ТЕКСТ 36

Брахм – най-великото и учено живо същество, най-великият жрец в жертвоприношенията, най-великият съблюдател на аскетичния живот и най-великият мистик в себепознанието, е върховният духовен учител на всички живи същества; и той ни съветва просто да се отдадем в лотосовите нозе на Бога, за да постигнем всички успехи, дори и освобождение от нещастията на материалния живот и всеблаго духовно съществуване. Брахм е известен като питмаха, т.е. баща на бащата. Младият човек се допитва до мъдрия си баща как да изпълнява задълженията си, защото бащата винаги е добър съветник. Но Брахм е баща на всички бащи. Той е баща на бащата на Ману, който е баща на живите същества, населяващи всички планети във вселената. Затова хората от нашата мъничка планета трябва да се вслушат в съвета на Брахмджӣ и да се отдадат в лотосовите нозе на Бога, вместо да се опитват да измерват мащаба на енергиите му. Енергиите му са неизмерими, както се потвърждава във Ведите. Парся шактир вивидхаива шрӯяте свбхвикӣ гна-бала-кри ча (Шветшватара Упаниад, 6.8). Той е най-велик от всички и всички, дори Брахмджӣ, най-великото от живите същества, признават, че най-добре за нас е да му се отдадем. Следователно само изключително невежите твърдят, че са господари на това, което виждат около себе си. И какво всъщност могат да видят? Те не могат да обхванат с поглед дори границите на малкото небе в една малка вселена. Така наречените „учени“ твърдят, че ще са необходими четиридесет хиляди години, за да се достигне с космически кораб най-висшата планета във вселената. Това също е утопия, защото никой не може да живее четиридесет хиляди години. Още повече че когато великият космонавт се завърне, никой от приятелите му няма да е жив, за да го посрещне като най-големия космически герой, както е популярно сред заблудените съвременни учени. Имаше един учен, който не вярваше в Бога, но беше голям ентусиаст да гради планове за материалното съществуване. Той отвори болница, за да спасява живота на другите, но шест месеца по-късно самият той умря. Животът, получен след смяна на много, много тела в цикъла от 8 400 000 форми на живот, не трябва да се пропилява в напразна гонитба на призрачно материално щастие, което човек се надява да постигне, като задоволява с икономическо развитие и научен прогрес едни неестествени потребности. Нещо повече, той трябва да се отдаде в нозете на Бога и така да сложи край на всички страдания в живота си. Това са наставленията на самия Бог Ка в Бхагавад-гӣт, това са наставленията и на Брахмджӣ, върховния баща на всички живи същества, в Шрӣмад Бхгаватам.

Този, който отрича процеса на отдаването, препоръчан в Бхагавад-гӣт и в Шрӣмад Бхгаватам, а и във всички автентични писания, ще трябва да се подчинява на законите на материалната природа. По природа живото същество не е независимо. То трябва да се подчини – или на Бога, или на материалната природа. Тя също е зависима от Бога и Той самият я нарича мама м – „моя енергия“ (Бхагавад-гӣт, 7.14), и ме бхинн практир аадх – „моя осемсъставна отделена енергия“ (Бхагавад-гӣт, 7.4). Следователно Богът управлява и материалната енергия, както сам заявява в Бхагавад-гӣт (9.10). Мадхякеа практи сӯяте сачарчарам – „Единствено под мое ръководство създава всички движещи се и недвижещи се същества“. А живите същества, понеже са по-висша енергия от материята, имат свободата да преценят и да изберат на кого да се отдадат – на Бога или на материалната енергия. Когато се отдаде на Бога, живото същество е щастливо и освободено, а когато се отдаде на материалната природа, страда. Да се сложи край на страданието, означава живото същество да се отдаде на Бога, защото самият процес на отдаване е бхава-ччхидам (освобождение от всички материални страдания), свастй-аянам (изпитване на пълно щастие) и сумагалам (източник на цялата благодат).

Следователно освобождението, щастието и доброто бъдеще могат да се постигнат единствено чрез отдаване на Бога, защото Той е съвършената свобода, пълното щастие и цялата благодат. Тази свобода и това щастие са безкрайни. Сравняват ги с небето, но те всъщност са безкрайно по-велики от небето – просто на нас ни е по-лесно да добием представа за величието на нещо, като го сравним с небето. Ние не можем да измерим небето, а щастието и свободата, които се постигат в общуването с Бога, са много по-необятни от него. Това духовно щастие е толкова голямо, че дори самият Бог не може да го измери, какво остава за другите.

В писанията се казва: брахма-саукхя тв анантам – духовното щастие е безкрайно. Тук се твърди, че дори Богът не може да го измери. Това не означава, че понеже не може да направи това, Той е в известен смисъл несъвършен. Истината е, че Богът може да го измери, но по силата на абсолютната природа на Бога щастието му е тъждествено на самия него. Богът може да измери щастието, което изпитва, но то постоянно нараства. Тогава Богът го измерва отново, а то нараства все повече и повече, и Богът отново го измерва – така между нарастването и измерването се води вечно съперничество, което никога не спира, а продължава безкрайно (ад инфинитум). Духовното щастие е нандмбудхи-вардханам, океан от щастие, който вечно нараства. Материалният океан е инертен, но духовният океан е динамичен. В Чайтаня чаритмта (ди лӣл, четвърта глава) Кавирджа Госвмӣ прекрасно обяснява динамичния растеж на океана от духовно щастие в трансценденталната личност на Шрӣматӣ Рдхрӣ, енергията на удоволствието на Ка.