ТЕКСТ 27

Тук Махрджа Птху нарича Бога акхила-пӯруоттама – Върховната Божествена Личност, повелител на цялото творение. Пуруа значи „наслаждаващ се“, а уттама – „най-висшият“. Във вселената има най-различни пуруи, или наслаждаващи се. Най-общо те могат да бъдат разделени на три категории: обусловени, освободени и вечни. Във Ведите Върховният Бог е наречен върховният вечен сред всички вечни (нитьо нитнм). И Върховната Божествена Личност, и живите същества са вечни. Върховните вечни са Бог Виу и еманациите му (виу-таттва). Следователно думата нитя се отнася за Божествената Личност, която проявява себе си в различни форми, като се започне от Ка и се стигне до Мах-виу, Нряа и другите еманации на Бог Ка. В Брахма сахит е казано, че Бог Виу има милиони и милиарди еманации, такива като Рма, Нсиха, Варха и други (рмди-мӯртиу). И те всички се наричат вечни.

Думата мукта се отнася за живите същества, които никога не идват в материалния свят. А баддха се наричат онези живи същества, които живеят в материалния свят от незапомнени времена, практически вечно. В материалния свят те водят тежка борба за съществуване, опитвайки се да се освободят от трите вида материални страдания и да се наслаждават на живота. А муктите вече са освободени. Те никога не идват в материалния свят. Бог Виу е господар на материалния свят, затова Той не попада под влиянието на материалната природа. Ето защо в тази строфа Бог Виу е наречен пӯруоттама, най-висшето от всички живи същества – както от виу-таттва, така и от джӣва-таттва. Следователно този, който сравнява Бог Виу с джӣва-таттва или смята, че те принадлежат към една категория, извършва тежък грях. Мвдӣте отъждествяват джӣвите с Върховния Бог и смятат, че между тях няма разлика, но това е най-тежкото оскърбление срещу лотосовите нозе на Бог Виу.

Опитът ни в материалния свят показва, че нисшестоящите винаги почитат висшестоящите. По същия начин пӯруоттама, най-висшето същество, Върховната Божествена Личност, Ка, или Бог Виу, е обект на преклонение за всички останали същества. Затова Птху Махрджа решил да се посвети на служене в лотосовите нозе на Бог Виу. Птху Махрджа е инкарнация на Бог Виу, но принадлежи към категорията на шактвеша инкарнациите. Друга дума в тази строфа, която има важно значение, е думата гулаям, която посочва, че Бог Виу е средоточие на всички трансцендентални качества. Мвдӣте (имперсоналистите) смятат, че Абсолютната Истина е ниргуа, лишена от качества и личностна същност, но в действителност Богът е извор на всички добри качества. Едно от неговите най-забележителни качества е неизменната му благосклонност към преданите, заради което Той е наричан бхакта-ватсала. Преданите винаги изпитват желание да служат в лотосовите нозе на Бога, а Той винаги с радост приема любовното им служене. Тези трансцендентални взаимоотношения се основават на трансценденталната дейност, а тя на свой ред предполага, че Богът притежава трансцендентални качества. Някои от тези негови качества са, че Той е всезнаещ, вездесъщ, всепроникващ, всемогъщ, че е причината на всички причини, че е Абсолютната Истина, изворът на всички наслади, средоточието на цялото знание, че е всеблаг и т.н.

Птху Махрджа искал да служи на Бога заедно с богинята на щастието, но това не означава, че отношенията му с Бога били на равнището на мдхуря-раса. Богинята на щастието служи на Бога в мдхуря-раса, в расата на съпружеската любов. Въпреки че нейното място е върху гърдите на Бога, тя, понеже е предана, с огромно удоволствие служи на лотосовите му нозе. Птху Махрджа мислел само за лотосовите нозе на Бога, защото бил свързан с него чрез отношения на дся-раса, т.е. смятал Бога за господар, а себе си – за слуга. От следващата строфа се вижда, че Махрджа Птху се отнасял към богинята на щастието като към вселенска майка (джаган-мт). Следователно не можело и дума да става той да ѝ бъде съперник в мдхуря-раса. И въпреки това царят се опасявал, че може да обиди богинята на щастието със служенето си. Това показва, че в абсолютния свят слугите на Бога понякога са съперници в служенето, което отдават. Това съперничество обаче е лишено от завист и злоба. В света на Вайкуха преданите никога не завиждат на този, който ги превъзхожда със служенето си, а просто се стремят и те да постигнат такова равнище.