяха Юдхищхира и братята му, ришите се усмихваха и кимаха одобрително, когато говореше всеки един от тях. Те поглеждаха към Кришна, който също се наслаждаваше на разговора, но бе решил да мълчи. Един от мъдреците, Девастхана, заговори на Юдхищхира. Той обясни, че дори животът в аскетизъм не е лишен от действие. Аскетите в горите се трудят усилено като извършват жертвоприношения и почитат божествата. Не е сигурно, че дори и те постигат съвършенство чрез отреченията си. Девастхана каза, че животът на праведния цар, който извършва жертви и с внимание изпълнява задълженията си, е не по-малко добродетелен от този на аскетичните брамини и също може да доведе до съвършенство.

Юдхищхира не отвърна. Вясадева също говори пространно за дълга и славата на кшатриите, порицавайки царете, които са неспособни да изпълняват задълженията си. Ако царството остане беззащитно и народът страда, царят ще се замърси с грях. Той също така ще отговаря за престъпленията, извършени в царството. Правилното поведение за един цар е да изпълнява дълга на управник и закрилник, практикувайки отречение едва в края на живота си.

Юдхищхира не искаше да прояви неподчинение спрямо Вясадева или останалите риши, но въпреки това вътре в себе си не можеше да приеме позицията на владетел. С допрени длани той каза на Вясадева: „Господарю мой, мисълта за властта с всичките ѝ обекти за наслаждение не ми носи радост. Терзае ме скръб. Като слушам воплите на всички тези жени, изгубили мъжете си, аз не намирам покой.“

Безсмъртният мъдрец се усмихна: „Недей толкова да обръщаш внимание на щастието и нещастието, тъй като и двете са мимолетни. Под влиянието на времето ту едното, ту другото постигат човека. Удоволствието зачева мъка, а от мъката отново се ражда щастие. В този свят има само два вида хора, които са постоянно щастливи — пълните глупаци и онези, които са овладели ума и сетивата си. Всички, намиращи се между тези две категории, задължително страдат. Затова мъдрият човек изоставя привързаността и омразата и просто изпълнява задълженията си, за да удовлетвори Бога. Твой дълг е да управляваш земята, о, Бхарата. Като го изпълняваш, ще си спечелиш безсмъртна слава и добродетел и в бъдеще ще се издигнеш в най-висшите сфери.“

Юдхищхира се разкъсваше. Противно на характера му беше да отхвърля съвета на светците, но съмненията му оставаха. Как би могъл да се възкачи на престола, след като бе причинил такава разруха? Със стичащи се по лицето сълзи той вдигна поглед към Вясадева и каза: „Аз съм най-грешният човек! Вгледай се в сърцето ми, удавено в невежество! Това тяло, което е предназначено да служи на другите, изби безброй фаланги от хора. Пряко или косвено аз убивах младежи, брамини, доброжелатели, приятели, родители, учители и братя. Дори да живея милиони години, няма да се избавя от ада, който ме очаква заради всички тези прегрешения. Въпреки че не се замърсява с грях онзи, който убива, за да защити народа си или поради друга праведна кауза, това не се отнася за мен в този случай.“

Юдхищхира знаеше, че за един цар да убива, докато изпълнява дълга си, не е грешно; но той не бе цар, когато бе започнала войната. Цялото клане се бе случило единствено за да успее да се възцари на мястото на Дурьодхана. Подобна себичност несъмнено бе греховна.

„Пътят на жертвоприношението няма да ме спаси от ада, който ме чака. Както не е възможно да се пречисти кална вода с кал или да се измие изцапана с вино кана с вино, така невъзможно е да се изкупи убийството на хора чрез жертване на животни.“

Виждайки Юдхищхира така потънал в разкаяние, Кришна се премести по-близо до него. Като вдигна дланта си, изящна като мрамор и ухаеща на сандалова паста, той се усмихна: „Не скърби така, о, най-добър сред хората. Скръбта не може да върне онези, които изгубиха живота си. Те до един са като предмети, придобити насън, които изчезват, когато се събудиш. Пречистени от ударите на оръжията, воините захвърлиха тленните си тела и се възнесоха в райските селения. Защо скърбиш за тях? Жените им също би следвало да се радват, че те са постигнали такива висши сфери. А сега трябва да заемеш позицията си на цар, която ти се полага по право.“

После заговориха Нарада и Вясадева. Те дълго се опитваха да убедят Пандава да се освободи от скръбта си и да приеме трона. Но след всички думи Юдхищхира продължаваше да се колебае. Той взе шепа пръст и я остави да изтече между пръстите си. Искаше му се да зарадва Кришна и да удовлетвори мъдреците, но се чувстваше омърсен от грях. И не бе убеден, че изпълнението на задълженията му би го пречистило.

Той вдигна очи към Вясадева: „О, велики мъдрецо, несъмнено е вярно, че онзи, който изпълнява дълга си в съответствие с напътствията на писанията, не трупа грях. Това го разбирам, но греховете, които вече съм натрупал, ме горят и изпепеляват. Как ще се освободя от тях? След причиненото от мен клане, аз със сигурност ще пропадна в ада. Мисля, че най-доброто изкупление би било да се въздържам от храна и вода, изтощавайки тялото си, докато жизненият ми дъх го напусне. Не вярвам да има друг начин да се спася.“

Вясадева каза, че съществуват много фактори, довели до гибелта на кшатриите. Основната причина бяха миналите им дейности; освен това влияние оказваше и всемогъщото време, движещо се по Божията воля, което бе повелило, че те трябва да загинат. Пандавите не бяха нищо повече от инструменти на Провидението.

„Хората като теб не отиват в ада. Ти винаги си следвал пътя на боговете и ще се издигнеш до висшите сфери. Понякога праведността прилича на греховност, друг път грехът наподобява добродетел. Само мъдрите виждат разликата. В твоя случай не бива да се боиш, скъпо дете. Дори да е имало несправедливост на бойното поле, пак не се страхувай. Единствено онзи, който преднамерено извършва грехове без съжаление и угризение, е обвързан от оковите на греха и попада в ада. Но твоето настроение не бе такова. Ти се сражава с нежелание, а сега се разкайваш. Това ще те пречисти. Въпреки това, щом искаш, можеш да извършиш покаяния. Макар убеждението ти, че си грешник да е заблуда, можеш да изпълниш изкупителните ритуали, предписани за царете.“

Юдхищхира попита Вясадева какви са изкупителните ритуали и след като мъдрецът ги описа, отговори: „Напътствията ти ме зарадваха, мъдрецо. Разбирам, че има начини да се покая, които биха ми помогнали. Все пак още имам съмнения дали да стана цар. Как бих могъл да съм сигурен, че в бъдеще няма да бъда докоснат от грях? Моля те, разкажи ми подробно за царските задължения. Трябва да науча как тези задължения винаги да бъдат съвместими с добродетелта. Струва ми се, че дейностите, които трябва да извършват царете, често са покварени и опасни.“

След като погледна Кришна, който сякаш озаряваше нощта с излъчването си, Вясадева отговори: „О, Царю, ако искаш да слушаш за нравствеността и за царските задължения, най-добре е да се обърнеш към Бхишма. Не мисля, че има някой, който да го превъзхожда по познания в това отношение. Той е бил наставляван от Брихаспати в небесата, както и от мъдреците Васищха и Чявана тук на земята. Учил се е още от Санат Кумара, Маркандея, Парашурама и дори от Индра. Той със сигурност ще разсее съмненията ти. Иди там, където старецът лежи на бойното поле, докато още не е настъпил часът на смъртта му.“

Чувайки името на Бхишма, Юдхищхира се натъжи повече. Сълзи отново потекоха от очите му: „Нима мога да отида при дядо, след като съм го убил така коварно?!“

Кришна обгърна с ръка раменете на Юдхищхира: „Не се поддавай на скръбта. О, най-добър сред царете, трябва да направиш каквото те съветва светият мъдрец. Иди при Бхишма и изслушай напътствията му относно задълженията си. След като този велик мъж разсее съмненията ти, трябва да удовлетвориш брамините и братята си като станеш цар.“

Разговорите бяха продължили цялата нощ. Щом първите лъчи на утрото се появиха на хоризонта, Юдхищхира реши да послуша съвета на Вясадева и да отиде при Бхишма. С мисъл за благополучието на света, той се изправи и каза: „Така да бъде. След като бъда пречистен и ръкоположен от брамините, ще посетя мъдрия старец на Куру.“

Юдхищхира все още се колебаеше, но не искаше да се противопоставя на желанието на Кришна. Бе готов да се остави да го коронясат за император, но имаше нужда да изслуша и напътствията на Бхишма, преди да вложи сърцето си в това задължение.

Като видяха, че Юдхищхира най-после стана от мястото си, останалите Пандави се спогледаха с облекчение. Бяха направени нужните приготовления всички да потеглят към столицата, където щеше да се състои церемонията по ръкополагането. Като луната, придружена от слънцето и заобиколена от звездите, Юдхищхира пое към Хастинапура заедно с Кришна и братята си. Възпяван от бардове и певци, той пътуваше с бяла колесница, покрита с еленови кожи, запрегната с шестнайсет бели вола. Бхима държеше юздите, а Арджуна пазеше с изящен бял сенник главата му. От двете страни на Юдхищхира стояха близнаците, веейки му с ветрила чамара със златни дръжки.

Юдхищхира постави Дхритаращра начело на шествието и старият владетел на Куру седна заедно с Гандхари в златна колесница. Непосредствено след Юдхищхира идваше Кришна на собствената си колесница, управлявана от Дарука и теглена от неговите четири дивни коня. До Кришна седеше Сатяки. Огромен брой слонове и колесници оформяха останалата част от процесията. Те напуснаха гористата област край Ганг и бавно поеха по равния път към града. На влизане в Хастинапура ги посрещна звукът на барабани и раковини, наред с възгласите на хиляди възторжени хора.