Глава 10

Равана ставаше все по-неспокоен. Страхът измести мъката от загубата на синовете и братята му. Седеше потънал в мисли на златния си трон. Един след друг най-могъщите му воини падаха убити. А двамата смъртни принцове, победени и повалени от неустоимите оръжия на Индраджит, някак бяха успели да се възстановят. След като Рама бе убил дори огромния Кумбхакарна, кой друг би могъл да се изправи насреща му и да оцелее. Несъмнено той беше самият Вишну, най-големият враг на ракшасите.

Равана смръщи вежди. Изправен бе пред голяма опасност. Нареди на министрите си да проверят всички постове в града. Трябваше да се поставят допълнителни стражи. Трябваше да се осигури денонощно наблюдение. Всеки, който се отнесеше немарливо към задълженията си, щеше да бъде екзекутиран веднага.

Демонът съскаше гневно. Изобщо не му минаваше и мисълта да се предаде. За него единственият изход беше победа или смърт. Размишлявайки върху гибелта на Атикая, Равана отиде в покоите си и седна опечален на един златен диван.

Индраджит го приближи и възкликна:
— О, господарю на ракшасите, защо си потънал в скръб? Не виждаш ли, че съм тук? Как ще оцелеят тези двама смъртни, когато отново изляза на бойното поле? Последният път имаха късмет, но той вече се изчерпа. Днес ще ги видиш да лежат мъртви на земята, разкъсани на парчета от оръжията ми!

Индраджит утеши баща си, като му се закле, че ще убие Рама и Лакшмана. Равана се изпълни с надежда. Даде съгласието си на сина си и без да отлага, Индраджит започна да се приготвя за битка.

Принцът облече непробиваема броня и се качи на голямата си колесница, теглена от тигри. Наду тежката си раковина и пое по главната улица на Ланка. Тутакси го последваха още кръвожадни ракшаси. Някои яздеха коне, други мечки, трети гигантски магарета. Някои бяха възседнали лъвове, чакали и дори огромни скорпиони. Демони с грозни, деформирани лица яздеха врани, лешояди и пауни. Скоро се събраха огромен брой ракшаси, предвождани от Индраджит и готови да се сражават.

Демонската войска, снабдена с всякакъв вид оръжия, напредваше под звуците на литаври и раковини, а земята под нея се тресеше. Индраджит седна под белия чадър в колесницата си. Вееха му с красиви чамари с позлатени дръжки, а ятудханите го възславяха със свещени химни. Докато напредваше към бойното поле, блестеше като Индра сред полубоговете.

Равана стоеше на крепостната стена и наблюдаваше сина си. Изпълни се с увереност. Никой в трите свята не можеше да се изправи срещу Индраджит, бил той полубог, данава или даитя. Какво оставаше за хората и маймуните. А и синът му вече бе победил двамата смъртни. Този път със сигурност нямаше да останат живи.

Когато Индраджит стигна северната порта, Равана се провикна и го благослови. Принцът се обърна с почтително допрени длани към баща си, след което вдигна ръка и армията се втурна навън с мощен рев.

Щом ракшасите стигнаха на бойното поле, Индраджит ги спря и ги накара да се съберат около него. Слезе от колесницата си и запали огън. Започна да рецитира ведически мантри и да обожава свещения огън. Изля в него гхи и направи приношение с копия и мечове вместо с традиционните дърва и треви. Улови за врата козел с тъмна козина, разряза гърлото му и го положи върху огъня.

Той лумна ярко и от него се появи полубогът на огъня. Блестейки като чисто злато, прие лично приношенията. После Индраджит отново се качи в колесницата си. Седна да медитира върху брахмастрата. Докато ракшасът призоваваше божественото оръжие, сякаш самите небеса потрепериха уплашено.

След като свърши с произнасянето на мантрите, Индраджит засия като бездимен огън. Използвайки собствената си мистична сила, стана невидим заедно с оръжията, колесницата и всичко останало. Даде заповед за атака и ракшаската армия се спусна напред, надавайки нестройни викове. Демоните засипаха от разстояние маймуните с украсените си стрели и копия, хвърляйки ги с огромна скорост. След това се спуснаха яростно към врага.

Оставайки невидим, Индраджит атакува армията на ванарите с остри като бръснач стрели, копия и боздугани. Маймуните осъзнаха, че демонът е невидим и обградиха мястото, откъдето летяха оръжията му. Запращаха по него безброй дървета и канари, но той ги разбиваше на парчета. Разкъсваше телата на маймуните с непобедимите си стрели. Само с една стрела пронизваше пет, седем и дори десет маймуни наведнъж.

Макар че Индраджит ги избиваше, ванарите, посветили живота си на Рама, не отстъпиха. Продължиха да обкръжават страховития демон и го обсипваха с дъжд от канари и дървета.

Невидимият Индраджит се премести и затърси маймунските военачалници. Прониза един след друг Нила, Джамбаван, Сугрива, Ангада, Ришабха, Двивида и много други маймуни герои. От ужасните му стрели те изпаднаха в безсъзнание. С огромна радост ракшасът забеляза, че е успял да вземе надмощие над ванарската армия със страховитите си оръжия. Издигна се в небето над маймуните и продължи да сипе дъжд от стрели като тъмен облак по време на мусонния период.

Маймуните падаха с разкъсани тела и надаваха вик като планини, поразени от мълниите на Индра. Не виждаха демона на колесницата му, а само неспирния поток от остри стрели, идващи от небето. Индраджит изпрати дъжд от мощни оръжия, които пускаха искри и ярки пламъци. Хвърляше по маймуните брадви, мечове, кавалерийски и пехотински копия, всичките заредени с мистична сила.

После издири Рама и Лакшмана и ги обсипа с порой от стрели. Приемайки стрелите, както планината приема проливен дъжд, Рама каза на брат си:
— Демонът Индраджит използва непобедимото оръжие на Брахма. Погледни, успя да срази цялата ни армия! Боя се, че ние също трябва да отстъпим пред брахмастрата.

Рама знаеше, че никое същество във вселената не може да ѝ устои, освен ако не използва същото оръжие, за да я отблъсне. Но сблъсъкът между две брахмастри беше изключително опасен. Можеше да доведе до разрушението на цялата вселена и вероятно до смъртта на милиони невинни създания. Рама не искаше това. Заедно с Лакшмана изстреля стотици хиляди стрели към ракшаса, но Индраджит се отърсваше от тях и продължаваше да изпраща оръжията си към двамата братя.

Демонът не спираше да изрича свещените мантри, призоваващи силата на Брахма, и да изпраща страховити стрели към Рама и Лакшмана. Принцовете бяха напълно покрити от тях. Кървяха обилно и приличаха на двойка дървета киншука, обсипани с червен цвят. Тежко ранени от Индраджит, и двамата паднаха на земята и изпуснаха лъковете си.

Демонът нададе победоносен вик. Помисли, че Рама и Лакшмана са мъртви. Огледа бойното поле и видя, че на него са останали само няколко хиляди живи маймуни. Битката несъмнено бе спечелена. Като видя, че слънцето клони към залез, Индраджит реши да се върне в Ланка и да съобщи на баща си добрата новина. Щеше да довърши останките от маймунската армия утре. Появявайки се на небето като пламтяща планета, нареди на ракшаските войски да се оттеглят и всички бързо се върнаха в Ланка, ревейки ликуващо.

Хануман все още продължаваше да стои на бойното поле. Огледа опустошението, нанесено от Индраджит. Рама и Лакшмана, заедно със Сугрива, Ангада, Нила и всички други могъщи военачалници на ванарите лежаха на земята. Маймуната се спусна към двамата принцове и коленичи до тях. Към него се присъедини Вибхишана, който също беше оцелял след атаката на Индраджит. От очите на Хануман потекоха сълзи, докато гледаше изпадналите в безсъзнание братя. Принцовете изглеждаха тежко ранени. Вибхишана положи ръка на рамото на Хануман и го утеши нежно.

— Не бързай да се отчайваш, храбри приятелю! Двамата братя не са убити. Нарочно са се оставили да бъдат победени от силата на божественото оръжие, за да почетат Брахма, създателя на вселената. Рама и Лакшмана винаги са били праведни. Всъщност те са въплъщение на праведността. Скоро ще ги видим как се изправят и сразяват Равана и злите му поддръжници.

Хануман прегърна ракшаса и му благодари за милите думи. Но какво да прави сега? Как да продължи битката само с шепа маймуни и мечки? Дори Рама и Лакшмана не бяха в състояние да се бият.

Оглеждайки се наоколо, Хануман и Вибхишана видяха, че наблизо лежи Джамбаван. Мъдрият стар военачалник на мечките беше покрит със стрели, но главата му помръдваше. Вибхишана се спусна към него, коленичи и произнесе името му. Джамбаван отвори очи и погледна към ракшаса. Заговори с усилие:

— О, Вибхишана, едва те разпознах, защото съм ранен от стрелите на Индраджит. Сега армията ни е в смъртна опасност, но ако Хануман е още е жив, има надежда. Кажи ми, жив ли е синът на бога на вятъра?

Вибхишана се изненада, че Джамбаван първо попита за Хануман, а не за Рама и Лакшмана. Повика маймуната, която дойде бързо и коленичи пред Джамбаван. Със сетни сили старата мечка заговори:
— Скъпи Хануман, само ти можеш да спасиш армията ни. Единствено ти притежаваш силата да летиш оттук до Хималаите. Трябва веднага да отидеш там и да донесеш божествените билки.

Джамбаван обясни, че близо до връх Кайлаш има планина, на която растат четири безценни билки, оставени там от самите полубогове. Старата мечка ги описа:
— Първо е сандживакарани, тя може да върне живота в умрял човек. После трябва да намериш вишалякарани, която може напълно да излекува всякакви рани, получени по време на сражение. Другите две билки са сандхани и суварнакарани – заедно могат да излекуват тяло със счупени кости. Всички растат на върха на тази планина. О, Хануман, тръгни веднага и ги донеси!

Хануман мигом се изправи. Пое бързо към планината Триката и се изкачи на върха ѝ. Оттам скочи върху планината Малая на брега на Ланка. Застана там и разшири тялото си, докато заприлича на втора планина на върха на Малая. Помисли си за Рама и Лакшмана, за Сугрива и всички други маймуни и мечки, които лежаха смъртно ранени. Нямаше време за губене. Приклекна и като нададе силен вик: „Победа за Рама!“, скочи в северна посока.

Докато скачаше, бутна планината и целият остров Ланка се разтресе. Светлините в града потрепериха от скока на Хануман и той сякаш затанцува в нощта. Ракшасите се изпълниха със страх, мислейки, че Ланка ще бъде разрушена от земетресение.

Хануман се носеше в небесата. Следван от вятъра, не срещаше съпротива и летеше все по-бързо и по-бързо към Хималаите. Скоро съзря пред себе си великата планинска верига. От разстояние тя приличаше на грамада от бели облаци. Докато Хануман я приближаваше, видя златната планина Ришабха с безбройните жилища на полубоговете на върха ѝ. Минавайки покрай Ришабха, съзря в далечината връх Кайлаш.

Между Ришабха и Кайлаш Хануман видя планината, в която се намираха божествените билки. Тя сияеше, а билките, растящи по склоновете ѝ, приличаха на проблясващи светлини. Хануман се спусна върху планината и затърси четирите билки, които му беше описал Джамбаван. Докато се движеше сред гъстата зеленина обаче, билките усетиха, че някой е дошъл да ги откъсне, и се скриха. Само полубоговете можеха да ги използват; никой друг не беше в състояние да ги намери.

Хануман тичаше насам-натам и търсеше билките. Къде бяха? Какво щеше да се случи с Рама и Лакшмана? Възможно ли беше двамата братя да загинат? Не! Той нямаше да го позволи. Трябваше да занесе билките дори ако това означаваше да премести цялата планина.

Маймуната осъзна, че билките са се скрили от него. Разгневи се и изрева силно, гласът му прогърмя в планината:
— О, господарю на планините, тъй като не показваш съчувствие дори към Рама и Лакшмана, днес ще си платиш за това! Гледай как ще откъсна сияйния ти връх! Няма да се върна без билките!

Хануман вкопа ръце в планинския склон и откъсна цялата част, в която се намираха четирите билки. Вдигна огромния планински връх над главата си и подскочи във въздуха. Издигна се високо в небето и понесе планината заедно с дърветата, слоновете, тигрите, елените и билките. Синът на Ваю излъчваше собствено сияние, а с лъчезарната планина в ръцете си приличаше на слънце, което се движи по небето.

Баща му отново задуха зад него и той скоро доближи Ланка. След като бе извършил невероятен подвиг в името на Рама, Хануман се спусна близо до Трикута и остави небесния хълм с билките. Вибхишана се втурна към него и го прегърна. После откри бързо лековитите треви благодарение на мистичното си зрение.

Хануман грабна шепа билки и забърза към Рама и Лакшмана. Заедно с Вибхишана огледа обезпокоено двамата принцове, които приличаха на слънцето и луната, паднали на земята. Едва дишаха. Хануман коленичи до тях. Беше ли дошъл навреме? Дали билките щяха да подействат? Ръката му трепереше, когато допря снопче билки до ноздрите на Рама.

Известно време Рама продължаваше да лежи неподвижно. Хануман беше извън себе си от притеснение. После принцът бавно се раздвижи. Задиша дълбоко, вдъхвайки божественото ухание. Постепенно очите му се отвориха. Вдигна поглед към Хануман и му се усмихна. Маймуната въздъхна с облекчение. Бързо се обърна с билките към Лакшмана. Той също скоро дойде в съзнание.

Тогава Сугрива накара Сушена, маймуна лечител, да дойде и да се погрижи за принцовете. Като използва другите билки, донесени от Хануман, Сушена се зае с раните им, нанесени от стрелите. Скоро остриетата паднаха от телата им, а раните им се затвориха и излекуваха. И двамата братя се изправиха на крака – телата им бяха като нови и изпълнени с енергия. Просълзен, Рама прегърна Хануман и му благодари за билките.

Оцелелите маймуни се движеха бързо сред ранените и им даваха от лековитите треви. Стриваха ги, за да може вятърът да разнесе острия им аромат. На бойното поле не лежеше нито един демон, тъй като Равана бе наредил да изхвърлят труповете в морето. Ракшасът не искаше маймуните да се въодушевяват от броя на избитите демони.

Благодарение на лековитите билки скоро стотици хиляди ванарски воини дойдоха в съзнание и скочиха на крака, крещейки от радост. Дори маймуни, които бяха убити, но телата им бяха цели, се върнаха към живот от силата на божествените треви. Те се почувстваха така, сякаш са се събудили от дълбок нощен сън. Скоро маймунската армия отново наброяваше милиони и гореше от нетърпение да влезе в сражение.

Нощта беше към края си. След като се посъветва с Рама и Лакшмана, Сугрива реши да нападне Ланка, преди ракшасите да се опомнят. Маймуните грабнаха пламтящи факли и се понесоха като развълнуван океан към градските стени. Стреснати и изумени от гледката на толкова много маймуни, катерещи се по крепостните стени, ракшаските стражи побягнаха изплашено. Маймуните подпалиха портите, къщите и големите сгради в Ланка. Рама и Лакшмана изстреляха безброй пламтящи стрели и в града забушува огромен пожар.

Обхванати от паника, демоните се разбягаха на всички страни с подпалени дрехи и коси. Големите сгради и дворците бяха напълно погълнати от пламъците. Златните арки и стени се топяха и срутваха. За по-малко от час градът заприлича на земята, пометена от ужасния пожар на разрушението. Лумнали червени пламъци се издигаха високо в небето и се отразяваха в океана, който заприлича на красиво червено море. Докато маймуните тичаха насам-натам и палеха всичко по пътя си, навсякъде се носеха писъци на ракшаси. Демоните изскачаха от къщите си и маймуните ги нападаха веднага.

Шумотевицата разбуди Равана от тежък сън. Той седна изненадан. Какво се случваше? Едва ли бяха маймуните! От тях бяха оцелели съвсем малко. Как бе възможно да нападат Ланка, когато и двамата им водачи лежаха на бойното поле?

Пристягайки копринената роба около кръста си, демонът излезе тичешком от покоите си и повика министрите си. Изпълнени със страх, те се втурнаха към Равана и му съобщиха, че Рама и Лакшмана по някакъв начин са останали живи и атакуват града. Демонът се изуми. Тутакси издаде заповед ракшаските военачалници да поведат армията. По улиците на града излязоха десетки хиляди демони, облечени в златни брони. Водеха ги Кумбха и Никумбха, двамата могъщи синове на Кумбхакарна. Ракшасите се нахвърлиха на маймуните, атакувайки ги с мечове, копия, боздугани и безброй стрели, които свистяха във въздуха.

Безброй гирлянди, строшени винени бъчви и горящи благоухания изпълниха града с аромата си, докато освирепелите противници се биеха яростно. Маймуните сграбчваха раксашите и ги завъртаха във въздуха или ги удряха в земята, а демоните пронизваха по седем маймуни наведнъж с ужасните си копия. Разярените ванари отхапваха ушите на демоните и смазваха черепите им с юмруци и крака. Могъщите ракшаси откъсваха главите на маймуните и отсичаха крайниците им с огромни мечове. Навсякъде се носеха викове: „Стой на място!“, „Предай се!“, „Мъртъв си!“.

Постепенно битката се пренесе извън града. Един срещу друг се изправиха най-силните воини от двете страни. Ракшасът Кампана предизвика Ангада и беше убит от него с планински връх. Заедно с двамата храбри ванари, Маинда и Двивида, Ангада победи бързо и Синотакша, Юпакша и Праджанхга – трима от най-могъщите ракшаси.

Виждайки как избиват другарите му, Кумбха запламтя от гняв. Синът на Кумбхакарна имаше страховит вид и изглеждаше непобедим. Грабна огромния си лък, който по нищо не отстъпваше на този на Индра, и изстреля хиляди отровни стрели. Маймуните падаха покосени и пищяха от болка. Маинда и Двивида се втурнаха към ракшаса и го предизвикаха на бой. Двамата братя приличаха на движещи се двойка планини.

Докато се спускаха към Кумбха, демонът нагласи на лъка си ужасяваща стрела и я изстреля към гърдите на Двивида. Улучена, маймуната падна на земята и се загърчи, поемайки си с мъка дъх. Маинда веднага грабна огромна скала и я запрати с всички сили по ракшаса. Кумбха изстреля пет стрели, които разбиха канарата и парчетата ѝ паднаха в краката му. Вземайки друга дълга стрела, прониза Маинда в гърдите и маймуната падна в безсъзнание на земята.

Ангада видя, че двамата му чичовци са повалени от Кумбха и се спусна към демона. Смехът на Кумбха, наподобяващ магарешки рев, отекна в цялото бойно поле. Очите на ракшаса искряха като два червени огъня и както стоеше в колесницата си, приличаше на въплъщение на Смъртта. Докато Ангада тичаше към него, Кумбха изстреля десетки смъртоносни стрели, които пронизаха тялото на маймуната. Непоколебим, Ангада запрати по демона дъжд от канари и дървета. Кумбха, който не спираше да се смее, разбиваше с лекота оръжията му със стрелите си.

После изстреля стрели, които улучиха Ангада в челото, и по лицето на маймуната бликна кръв. Притискайки раните си с едната ръка, Ангада грабна тежко дърво с другата. Засили го и го хвърли по ракшаса. То полетя със скоростта на вятъра. Кумбха се отпусна на едно коляно и тутакси изстреля седем стоманени стрели, които нарязаха летящото дърво на парчета. Без да спира дори за миг, ракшасът изстреля още седем стрели, които пронизаха Ангада в гърдите и той се олюля.

Рама видя, че Ангада се свлича на земята, поразен от стрелите на Кумбха. Веднага нареди на Джамбаван и още няколко могъщи маймуни да помогнат на Ангада. Те се спуснаха към Кумбха, хвърляйки по ревящия демон дървета и канари. Кумбха се завъртя рязко и изстреля смъртоносните си стрели, улучвайки всички спуснали се към него ванарски воини. Никой не можеше да се приближи до застаналия с вдигнат лък ракшас. Това беше все едно някой да приближи слънцето.

Тогава Сугрива излезе напред и предизвика ракшаса. Започна да хвърля по колесницата на демона една след друга огромни скали, като в същото време все повече го приближаваше. Кумбха разби всички канари със стрелите си, летящи в непрекъсната линия. Демонът се движеше със смайваща скорост, като отблъскваше скалите и същевременно засипваше Сугрива със стрели. Маймунският цар беше пронизан от главата до петите, но не трепна. Внезапно скочи в колесницата и изтръгна лъка от ръцете на Кумбха. Счупи оръжието на две и го захвърли надалеч. После скочи на земята и се обърна към ракшаса:

— О, Кумбха, ти си равен на Индра, Кувера и дори на могъщия Бали! Наистина, не си по-малко силен от чичо си Равана или братовчед си Индраджит! Днес срази много могъщи маймуни, о, демоне, и това е славно. Но сега ще сложа край на подвизите ти! Сражавай се с мен, ако смееш! Скоро ще лежиш мъртъв!

Кумбха бе поласкан от Сугрива и бойният му ентусиазъм се разпали като огън, подхранван от масло. Без да каже дума, скочи от колесницата си и се спусна към маймуната, която стоеше с изпънати ръце. Двамата герои се вкопчиха един в друг и започнаха да се борят. От тежките им стъпки земята потрепери. Сугрива се изви назад и вдигна демона над главата си. Завъртя го и го запрати в океана. Ракшасът потъна на океанското дъно, но скоро изплува отново.

Появявайки се внезапно от океана, Кумбха се издигна във въздуха и блъсна с юмрук Сугрива в гърдите. Ударът отекна като гръм и наоколо се разлетяха искри. Маймунският цар не трепна и веднага сви ръка в пестник, твърд като диамант. Засили се и го стовари върху гърдите на Кумбха, както една планета се блъска в друга. Сърцето на демона се пръсна от удара и той падна мъртъв на земята, както Марс би паднал от небесата.

Никумбха видя, че брат му е убит и запламтя от гняв. Грабна страховития си боздуган и впи огнен поглед в Сугрива, сякаш искаше да го изпепели. Оръжието му беше с железен обков и стоманени шипове, инкрустирано със злато и украсено с диаманти и други скъпоценности. Демонът носеше черна желязна броня, обсипана с благородни камъни, както и бляскави златни подлакътници и обеци. С гирляндата от небесни цветя на гърдите приличаше на облак, от който проблясват безброй светкавици. Размаха оръжието си, завъртя го над главата си. Боздуганът му избълва огнени езици и сякаш усука въздуха около себе си. Маймуните се отдръпнаха ужасени, неспособни дори да погледнат Никумбха.

Хануман пристъпи напред и застана точно пред ракшаса. Прибра назад ръце и оголи мощните си гърди.
— Удари ме веднага, о, демоне! – изрева предизвикателно.

Никумбха стовари с всички сили боздугана си върху гърдите на Хануман. Оръжието се разби на сто парчета, които се посипаха по земята като бляскави метеори. Маймуната не трепна и удари с юмрук Никумбха в гърдите. Бронята на ракшаса се строши и от гърдите му бликна кръв. Той се олюля, но бързо възвърна равновесието си и като сграбчи Хануман, го повдигна от земята. Виждайки това, другите ракшаси изреваха ликуващо.

Стиснал Хануман, Никумбха се втурна към Ланка. Маймуната удари демона по главата и се освободи от хватката му. Приземи се пред него. Повали го и му се нахвърли. Притисна ръцете и краката му, хвана го за врата и го изви яростно. Откъсна пищящата глава на демона и я запрати в океана. Виждайки този невероятен подвиг, ракшаската армия побягна безредно във всички посоки – някои воини се втурнаха към града, други скочиха в океана, а трети излетяха в небето. Хануман нададе силен победен вик, а наобиколилите го маймуни закрещяха ликуващо.