ТЕКСТ 21
стӣ вичакраме вишва
сшаннашане убхе
яд авид ча вид ча
пуруас тӯбхашрая
стӣ – местоназначението на живите същества; вичакраме – съществува пълно; вишва – всепроникващата Божествена Личност; сшана – дейностите за господство; анашане – дейностите в преданото служене; убхе – и двете; ят – какво е; авид – невежество; ча – а също и; вид – същинско знание; ча – и; пуруа – Върховната Личност; ту – но; убхая – и на двете неща; шрая – господар.
Чрез енергиите си всепроникващата Божествена Личност е пълният господар на всички дейности на живите същества – както на дейностите за господство над материалната енергия, така и на дейностите в преданото служене. Той е истинският господар и на невежеството, и на същинското знание за всички състояния.
В дадената шлока заслужава внимание думата вишва. Този, който може да пътува безпрепятствено из всички полета на действие, се нарича пуруа или кетрагя. Двата термина са еднакво приложими както към индивидуалния аз, така и към Върховния Аз, Бога. В Бхагавад-гӣт (13.3) това е обяснено по следния начин:
кетрагя чпи м виддхи
сарва-кетреу бхрата
кетра-кетрагяйор гна
ят тадж гна мата мама
Кетра означава „място“, а този, който познава мястото, се нарича кетрагя. Индивидуалният аз познава собственото си ограничено поле на действие, но Върховният Аз, Богът, познава безграничното поле на действие. Индивидуалната душа познава своите мисли, чувства и желания, но Свръхдушата, или Парамтм, върховният господар, познава мислите, чувствата и желанията на всеки, тъй като се намира навсякъде. Индивидуалното живо същество е нищожният господар на личните си работи, докато Върховната Божествена Личност е господар на дейностите на всеки в миналото, в настоящето и в бъдещето (ведха саматӣтни и т.н.). Само невежите не познават това различие между Бога и живите същества. За разлика от несъзнаващата материя живите същества могат да имат познание, равно по качество с познанието на Бога, но никога не могат да постигнат съвършеното знание на Бога за миналото, настоящето и бъдещето.
Тъй като живото същество има ограничено знание, понякога то забравя за духовната си природа. Тази забрава се проявява във владенията на екапд-вибхӯти на Бога, т.е. в материалния свят; в полето на действие трипд-вибхӯти, в духовния свят, живите същества не са подвластни на забравата и са освободени от замърсяванията, до които води тя. Материалното тяло е символ на грубата и фината форма на забрава; затова атмосферата на материалния свят се нарича авид, или невежество, а атмосферата на духовния свят се нарича вид, съвършено знание. Авид има различни степени, наречени дхарма, артха и мока. Идеята на монистите за мока, или освобождението, която се свежда до изравняване на живото същество с Бога чрез сливането им в едно цяло, е последната степен в развитието на материализма, т.е. тя е проявление на все същата забрава на живото същество. Знанието за качествената еднаквост на аза и Свръхаза е частично и погрешно, защото в него липсва понятието за количествено различие, обяснено по-горе. Индивидуалният аз никога не може да има познанието на Бога, в противен случай нямаше да стигне до състоянието на забрава. Заради склонността си да забравят, индивидуалните души, или живите същества, не могат да бъдат равни на Бога, така както частите не могат да бъдат равни на цялото. Една част никога не е равна на цялото. Следователно концепцията за абсолютното равенство между живото същество и Бога също е невежество.
В полето на невежеството дейностите са насочени към господство над творението. В материалния свят всички се опитват да забогатеят, за да господстват над материалния свят, затова постоянно има конфликти и разочарования, които са признаци на невежеството. Но преданото служене на Бога (бхакти) е в полето на знанието, затова когато извършва освободените дейности на преданото служене, човек не може да се замърси от невежеството или забравата (авид). Богът е собственикът и на двете полета: и на невежеството, и на познанието, а живото същество има свободата да избере в кое от тези владения да пребивава.