Глава 2

След като Рама и спътниците му навлязоха в джунглата от другата страна на Ганг, Сумантра и Гуха известно време разговаряха за принца. И двамата бяха поразени и натъжени от твърдото му решение да прекара четиринайсет години в гората. Надяваха се, че ще промени решението си и може би ще се върне в Айодхя, за да накаже порочната Кайкеи, която не заслужаваше никаква милост. Или че поне ще остане с Гуха и народа му, за да бъде наблизо. Но той си тръгна. Гуха научи от шпионите си, че се е срещнал с Бхарадваджа, а после е продължил към планината Читракута. С натежало сърце царят на Нишадха се прибра у дома в град Шрингавера, откъдето управляваше горските племена.

Когато свикна с мисълта за заминаването на Рама, Сумантра подкара колесницата обратно към Айодхя. След два дни пристигна в града и го завари смълчан и потънал в скръб. Сумантра влезе през южната порта. Хиляди хора приближиха празната колесница и завикаха:
— О, Рама! Наистина ли замина? Къде е славният герой? Уви, ние сме изоставени и съкрушени!

Натъжен от жалните им викове, Сумантра покри глава с дрехата си. Изпита срам, че именно той бе отвел Рама. Проправи си път по царската улица към двореца на Дашаратха, следван от риданията на жените, които стояха по балконите на къщите и гледаха към празната колесница.

Сумантра стигна до двореца, мина бързо през първите седем врати и стигна до осмата, която водеше към царските покои. Влезе в голямата стая и завари господаря си седнал на един диван, блед и състарен от скръб. Колесничарят му описа пътуването с Рама. Дашаратха го слушаше мълчаливо, а щом чу за влизането на сина си в гората, се свлече безжизнен на пода.

Като видяха съпруга си в това състояние, цариците избухнаха в плач. Подпомогната от Сумитра, Каушаля повдигна царя от пода и каза:
— Защо не отговаряш на колесничаря, о, господарю мой? Заради теб Сумантра изпълни много трудна задача. Може би се срамуваш, че си извършил такава недостойна постъпка? Не се отклонявай от решението си, о, царю. Трябва да се придържаш твърдо към истината! Не се поддавай на скръбта, защото ние, които зависим от теб, ще изоставим живота си, виждайки те колко си отчаян.

Каушаля говореше с разтреперан глас. Скъпият ѝ син, когото беше свикнала да вижда всеки ден, си беше отишъл за четиринайсет години. Царицата се отпусна отмаляла до съпруга си. Всички прислужнички се събраха около двамата и започнаха да пръскат с охладена парфюмирана вода лицата на монарха и съпругата му.

Когато Дашаратха дойде на себе си, повика Сумантра, застанал мълчаливо наблизо. Колесничарят бе покрит с прах, а лицето му бе набраздено от сълзи. Застана пред царя с допрени длани.

Дашаратха въздъхна тъжно и каза:
— Как ще живее Рама сега, когато покрив му е дървото, а легло – голата земя? Какво ще яде? Досега познаваше единствено разкоша и получаваше най-доброто от всичко. И винаги бе следван от голямата ми армия; как ще живее сам в пустата гора?

Макар че Рама и Лакшмана бяха отгледани като сурови воини, за императора все още си оставаха уязвимите му малки синове. Дашаратха не можеше да понесе мисълта, че заедно с нежната Сита ще живеят в лишения и въздържания. Притеснен, си представи живота, който очакваше двамата му сина. Как щяха да оцелеят в пустошта, сред хищници и отровни змии?

Царят продължи:
— Ти последва ли ги, когато влязоха сами в мрачната и безлюдна гора? Какви бяха последните им думи? О, Сумантра, моля те, спомни си какво казаха, когато си тръгнаха, защото това ще е единственото, което ще ме крепи през следващите четиринайсет години.

Дашаратха се изправи и погледна в лицето своя колесничар. Той се разтрепери от мъка и главата му клюмна. Отговори на царя със задавен глас:
— Праведният Рама ме помоли да докосна нозете ти от негово име, о, велики царю! Поиска да предам сърдечните му поздрави на всички жени в царския двор, които за него са като майки.

След като се поклони ниско на царя и царицата, Сумантра продължи да говори, описвайки раздялата си с Рама и спътниците му. Предаде точно думите на двамата принцове.

— Рама помоли през сълзи бързо да провъзгласиш Бхарата за принц регент. Заръча Бхарата да се държи почтително с възрастния си баща и с всичките си майки, особено със съсипаната от мъка Каушаля.

После колесничарят си припомни гневните думи на Лакшмана.
— Когато Рама спря да говори, Лакшмана, съскайки като разярена кобра, каза: „За какво прегрешение е прокуден добродетелният принц? Царят е изпълнил искането на Кайкеи, без да го обмисли. Независимо от причините, които изтъква, не намирам никакво оправдание за решението му да прогони безгрешния Рама. Баща ни трябва да се разкае и да сложи край на изгнаничеството на брат ми. То противоречи на здравия разум и е против традицията и даже против писанията. След като извърши постъпка, която причини единствено болка на всички, как може да продължава да бъде цар? Всъщност не го считам дори за баща. За мен единствено Рама е моят брат, господар и баща!“.

След като призова цялата си пламенност, за да предаде възмущението на Лакшмана, Сумантра се поуспокои и описа последното си впечатление от Сита.
— Докато се приготвях да тръгвам, благословената принцеса Сита стоеше мълчаливо. Беше разсеяна, сякаш умът ѝ бе завладян от дух, и въздишаше тежко. Взирайки се в лицето на съпруга си, внезапно избухна в плач и закри очи с ръце, които приличаха на два бели лотоса. Тримата стояха и ме гледаха, докато се отдалечавах с колесницата.

Дашаратха помоли Сумантра да опише завръщането си и колесничарят продължи:
— Останах три дни с Гуха, като се надявах и се молех Рама да се върне. Накрая осъзнах, че няма да го видя, преди да изтекат пълните четиринайсет години. Впрегнах конете и ги пришпорих, но те не искаха да помръднат и ронеха тъжни сълзи. След като ги успокоявах дълго, най-после тръгнаха и бавно поехме към Айодхя.

Сумантра замълча, задавен от вълнение. Пийна вода и продължи разказа си със сцената, на която бе станал свидетел при завръщането си. Навсякъде в царството бе видял следи от скръб след раздялата с Рама. Дори цветовете и листата на дърветата изглеждаха попарени. Езерата и реките бяха пресъхнали, зверовете и птиците не помръдваха дори за да търсят храна. Горите бяха притихнали и не излъчваха предишните си ухания. Парковете и градините в града изглеждаха безлюдни. Никой не го поздрави, докато влизаше в Айодхя. Навсякъде имаше въздишащи мъже и жени, потънали в мисли за Рама. Когато видяха празната колесница, нададоха викове, изпълнени с огромна мъка. Дори лицата на животните бяха тъжни. По балконите на високите сгради Сумитра видя знатни жени, които се споглеждаха безмълвно с насълзени очи. Градът изглеждаше потънал в скръб също като царица Каушаля, лишена от любимия си син.

След като Сумантра завърши, Дашаратха се изпълни с безкрайно съжаление. Защо не бе направил нищо, когато Рама си тръгна? Защо не беше порицал коварната Кайкеи? Прокле безразсъдната си вярност към дълга, която бе довела до толкова неблагоприятен резултат. Какво справедливо имаше в това да прогони праведния принц Рама?

Царят възкликна със скръбен глас:
— Единствено от любов към съпругата си прокудих Рама! Не потърсих мнението на министрите и мъдрите си съветници, защото грешната Кайкеи ми диктуваше какво да правя.

Дашаратха не можеше да проумее как бе могъл да действа против собствения си здрав разум. Несъмнено голямото нещастие се бе случило по волята на Провидението, за да унищожи рода му. Царят въздъхна, чувствайки се безпомощен в ръцете на съдбата.

Обърна се към Сумантра и каза:
— О, колесничарю, ако си видял добро от мен, моля те, закарай ме бързо при Рама! Умът ми непрекъснато ме тегли към принца. Ако все още съм цар, нека някой доведе Рама обратно в Айодхя! Няма да остана жив и час повече без сина си! Къде е Рама, чието сияйно лице е украсено с перлени зъби? Навярно тежковъоръженият принц вече е навлязъл дълбоко в гората. Докарай ми колесница и аз веднага ще тръгна към него. Ако не видя Рама, още днес ще поема към царството на Смъртта!

Напразно Дашаратха се беше надявал, че Сумантра по някакъв начин ще се върне със синовете му. Осъзнавайки необратимостта на заминаването им, даде воля на ужасната си скръб.

— О, Рама! О, Лакшмана! О, Сита! Какво би могло да е по-болезнено за мен от това да те видя тук, о, Сумантра? Ти не знаеш, че умирам от мъка като изоставено и окаяно същество!

Императорът падна в безсъзнание на един диван. Близо до него Каушаля лежеше на пода като обладана от дух. Щом видя Сумантра, възкликна:
— Колесничарю! Впрегни конете и ме отведи при Рама, защото не мога да живея и миг без него! Къде ли си почива сега синът ми с глава, отпусната върху могъщата ръка? Кога отново ще видя нежните му черти, обрамчени от черни къдрици? Сигурно сърцето ми се е втвърдило като диамант; иначе би трябвало да се пръсне на парчета след раздялата с Рама.

Гледайки мъката на царя и царицата, самият Сумантра страдаше силно. Опита се да успокои Каушаля.
— Мисля, че синът ти ще се чувства добре в гората заедно с Лакшмана и Сита. Не забелязах у никого от тях нежелание да живеят като аскети. Изглеждаха удовлетворени и освободени от мъката си, докато приближаваха гората. Сита ми се стори особено щастлива; беше очарована от гледките и звуците около себе си.

Каушаля не се успокои от любезните думи на Сумантра. Обърна се към Дашаратха и го укори, повлияна от мъка и любов:
— Господарю мой, ти си прочут и в трите свята със състраданието и добротата си и все пак лекомислено прогони безгрешния си син. Как твоите привикнали на разкош синове ще живеят като отшелници? Как крехката Сита, дете на шестнайсет години, ще издържи, подложена на изпитанията на горския живот? Винаги се е хранила с най-вкусни ястия и едва ли ще оцелее с корени. Как ще понесе ужасния рев на лъвове и тигри?

Каушаля се разгневяваше все повече. Очите ѝ се зачервиха, по бузите ѝ потекоха черни струйки от грима ѝ за очи. Продължи да осъжда Дашаратха за жестокостта му.

— Ти напълно лиши Рама от правото му на бъдещ цар! – извика тя. – Дори след завръщането си в Айодхя той едва ли ще приеме царството. Мъжете със знатно потекло не се радват на остатъци. Рама няма да приеме царството от по-малкия си брат, както тигърът няма да яде храна, опитвана от друго животно.

Погълната от мисли за сина си, Каушаля страдаше неутешимо. Как бе могъл Дашаратха да извърши подобна несправедливост? Обхванала главата си с ръце, царицата му каза с насмешка.

— Рама е съсипан от собствения си родител също както новородените рибки биват изяждани от баща си. Изглежда ти вече не различаваш добро и зло, о, господарю мой. Най-голямата подкрепа за една жена е съпругът ѝ; синът е следващата. Затова и аз като Рама съм съсипана, защото съпругът ми изгуби здравия си разум, а синът ми замина надалеч! Ти погуби цялото ни царство! Всичките ти поданици са обречени! Само Кайкеи и нейният син са доволни!

Каушаля замълча и се разрида неудържимо. Щом чу думите на съпругата си, Дашаратха, вече дълбоко разкаян, изпита още по-голяма мъка. Мълвейки: „О, Рама!“ отново и отново, седеше, потънал в скръб. С голямо усилие успя да се овладее и като застана пред Каушаля с допрени длани, заговори с разтреперан глас и сведена глава:

— Бъди добра към мен, о, божествена царице, ти, която си милостива дори към враговете си. Какво да кажем за мен тогава. Съпругът е господар на жената и в добри, и в лоши времена. Виждайки ме толкова наранен, не би трябвало да увеличаваш мъката ми с подобни сурови думи.

Каушаля веднага съжали. Взе ръцете на Дашаратха и ги притисна към главата си. Коленичи разплакана пред съпруга си и заговори бързо и объркано:

— Несъмнено трябва да бъда укорена, задето изрекох думи, които не се харесаха на съпруга ми. Заслужавам да бъда наказана от теб, о, царю, ти, който винаги си бил справедлив. Щом се налага жената да бъде упреквана от достойния си и благодетелен съпруг, значи е греховна и безнравствена.

Каушаля беше разтърсена от много силни чувства и умът ѝ изневеряваше. Към мъката, отчаянието и гнева ѝ от загубата на Рама сега се прибавиха и разкаянието и вината, че е разстроила Дашаратха. Заговори почти истерично:

— Моля те, прости ми, о, велики царю! Обхваната от мъка, изрекох недостойни думи. Мъката погубва търпението, унищожава знанието и обърква ума. Несъмнено няма по-голям враг от нея. Дори силен удар от неприятел може да се понесе, но и най-малката мъка е непоносима. Петте нощи, откакто замина Рама, ми се струват като пет години. Щом си помисля за него, мъката ми нараства като океан, в който се вливат бързите води на безброй големи реки.

Докато Каушаля говореше, слънцето залезе. Дашаратха, успокоен от жена си, потъна в едночасов неспокоен сън. Когато се събуди, седна с въздишка на дивана и си припомни нещо, което бе извършил като млад принц. Осъзнавайки, че някогашната му постъпка е причина за сегашното му страдание, той я разказа на Каушаля.

— Без съмнение човек получава резултатите от собствените си действия, добри или лоши, о, благородна царице! – започна царят. – Онзи, който действа, без да мисли за последствията както в близък, така и в далечен план, със сигурност е безразсъден. Ако човек отсече мангова горичка, защото не харесва цвета на дърветата, и засади палашови1 заради ярките им цветове, щом се появят горчивите им плодове, ще съжалява. Като отпратих Рама, всъщност отсякох мангово дърво, което тъкмо щеше да даде плод. Сега опитвам горчилката на палашовото.

Дашаратха се почувства така, сякаш сърцето му щеше да се пръсне. С мъка запази спокойствие и продължи:
— Много отдавна, още преди да се оженим, отидох на лов в гората. Владеех отлично стрелбата с лък и можех лесно да улуча дори невидима мишена, ръководейки се само по звука ѝ. Нямах представа, че това ми умение, с което толкова се гордеех, ще доведе до пагубен резултат.

Беше през дъждовния сезон и реките бяха препълнени. През нощта излязох с колесницата си и поех към Сараю. Зачаках в тъмнината край речния бряг появата на бизон или слон. Скоро чух гъргорещ звук, но не виждах кой го издава. Мислейки, че идва от животно, дошло на водопой, взех една стрела и я изстрелях. От мястото, към което бях изстрелял змиевидната си стрела, се разнесе високо стенание. Чух ясно изпълнени с болка думи:

„Как можа това оръжие да порази безобиден аскет като мен? Кого съм оскърбил? Аз съм само отшелник, който се е отказал от насилието и живее с плодове и корени. О, убиха ме! Кой безумец изпрати тази стрела? Постъпката му ще донесе единствено зло. Не тъжа толкова за себе си, колкото за възрастните си и безпомощни родители. Как ще оцелеят без мен, след като съм единствената им опора? С тази стрела невежият безумец уби не само мен, но и тях!“

Като не спираше да ридае, Дашаратха продължи:
— Щом чух скръбния вик, аз се ужасих. Лъкът и стрелите паднаха от ръцете ми. Бях обхванат от мъка и се свлякох почти безчувствен на земята. Поех колебливо към източника на гласа, не знаейки какво ще намеря. На брега на реката лежеше аскет, облечен с дрехи от дървесно лико. Моята стрела беше пронизала гърдите му. Младият мъж лежеше и стенеше в прахта, облян в кръв и с разпиляна сплъстена коса. Беше дошъл за вода и звукът, чут от мен, е бил гъргоренето на стомната му, която сега се бе търкулнала настрани, с изтекла вода.

Като видя, че съм от знатен род, аскетът ме погледна с почервенели очи и заговори гневно: „Какво зло съм ти сторил, о, царю, та получих това ужасно наказание? Дойдох тук да налея вода за слепите си родители. Сигурно в този миг клетият ми баща се пита къде съм. Но какво би могъл да стори? Той е стар и немощен и дори не може да се движи. Способен е да ми помогне толкова, колкото едно дърво е способно да помогне на друго да не бъде отсечено. Поискай му прошка, о, царю! Тръгни бързо по тази пътека и иди до мястото, където ме чака“.

Към мъката на Дашаратха по сина му се прибави и причинената от спомена за злощастния инцидент. Царят продължи с усилие:

— Младият отшелник, който се гърчеше в агония, ме помоли да извадя стрелата. Поколебах се, защото знаех, че щом стрелата бъде извадена, той ще умре. Момчето ме успокои, казвайки ми, че е готово за смъртта. И аз извадих стрелата. Като ме погледна тревожно, тъй като се безпокоеше за родителите си, младият отшелник умря, произнасяйки името на Вишну.

След като младият аскет напусна този свят, убит от мен заради невежеството и глупостта ми, аз се запитах как мога да поправя стореното. Бързо напълних стомната и тръгнах към родителите му по пътеката, която ми беше посочил. Когато стигнах до жилището, видях двама слепи старци, седнали тъжно като две птици с подрязани криле. Щом бащата на момчето ме чу да приближавам, извика: „Побързай, синко! Донеси водата! Клетата ти майка е разтревожена. Защо се забави толкова на реката? Животът ни зависи от теб, скъпо дете. Ти си единствената ни опора, нашите очи. Къде си? Защо не казваш нищо?“

Бях обхванат от страх при вида на мъдреца и отвърнах със заекване: „О, свети човече, аз не съм твоят син, а принц на име Дашаратха. От безразсъдство извърших нещо ужасно. Чух, че синът ти пълни стомната с вода и го взех за животно. Изстрелях смъртоносна стрела и убих момчето. В резултат от прибързаното ми действие сега синът ти е в рая, а ти оставаш сам. Моля те, кажи ми какво трябва да направя“.

Когато чу думите ми, мъдрецът, макар и притежаващ голяма аскетична сила и следователно способен да ме изпепели с проклятие, се овладя. Въздишайки тъжно и с обляно в сълзи лице старият достолепен риши каза: „Ако не беше дошъл веднага да признаеш и бях научил от друг за смъртта на момчето си, главата ти щеше да се пръсне на сто парчета от гнева ми. Щом някой съзнателно убие отшелник, отдаден на въздържание, резултатът неминуемо е смърт. Ти оцеля само защото си го направил от невежество“.

Мъдрецът ме помоли да го отнеса до мястото, където лежеше синът му. Веднага вдигнах и двамата възрастни аскети и ги отнесох до речния бряг. Щом ги оставих до мъртвото момче, те нададоха скръбни викове и загалиха нежно лицето му. Мъдрецът занарежда: „Защо не ни поздравяваш днес, скъпо дете? Защо лежиш тук на земята? Да не би да си недоволен от нас? Любимата ти майка е тук. Защо не я прегърнеш, дете мое? Моля те, кажи нещо. Чий красив глас сега ще ни рецитира развълнувано ведическите текстове? Кой ще се грижи за свещения огън? Кой ще ни успокоява с мили думи заради загубата ти? Каква опора ще бъда аз за старата ти майка, сине мой?“

Известно време мъдрецът седеше и плачеше, потънал в скръб. После прегърна главата на сина си и му заговори: „Моля те, почакай малко, скъпо момче, недей още да тръгваш към обителта на Ямараджа. Аз ще дойда с теб и ще поговоря с бога на смъртта от твое име“. Ще му кажа: „Макар синът ми да е убит в резултат на някакъв предишен грях, той всъщност стана безгрешен. Затова го пусни в онези селения, в които отиват само брамини, отдали се докрай на въздържание и изучаване на писанията, или безстрашни герои, загинали в битка за благото на хората“.

Като ридаеха горко, аскетът и жена му направиха на мъртвия си син приношение със светена вода, съпроводено с мантри и молитви. Видях как момчето се появи в безплътна форма заедно с Индра, царя на небето. Младият аскет успокои нежно родителите си, казвайки им, че в резултат от служенето си на тях е достигнал възвишено състояние. Добави, че те скоро ще се присъединят към него. После си тръгна, седнал до Индра в бляскава небесна колесница.

Тогава мъдрецът се обърна към мен: „За да те освободя от ужасния грях, който може да отведе в ада дори полубогове, ще произнеса тежко проклятие. Нека както аз сега умирам от мъка заради смъртта на сина си, така и ти в бъдеще да умреш от скръб заради раздялата си с твоя!“.

След като каза това, мъдрецът ме накара да запаля огън и да поставя върху него тялото на сина му. После и той влезе в пламъците заедно със съпругата си. Двамата аскети се отказаха от телата си и се възнесоха на небесата, а аз останах да размишлявам изумено върху думите на стария риши.

Внезапно Дашаратха се изпълни със страх, осъзнавайки, че заради проклятието на мъдреца смъртта му е близо. Очите му се напълниха със сълзи, а тялото му затрепери. Успя да се овладее и каза на Каушаля:
— Наближава време проклятието, произнесено някога от мъдреца, да се сбъдне. Скоро ще умра от мъка. Ела тук, Каушаля, защото не те виждам ясно. Застаналите на прага на смъртта са с притъпени сетива.

Каушаля седна до съпруга си и започна да го утешава с нежни думи. Дашаратха потъна в скъпи спомени за Рама. Копнееше да го види за последен път. Изпитваше силна мъка и разкаяние, съжаляваше, че не бе успял да предотврати заминаването му. Легна на дивана и заговори с треперещ глас:

— Мъката по сина ми изсушава живота в мен също както яркото лятно слънце пресушава влагата от земята. Благословени са тези, които ще видят завръщането на благочестивия и красив Рама след четиринайсет години. Аз вече не виждам и не чувам нищо. Умът и сетивата ми са отслабнали, също както ярката светлина на лампата угасва, когато свърши маслото. Мъката, която сам предизвиках, ме кара да се чувствам слаб и немощен също както течението на бърза река отмива бреговете ѝ. О, Рама, ти, който единствен можеш да облекчиш страданието ми, наистина ли няма да те видя повече? О, Каушаля, скъпа моя съпруго! О, Сумитра, благочестива жено! О, Кайкеи, мой заклет враг и позор за семейството ми!

Дашаратха продължи да ридае и да се свива в агония още известно време. Постепенно се смълча, мислите му бяха насочени към Рама. Измъчван от непоносимата болка на раздялата, през нощта великият император напусна тялото си и се възнесе в най-висшата духовна обител на Върховния Бог.