ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

По-нататък Рӯпа Госвмӣ описва качествата на човек, който наистина е развил у себе си екстатична любов към Ка. Те са следните:

Чистият предан, който е постигнал екстатична любов към Ка, постоянно се моли на Бога. Вътре в себе си той постоянно мисли за Ка, а с тялото си или отдава почитания на мӯртите, или служи по някакъв друг начин. Докато върши тези екстатични дейности, понякога от очите му се стичат сълзи. Така целият му живот е посветен на служене на Бога и той не пропилява нито миг за други дейности.

Сдържан и невъзмутим е този, който никога не може да бъде изкаран от равновесие, независимо какви неприятности и безпокойства среща. Пример за такава невъзмутимост и сдържаност откриваме в поведението на цар Парӣкит, описано в Първа песен на Шрӣмад Бхгаватам (19.15). Обръщайки се към всички мъдреци, които се били събрали около него в очакване на смъртния му час, царят казал: „Скъпи брхмаи, винаги мислете за мен като за ваш предан слуга. Аз съм дошъл на брега на Ганг единствено за да отдам сърцето си в лотосовите нозе на Бог Ка. Моля ви, благословете ме, за да може майка Ганг също да бъде доволна от мен. Нека проклятието на сина на брхмаа се стовари върху мен, нямам нищо против. Единствената ми молба е в последните мигове от живота ми да бъдете милостиви да повтаряте святото име на Виу, за да мога да осъзная трансценденталните му качества“.

Това поведение на Махрджа Парӣкит, който останал спокоен и невъзмутим дори в последните мигове от живота си, е пример за сдържаност. А сдържаността е едно от качествата на предания, който е развил у себе си екстатична любов към Ка.

Сетивата непрекъснато искат сетивно наслаждение, но когато преданият постигне трансцендентална любов към Ка, материалните желания престават да занимават сетивата му. Това състояние на ума се нарича непривързаност. Непривързаността в пълна степен се проявявала в характера на цар Бхарата. В Пета песен на Шрӣмад Бхгаватам (14.43) се казва: „Император Бхарата бе толкова привлечен от лотосовите нозе на Ка, че още в младостта си се освободи от всички привързаности към семейството, децата, приятелите, царството и пр., сякаш всички те бяха отвратителни изпражнения“.

Император Бхарата е типичен пример за непривързаност. Той имал възможност да се наслаждава на всичко, което поиска, но презрял това наслаждение. С други думи, непривързаността не означава човек изкуствено да се държи далеч от изкушенията на материалните съблазни. Непривързан е този, който не изпитва влечение към материалните съблазни дори когато е изправен пред тях. Естествено, начинаещият трябва да се стреми да избягва изкушенията, но истински зрелият предан не може да бъде привлечен от съблазните дори в тяхно присъствие. Това е верният критерий за непривързаност.

Смирен е този предан, който не се гордее с позицията си дори когато е постигнал всички качества на чистата себеосъзнала се душа. В Падма Пура се казва, че цар Бхагӣратха бил император, който господствал над всички царе, но въпреки това постигнал такава екстатична любов към Ка, че станал просяк и започнал да проси дори по домовете на враговете си и на хората от низшите касти. Той бил толкова смирен, че почтително им се покланял.

В историята на Индия има много подобни примери. Дори съвсем наскоро, преди по-малко от двеста години, един едър земевладелец от Калкута на име Лал Бабу станал ваиава и отишъл да живее във Вндвана. Той също просел от врата на врата, дори и по домовете на враговете си. Когато човек отива да проси, трябва да е готов да понесе всички обиди от страна на хората, при които отива. Това е естествено. Но преданият търпи тези обиди заради Ка. Преданият на Ка е готов да приеме всяко положение заради служенето на Ка.

Твърдото убеждение, че човек ще получи благоволението на Върховната Божествена Личност, на санскрит се нарича ш-бандха. ш-бандха означава човек постоянно да мисли, че със сигурност ще се върне вкъщи, обратно при Бога, защото прави всичко, което е по силите му, за да следва установените принципи на преданото служене.

Чудесен пример за такава вяра е една молитва на Рӯпа Госвмӣ. Той казва: „Аз не изпитвам никаква любов към Ка, нито към нещата, които пробуждат тази любов – слушането и възпяването. Аз не съм достигнал и пътя на бхакти йога, който позволява на човек постоянно да мисли за Ка и да постави лотосовите му нозе в сърцето си. Що се отнася до философското познание и благочестивите дейности, за мен е напълно невъзможно да се занимавам с подобни неща. И най-накрая, аз не мога да се похваля и с добър произход. Затова просто трябва да се моля на теб, Гопӣджана-валлабха (Ка като защитник и любим на гопӣте). Аз просто искам и вярвам, че по някакъв начин ще успея да се доближа до лотосовите Ти нозе. И тази вяра ми причинява болка, защото се смятам недостоен дори да се доближа до тази трансцендентална цел на живота“. Това означава, че човек трябва да продължава да вярва, че по някакъв начин ще успее да постигне лотосовите нозе на Върховния Бог, дори когато изглежда, че няма място за надежда. Това се нарича ш-бандха.

Изключително силното желание на човека да успее в преданото служене се нарича самутках, „горещо желание“. Всъщност този копнеж е цената, на която може да се постигне успех в Ка съзнание. Всяко нещо има някаква стойност и за да може да го получи и да го притежава, човек трябва да я заплати. Във ведическата литература се казва, че човек може „да купи“ най-ценното нещо, Ка съзнание, само ако развие изключително силно желание да направи това. Билвамагала хкура е описал много добре това желание в книгата си Ка кармта. Той казва: „С горещо нетърпение очаквам да видя това момче от Вндвана, чиято красота пленява цялата вселена, чиито очи, обрамчени от черни вежди, са изтеглени като листенцата на лотосовия цвят и винаги гледат с копнеж преданите си, затова леко се плъзгат насам-натам. Очите му са винаги влажни, устните му са с цвят на мед и от тях се изливат звуци, които влудяват човека така, че безумието му надминава беса на полуделия слон. О, колко много искам да го видя във Вндвана!“.

В Ка кармта се говори за начина, по който Рдхрӣ повтаряла святите имена. Една от нейните приятелки казва: „О, Боже Говинда, дъщерята на цар Вабхну сега плаче и трескаво повтаря святото Ти име: „Ка! Ка!“.

Привързаността към възпяването на величието на Бога е описана пак в Ка кармта: „Какво да направя за Ка, който доставя най-голямо удоволствие от всичко, за този, който е по-непослушен и от най-палавите момчета? Самата мисъл за прекрасните дейности на Ка увлича сърцето ми и аз не знам какво да правя!“.

В книгата си Падвалӣ Рӯпа Госвмӣ казва за Вндвана: „Тук синът на Махрджа Нанда живееше с баща си, който бе цар на всички пастири. Тук Бог Ка счупи количката, в която се бе скрил демонът Шакасура. Тук майка Яшод завърза Дмодара, който може да разсече възела на материалното ни съществуване“.

Чистият предан на Бог Ка живее в Матхур или във Вндвана и посещава местата, в които са преминавали забавленията на Ка. В тези свещени места Ка показал детските си игри с пастирчетата и майка Яшод. Преданите на Бог Ка и до ден-днешен следват обичая да обикалят святите места и тези, които отиват в Матхур и във Вндвана, всеки път изпитват трансцендентално удоволствие. Наистина, ако човек отиде във Вндвана, веднага ще почувства раздялата с Ка, който е извършил на това място неповторимо прекрасни дейности.

Склонността да се помнят дейностите на Ка се нарича привързаност към Ка. Но има философи имперсоналисти и мистици, които с престореното си предано служене целят да се слеят с битието на Върховния Бог. Понякога те се опитват да подражават на настроението на чистите предани и посещават святите места, където са преминали забавленията на Ка. Но те се стремят само към освобождение и затова дейностите им не могат да се нарекат привързаност.

Рӯпа Госвмӣ казва, че привързаността на чистите предани към Ка никога не може да се развие в пълна степен в сърцата на кармӣте (вършителите на плодоносни дейности) или на умозрителните философи. Такава привързаност в чисто Ка съзнание се среща много рядко и е недостижима дори за някои освободени души. Както се казва в Бхагавад-гӣт, преданото служене може да се постигне само след като човек се освободи от материалните замърсявания. Този, който иска единствено освобождение и сливане с безличностното брахмаджьоти, не може да развие привързаност към Ка. Ка пази тази привързаност много ревниво и дарява с нея само чистите предани. Тя е недостъпна дори за обикновените предани, да не говорим за хората, чиито сърца са замърсени от плодоносни действия и последици, или за тези, които са оплетени в умозрително философстване.

Има много лъжепредани, които се преструват, че мислят за забавленията на Ка, наречени аа-клӣя-лӣл. Понякога те се опитват да ги разиграват, давайки си вид, че Ка говори с тях като малко момче или пък че Рдхрӣ и Ка са дошли и говорят с тях. Когато имперсоналистите разиграват подобни спектакли, наивниците, които нямат представа от науката за преданото служене, могат да се хванат на въдицата им. Но опитният предан, който гледа тази пародия, веднага разбира каква низост е това. Не трябва да се приема за истинска привързаност привидната привързаност на лицемера към Ка. Но трябва да се отбележи, че все пак тя дава надежда, че един ден той може да стигне до равнището на истинското чисто предано служене.

Престорената привързаност може да се раздели на два вида: отразена и пар (трансцендентална). Отразена е привързаността на човека, който не следва регулиращите принципи на преданото служене и не е ръководен от истински духовен учител. Случва се някой, който всъщност е привързан към материалното наслаждение или към освобождението, да получи щастието да общува с чисти предани, повтарящи святото име на Бога. По милостта на Бога той също може да се присъедини към тях. И тогава заради общуването му с чистите предани лъчистото сияние от сърцата им, подобно на лунното сияние, се отразява у него; под въздействието на чистите предани той може да прояви някакво подобие на привързаност, породена от любопитството му. Но тази привързаност е много краткотрайна. Ако при появяването на отразената привързаност човек усеща как всички материални страдания изчезват, привързаността се нарича пар.

Човек достига отразената привързаност и привързаността пар, когато общува с чисти предани или посещава святи места като Вндвана и Матхур. Ако простият човек почувства такава привързаност към Ка и получи щастливата възможност да се занимава с предано служене в обществото на чисти предани, той също може да достигне равнището на чистото предано служене. И така, трансценденталната привързаност е толкова силна, че стига да се прояви, чрез общуването с чистите предани тя може да издигне дори обикновения човек до равнището на съвършенството. Такава привързаност към Ка обаче не може да развие този, който не е благословен да общува с чисти предани.

Както общуването с чистите предани пробужда у човека привързаността, така оскърбленията в лотосовите нозе на чистите предани могат да я угасят. Казано по-ясно: общуването с чистите предани пробужда привързаност към Ка, но ако човекът извършва оскърбления в лотосовите нозе на преданите, привързаността може да угасне, независимо дали е отразена или пар, трансцендентална. Угасването наподобява изтъняването на пълната луна, която постепенно се смалява и смалява, докато съвсем не изчезне. Следователно човек трябва да е много внимателен в отношението си към чистите предани и да се пази да не извършва оскърбления в лотосовите им нозе.

И двата вида трансцендентална привързаност могат да бъдат унищожени от различни по тежест оскърбления в лотосовите нозе на чистите предани. Ако оскърблението е много сериозно, привързаността почти изчезва, но ако не е много сериозно, привързаността може да отслабне, превръщайки се в привързаност от втора или трета класа.

Ако някой започне да изпитва влечение към идеята за освобождението или за разтварянето в битието на брахмаджьоти, екстазът му постепенно отслабва и се превръща в отразена привързаност или в привързаност пар, или пък деградира до схващането ахаграхопсан. Ахаграхопсан се отнася до живото същество, което започва духовното си осъзнаване, като се отъждествява с Върховния Бог. Това равнище на себепознанието се нарича монизъм. Монистите смятат, че са равни на Върховния Бог. Така те стигат до идеята, че щом между тях и Върховния Бог няма разлика, когато обожават себе си, те обожават върховното цяло.

Понякога може да се види как някой начинаещ пее и танцува с голямо въодушевление, но вътре в себе си мисли, че се е слял с върховното цяло. Тези монистични схващания коренно се различават от чистото трансцендентално предано служене. Но ако някой постигне много високо равнище в преданото служене, без да е следвал дори регулиращите принципи, трябва да е ясно, че е бил постигнал това равнище още в миналия си живот. Развитието му е било временно прекъснато от някаква причина, най-вероятно от оскърбление в лотосовите нозе на някой предан. Но сега той получава нова възможност и продължава да се развива. В заключение може да се каже, че устойчив напредък в преданото служене може да се осъществява единствено чрез общуване с чисти предани.

Ако човек постепенно напредва в преданото служене, това се дължи на безпричинната милост на самия Ка. Човек никога не трябва да изпитва лоши чувства към този, който е напълно непривързан към материалното наслаждение и е постигнал чиста екстатична преданост, дори ако той не живее според принципите на преданото служене. Това се потвърждава и в Бхагавад-гӣт, където се казва, че преданият, който има непоколебима вяра и преданост към Бога, трябва да бъде смятан за чист дори и когато случайно се е отклонил от идеала за чиста преданост. Непоколебимата му вяра в преданото служене, в Бог Ка и в духовния учител бързо ще го издигне в преданото служене.

В Нсиха Пура се казва: „Ако човек напълно е посветил ума, тялото и дейностите си на служене на Върховния Бог, но в същото време извършва някакви отвратителни дейности, устойчивата сила на предаността без съмнение много скоро ще унищожи недостойните неща“. Понякога това се сравнява с пълната луна, по която има петна като белези от едра шарка. Но те не могат да затъмнят сиянието на луната. По същия начин малките грешки на човека сред планините от предано служене не трябва да се смятат за грешки. Привързаността към Ка е трансцендентално блаженство. Малките петънца на материалните недостатъци не могат да имат значение сред безкрайния океан от трансцендентално блаженство.