ТЕКСТ 1б

В този текст с думите да джӣвеу – „милост към другите живи същества“ – се посочва, че ако живото същество иска да напредва по пътя на себепознанието, то трябва да проявява милост към останалите живи създания. С други думи, след като постигне духовното съвършенство и осъзнае, че е вечен слуга на Ка, човек трябва да проповядва това и на другите. Подобно проповядване е израз на истинско милосърдие към живите същества. Различните видове филантропични и благотворителни дейности може да носят на хората временни, телесни блага, но понеже живото същество е духовна душа, истинска милост към него е да му дадем знание за духовното му съществуване. Както казва Чайтаня Махпрабху: джӣвера сварӯпа хая – кера нитя-дса – „По природа всяко живо същество е вечен слуга на Ка“. Човек трябва съвършено добре да осъзнае това и да го проповядва на хората. Ако някой разбира, че е вечен слуга на Ка, но не проповядва на останалите тази истина, неговото прозрение не е съвършено. Затова в една от песните си Шрӣла Бхактисиддхнта Сарасватӣ хкура казва: дуа мана, туми кисера ваиава? пратихра таре, нирджанера гхаре, тава хари-нма кевала каитава – „О, уме, що за ваиава си ти? Повтаряш мантрата Харе Ка в уединение само за да си спечелиш светска слава и измамен престиж“. Така Бхактисиддхнта Сарасватӣ хкура осъжда хората, които не проповядват. Във Вндвана има много ваиави, които не обичат да проповядват. Повечето от тях се опитват да подражават на Харидса хкура. Но крайният резултат, до който води тяхното мантруване в усамотение, е че те просто спят и мислят за пари и жени. В същото положение е и оня, който се занимава с храмово богослужение, но не се грижи за доброто на хората и не може да различи преданите на Бога от неотдадените. Такъв човек се нарича каниха-адхикрӣ: