6

Дошло бе време принцовете да напуснат школата на Дрона. За да е завършило обучението им, те трябваше да се отплатят на своя гуру с дакшина. По традиция самият гуру определяше дакшина. Дрона събра принцовете и каза: „Има едно-единствено нещо, което искам — да плените Цар Друпада и да ми го доведете.“

Принцовете отговориха: „Така да бъде.“ Те знаеха за враждата на своя гуру с този цар. Друпада и Дрона бяха живели заедно като деца под грижите на мъдреца Агнивеша. Друпада бе обещал, че когато наследи царството си, ще даде половината на скъпия си приятел Дрона. След време, когато и двамата бяха вече пораснали, Дрона бе отишъл при Друпада да му припомни приятелството и обещанието му. Когато видял бедния Дрона, Друпада бе казал: „О, нещастни брамине, как така се считаш още за мой приятел? Отминалата дружба няма стойност. Приятелство може да съществува единствено между равни. Аз съм велик цар, а ти си бедняк. Не се опитвай да пробудиш връзка, която е мъртва отдавна.“

Така Друпада се бе надсмял над Дрона и му бе подхвърлил малко милостиня. Дълбоко оскърбен, Дрона бе напуснал Панчала, огромното царство на Друпада, решен да си отмъсти. И ето, дошло бе време за възмездие. Той обгърна с поглед съвършените си ученици, знаейки, че Друпада скоро ще съжалява за арогантността си.

Принцовете се качиха на колесниците си и препуснаха към Панчала. Придружени от многобройна конница, те скоро стигнаха до столицата на Друпада, Кампиля. Дурьодхана и братята му си съперничеха кой да води нападението. Те се втурнаха към градските порти с извадени оръжия и, надавайки силни викове, нахлуха в Кампиля по главната улица, докато ужасените граждани се скриваха в къщите си.

Дрона чакаше извън града с Пандавите. Арджуна бе предложил на братята си да не придружават Кауравите. „Те няма да успеят да победят могъщия Друпада — бе казал той. — Ние ще атакуваме след като те бъдат отблъснати.“

Друпада чу как Кауравите нахлуват в града и излезе от двореца си на своята огромна бяла колесница. Викайки от радост, че има възможността да се сражава, той препусна начело на армията си, за да защити града, като обсипваше враговете си с неустоими порои стрели. Бързината и лекотата, с които се движеше, караха Кауравите да мислят, че воюват с безброй Друпади. Царят се носеше безстрашно сред тях с колесницата си, лъкът му бе непрестанно опънат в кръг, а смъртоносните му стрели летяха във всички посоки.

Панчалийците надуха хиляди раковини и тромпети и заудряха на барабани, вдигайки шум, подобен на страховит лъвски рев. Друпада пронизваше кауравските принцове със стрелите си до замайване. Виждайки царя си в челните редици на битката, хората наизлязоха от домовете си, хвърляйки сопи, боздугани и всякакви други оръжия по Кауравите. Принцовете се оказаха обградени от хиляди нападатели и се почувстваха притиснати и сразени. Те побягнаха от града, преследвани от панчалийците.

Пандавите се разсмяха. Арджуна каза с презрение на Юдхищхира: „Ето ги горделивите Каурави, обърнати в бяг от Друпада. Тях ги бива единствено в приказките. Сега е време ние да се бием. Ти остани тук. Аз тръгвам с останалите.“

Юдхищхира остана в тила заедно с Дрона, а четиримата му братя препуснаха към Кампиля. Бхима тичаше с боздуган в ръка, а Арджуна го следваше на колесница с Накула и Сахадева от двете си страни. Панчалийците ги очакваха и бяха блокирали градските порти с редица слонове. Бхима се нахвърли върху тях с боздугана си. Със смазани глави, покрити в кръв, слоновете падаха на земята като скали, поразени от гръмотевица. Бхима се въртеше като бесен вихър сред панчалийските воини. Слонове, колесници и пехотинци падаха с хиляди. Пандавите отблъснаха вражеската сила, както пастирът подкарва стадо животни.

Арджуна, нетърпелив да зарадва учителя си, сипеше порои стрели над необятната панчалийска армия. Бързите остриета летяха в безкраен поток и пронизваха безпогрешно вражеските воини. Арджуна наподобяваше всепоглъщащия пожар в края на епохата. Пазен от двете страни от близнаците, той поваляше хиляди и хиляди войници.

Надаващ лъвски ревове, Друпада препускаше начело на своя ескадрон. Водени от царя си, воините организираха мощна контраатака срещу Пандавите. Стрели, ками, копия и боздугани се сипеха върху четиримата братя. Арджуна ги отбиваше всичките със стрелите си. Панчалийците го разгневиха със свирепата си атака и той се биеше с удвоена енергичност. Враговете му не забелязваха дори миг промеждутък, докато вадеше стрелите от колчана си и опъваше лъка си, за да ги изстреля. Единственото, което виждаха, беше неспирният поток стрели, летящ насреща им. Могъщите панчалийски воини завикаха във възхвала на храбростта му.

Заедно с главнокомандващия Сатяджит, Друпада лично се впусна към Арджуна. И царят, и Сатяджит бяха воини, способни да се сражават едновременно с хиляди бойци. Друпада нападна Арджуна със стотици остри стрели, надавайки силни викове. Без да се оставя да бъде атакуван, Арджуна прониза Сатяджит с десет стрели, като едновременно с това разтроши лъка му с още три. Виждайки този дивен подвиг, останалите воини завикаха одобрително. Сатяджит грабна друг лък и на мига простреля впряга на Арджуна, както и колесничаря му. Арджуна отново разцепи лъка на Сатяджит, уби конете му и разби колесницата му.

Друпада бързо се впусна на помощ на своя главнокомандващ. Последва мощен обмен на стрели и други оръжия между царя и Арджуна. Постепенно Арджуна надделя над Друпада. Той строши лъка и разкъса ризницата му, повали флага му и уби конете му. Виждайки объркването на владетеля, Арджуна захвърли собствения си лък и вдигна огромен ятаган. Скачайки от колесницата си, той се нахвърли върху Друпада, залови го и опря острието на гърлото му.

Междувременно Бхима бе унищожил ескадроните на Друпада. Арджуна му извика да се оттегли. Бяха постигнали целта си, Друпада бе заловен. Войските видяха тежкото положение на царя си и се отдръпнаха уплашени. Арджуна довлече Друпада на собствената си колесница и потегли назад към Дрона.

Когато видя пленения цар, Дрона се усмихна: „Е, могъщи владетелю, копнееш ли сега да възродим старото приятелство? Струва ми се, че вече царството и богатството ти са мои.“

Друпада се засрами и се изчерви силно. Той сведе поглед, когато Дрона продължи: „Не се бой за живота си; аз съм брамин и мой дълг е винаги да прощавам. Истината е, че винаги съм те обичал, още от времето когато бяхме деца.“

След това Дрона заповяда на Арджуна да освободи Друпада. Царят слушаше мълчаливо думите на брамина: „Аз все още жадувам за приятелството ти, Друпада, но как може някой, който не е цар да бъде приятел на цар? Затова реших да ти позволя да запазиш половината си царство. Ще взема само другата половина.“

Друпада не беше в позиция да оспорва. Той знаеше, че бойната мощ на Дрона надвишава неговата — особено сега, когато могъщите Куру му бяха ученици. Не можеше да го победи в битка. Друпада кимна в знак на съгласие. „Ти си истински благородна душа, за да постъпваш по такъв начин, Дрона — отговори той, призовавайки цялото си търпение. — Възвишените личности като теб са винаги великодушни. Аз също копнея за приятелството ти. Нека живеем в мир, като всеки владее своята половина от Панчала.“

Друпада възложи на брамините да изпълнят съответните ритуали и предостави северната половина от царството си на Дрона, който след това замина с Пандавите за Хастинапура. Друпада изгаряше от нанесеното му унижение. Той трябваше да възстанови честта си. Потънал в размисли, царят се завърна в своя дворец.

На връщане към Хастинапура Дрона се бе качил на колесницата на Арджуна и му говореше с обич. Той бе привързан към Пандава нежно, като към собствен син, и знаеше, че няма нищо, което Арджуна не би сторил за него. Дрона каза: „Принце, сега ти си най-добрият стрелец в света. Макар да ми се изплати като победи Друпада, ще ти поискам още едно нещо като дакшина. Ще трябва да се биеш с мен, когато изляза насреща ти.“

Арджуна погледна изненадано учителя си. Как въобще някога би могъл да се сражава срещу него? Въпреки това той отговори без колебание: „Ще го направя. Аз съм твой вечен слуга.“

Всички Куру научиха за едно необикновено събитие, случило се в Матхура, родният град на Кунти. Кунти имаше брат на име Васудева, който бе пленен от злия Цар Камса. Този силен монарх безпощадно измъчваше брамините и останалите царе. Чувайки божествено пророчество, че осмият син на Васудева ще го убие, Камса бе хвърлил в затвора Васудева и съпругата му Деваки. После бе убил първите им шест деца още при раждането. Но въпреки бдителността му седмото и осмото дете — Баларама и Кришна — бяха избягнали смъртта. По тайнствен, мистичен начин Кришна бе отнесен от Матхура и отгледан във Вриндавана, малко пастирско селище, от водача на пастирите, Нанда. Великите риши твърдяха, че Кришна е самият Върховен Бог и че поради собствената му божествена подредба е станало така, че да отиде във Вриндавана. Куру, удивени, научиха от мъдреците, че самият Бог се е появил в съседното царство на Яду.

Когато станал юноша, Кришна се завърнал в Матхура и убил Камса с голи ръце. Този страховит подвиг удивил всички, които го видели, и потвърдил божествената идентичност на Кришна. Камса бе всявал ужас дори в сърцата на боговете. Не съществуваше земен владетел, способен да се изправи насреща му. Ала младият Кришна, макар че беше още момче, и неговият брат Баларама, бяха победили войските и генералите на Камса, убивайки накрая и царя, и злонамерените му министри. След това двамата братя бяха станали водачи на династията Яду. Те поддържаха приятелски отношения с династията Куру от Хастинапура, вълнувайки се особено от благополучието на своята леля Кунти и на петимата ѝ сина.

Баларама, за когото ришите също казваха, че е проявление на Върховния Бог, се бе прочул като несравним боец с боздуган. По молба на Дрона, той се съгласи да обучава Бхима и Дурьодхана в това умение. Така Баларама прекара известно време в Хастинапура. Докато живееше там, той стана свидетел на силната враждебност и завист, която Кауравите изпитваха към братовчедите си. Когато Кришна научи за това, той се притесни за Кунти и синовете ѝ. Затова помоли един от своите съветници, Акрура, да отиде в Хастинапура и да прецени ситуацията, дали има нужда от помощ.

Куру приеха приятелски Акрура. Кунти беше изключително щастлива да го види. Тя го разпитваше за роднините и близките си в Матхура, и особено се интересуваше да научи всичко за Кришна, когото приемаше за Върховния Бог. „Спомня ли си моят племенник Кришна за мен и за синовете ми?“ — питаше тя. „Знае ли как страдам сред враговете си, като сърна сред вълци?“

Акрура я помоли да му каже повече за положението в града и тя започна да разказва всичко. Кунти знаеше, че Дурьодхана и братята му постоянно замислят интриги срещу синовете ѝ. Кауравите не можеха да приемат това, че Пандавите ги превъзхождат по качества. Унижението, което бяха получили наскоро в Кампиля, още повече бе усилило желанието им да премахнат синовете на Панду. Кунти говореше на Акрура със сълзи на очи: „Ще дойде ли тук Кришна да ме утеши? Аз винаги се моля на него, всесилния закрилник на вселената. Истината е, че не намирам друго убежище нито за себе си, нито за синовете си.“

Кунти плачеше за Кришна пред Акрура. Той нежно я увери, че Кришна често говори за нея и го е изпратил да прецени ситуацията. И Акрура, и Видура успокоиха Кунти, напомняйки ѝ за необикновения произход на синовете ѝ. Младите Пандави бяха експанзии на боговете. Нямаше как злонамерените принцове Каурави да ги победят.

Акрура остана в Хастинапура няколко месеца. След като прецени, че разбира напълно какво е положението, реши, че е време да се връща в Матхура. Преди да замине обаче, той се срещна с Дхритаращра, за да му предложи съвет. В крайна сметка слепият цар бе отговорен за действията на синовете си и определено би могъл да контролира поведението им, стига да пожелаеше. Акрура каза: „Скъпи Царю, ти наследи трона единствено, защото брат ти Панду ни напусна преждевременно. Затова по право неговите синове могат да претендират за престола. Не бива да ги пренебрегваш в услуга на собствените си синове.“

Акрура посъветва Дхритаращра да управлява според моралните принципи. Той би трябвало да се отнася по еднакъв начин към всичките си поданици, още повече пък към Пандавите, собствените му племенници и наследници на трона. Прекалената привързаност към близките е просто породена от невежество. Всяко същество на света се ражда само и умира само. То преживява резултатите на собствените си добри и лоши действия, и накрая напуска сегашното си тяло, за да приеме друго. Вярването, че едно същество е роднина на друго, не е нищо повече от илюзия.

Докато Акрура говореше, Дхритаращра слушаше безмълвно. Той разбра за какво намекваха думите на Акрура. Акрура изрази ясно, че каузата на Пандавите е праведна и че ако им се противопостави, царят ще постигне единствено скръб. Дхритаращра продължаваше да мълчи и когато Акрура заключи: „Като облагодетелстваш собствените си синове, о, господарю на земята, ти действаш от невежество. Как тогава изобщо се надяваш на добър резултат? Невежеството винаги води до страдание. Затова постъпвай добродетелно и се отнасяй към синовете на Панду, както справедливо заслужават.“

Дхритаращра въздъхна: „Мъдри Акрура, думите ти са като безсмъртния нектар на боговете. Мога да продължавам да ги слушам вечно. Ти говориш истината. Но точно както човек, който е пред прага на смъртта, не може да бъде спасен от нектар, така и твоите думи не остават в сърцето ми.“

Дхритаращра призна, че е заслепен от обичта си към своите синове. Той довери на Акрура, че се чувства безпомощен да се освободи от тази привързаност. Както Кунти, царят също разбираше позицията на Кришна. „Със сигурност всичко се случва по волята на Върховния. Никой човек не може да повлияе на Божията воля. Сега той е дошъл да облекчи земята от товара ѝ и това неизбежно ще се случи. Какво мога да направя аз? Съдбата без съмнение е всесилна.“

Дхритаращра бе чувал ришите да говорят за мисията на Кришна да унищожи многото демонични царе, превзели земята. Панду бе успял да ги възпре, но след като се бе оттеглил, те се бяха обединили в съюзи и бяха събрали огромни армии, представлявайки постоянна заплаха за мира в света.

Акрура разбра, че Дхритаращра е поел в посока, която щеше да доведе до собствената му гибел. Като показваше пристрастие към синовете си в ущърб на Пандавите, царят щеше да предизвика помежду им конфликт, чийто резултат щеше да бъде унищожението на династията Куру. Акрура разбираше, че няма какво повече да направи. Дхритаращра отказваше да поеме отговорността за действията си. Сбогувайки се с царя, Акрура отпътува за Матхура.

След като Акрура замина, Дхритаращра размисли над думите му. Вярно бе, че синовете на Панду бяха законните наследници на царството. Това не можеше да се отрече. Очевидно бе, че най-големият от тях, Юдхищхира, имаше качествата да бъде цар. Дхритаращра виждаше колко се отличаваше принцът със своята честност, търпение, доброта и непоколебимо придържане към дълга. Заедно с братята си той бе безспорен любимец на всички. Хората бяха обичали Панду и сега им се струваше, че той се е завърнал сред тях чрез синовете си. Навсякъде те явно изразяваха желанието си да видят Юдхищхира коронясан за цар. Дхритаращра бе дочувал разговорите им: „Вече имаме прекрасен принц. Защо слепият Дхритаращра още е на престола? Нека поставим там благочестивия Юдхищхира. Той със сигурност ще бъде добродетелен и великодушен владетел.“

Дхритаращра се посъветва с Бхишма, Видура и брамините. Всички бяха съгласни, че Юдхищхира трябва да бъде провъзгласен за принц регент. Скоро церемонията бе извършена и народът ликуваше.

Дурьодхана обаче кипеше от негодувание. Как така баща му го бе пренебрегнал и бе издигнал Юдхищхира за регент? Когато Бхима се надсмя над страданието му, правейки го още по-непоносимо, той отиде заедно с Карна и Духшасана при Шакуни, за да измислят начин как да се избавят от Пандавите.

Очите на Шакуни се присвиха, докато Дурьодхана и останалите даваха воля на яростта си. Той допря върховете на пръстите си в размисъл. „Единственият начин — каза той накрая — е да бъдат отведени Пандавите далеч от Хастинапура на място, където безпрепятствено да бъдат убити. Трябва така да подготвим нещата, че да изгорят до смърт и това да изглежда като нещастен случай.“

Дурьодхана се засмя, но Карна не бе сигурен. Той не харесваше непочтените методи на Шакуни. „Само страхливецът прибягва до измама и подмолност. Силният мъж предпочита открита битка. След като Пандавите са наши врагове, нека излезем на бойното поле да разрешим спора.“

Шакуни присви устни, после леко се усмихна: „Дете мое, силен си, но неразумен. Явно забравяш за свръхчовешката сила на Бхима. Нима не помниш и случилото се в Кампиля? Всички кауравски принцове заедно с тебе не можаха да победят Друпада. А Пандавите успяха, въпреки че бяха едва четирима. Не мисля, че можем да спечелим битка срещу петимата братя. Вслушай се в думите ми.“

Напомнянето за Кампиля смути Карна; той нададе гневен вик. Там ги били победили от засада. Друпада се бил оказал по-силен, отколкото очаквали. Пандавите били имали предимството да се изправят срещу него, след като били узнали истинската му мощ. Следващият път, ако Пандавите се изправят директно срещу Кауравите, ще бъде различно. Карна поклати глава и излезе от стаята с думите: „Правете каквото искате, аз няма да участвам в заговор на страхливци!“

Коварният Шакуни бе обмислил внимателно ситуацията и накара Дурьодхана да отиде при баща си и да настоява Пандавите да бъдат отпратени надалеч. Като знаеше, че Дхритаращра не може да му откаже нищо, Дурьодхана бавно кимна. Той вярваше на преценките на Шакуни. Заедно те уточниха подробностите от плана. После Дурьодхана влезе при царя.

Дхритаращра виждаше омразата на синовете си към Пандавите и знаеше, че изборът на Юдхищхира за пряк наследник е тежък удар за Дурьодхана. Царят обмисляше какво може да направи за синовете си. Той бе разговарял с Шакуни. Като знаеше, че Дхритаращра никога не действа, без да се посъветва, шуреят му предложи да се допита до неговия близък приятел, брамина Каника. Той, бе казал Шакуни, е опитен в държавническото изкуство и политиката. След това лично доведе Каника при Дхритаращра.

Каника каза на царя, че не бива да изпитва угризения да премахне из корен враговете си, преди те да са му причинили вреда. „Ако за теб Пандавите са врагове, тогава ги премахни без колебание с всякакви възможни средства.“ Каника го предупреди, че тъй като те са по-силни от синовете му, пряката конфронтация най-вероятно не би имала успех. Затова по-добре би било да се използват заобиколни методи. Междувременно царят трябва да продължава да се преструва на доброжелател на Пандавите, но при първа възможност да нанесе удар.

Дхритаращра благодари на брамина за съвета и го освободи. Известно време остана в усамотение в покоите си. Мисълта да убие синовете на Панду го натъжаваше. Може би имаше някаква друга възможност да ги отстрани от Хастинапура. Докато бяха там, собствените му синове никога нямаше да са щастливи. Дурьодхана не спираше да се оплаква от братовчедите си. Сега управлението отново щеше да премине към наследниците на Панду. Дхритаращра се бе наслаждавал на възможността да заема престола на Хастинапура като световен император. Макар да беше първородният син, а следователно и първи престолонаследник, той бе мислил, че слепотата му завинаги го е лишила от възможността да царува. Но в годините след напускането на Панду той бе свикнал да властва. Не му беше лесно да се откаже от това.

Докато Дхритаращра седеше в затъмнената си стая, при него влезе Дурьодхана. Царят чу приближаващите се тежки стъпки на сина си и въздишката му, докато присядаше до него. Дхритаращра с нежност поздрави сина си и го попита какво го измъчва.

„Научавам лоши новини за царството, татко. Гражданите стават неспокойни, искат възможно по-скоро да отстъпиш трона на Пандавите. „За какво ни е сляп цар, след като Юдхищхира вече порасна?“ — така говорят. Не ги е грижа нито за теб, нито за мен.“

Дурьодхана рязко стана и започна да крачи напред-назад сред звъна на златните си украшения, удряйки в дланта си свития си юмрук: „Скоро ще трябва да се подчиняваме на Пандавите. Те ще бъдат царе, а след тях престола ще наследят синовете им, докато нашият род ще потъва в нещастие. Ще изгубим властта и почитта, на които така дълго се радвахме. Нима би могло да има нещо по-болезнено? Мислих дълго как да се избавим от тази беда. Слушай, ще ти обясня плана си.“

Дурьодхана предложи първо Пандавите да бъдат отпратени в някой далечен град. Под предлог, че ги изпращат на почивка, те можеха да заминат за Варанавата, където скоро щеше да се проведе величествен фестивал в чест на Шива. Градът бе прочут със забележителностите си. Несъмнено Пандавите с радост биха го посетили. А след като веднъж си тръгнат от Хастинапура, много вероятно е никога да не се завърнат.

Дхритаращра веднага разбра какво намеква синът му. Нима би могъл да се съгласи? „Панду винаги е бил добродетелен — каза той. — Не го интересуваха богатствата. Благородният ми брат винаги ми е бил верен. Даде ми всичко, включително и това обширно и процъфтяващо царство. Как бих могъл да сторя зло на децата му?“

Дхритаращра добави още и че хората обичат Пандавите и биха се разгневили, ако ги отпратят. Възможно бе дори да се разбунтуват и да ги свалят от власт. Със сигурност и Бхишма, и останалите старши Куру щяха да подкрепят Пандавите.

Дурьодхана бе подготвен за тези възражения. Той обясни, че преди да отпратят Пандавите надалеч, Кауравите трябва да опитат да спечелят благоразположението на народа. Като раздадат богатства и почести, те трябваше да си осигурят любовта и верността им. А после, в отсъствието на Пандавите, би било възможно Дурьодхана да стане цар. Принцът продължи: „След като веднъж укрепя позицията си в Хастинапура, Кунти и синовете ѝ могат дори да се върнат. Не се безпокой за тяхното благополучие.“

Дхритаращра се изправи и се наклони към сина си: „Точно такива мисли минаваха и през моя ум, но не им давах глас, защото са греховни. Все още имам съмнения. Как предлагаш да се отнесем с Бхишма, Видура, Дрона и Крипа? Те обичат Пандавите като родни синове.“

Дурьодхана се подсмихна: „Бхишма ще запази неутралитет както винаги. Синът на Дрона е мой предан поддръжник. Баща му никога няма да тръгне срещу него. Дрона е женен за сестрата на Крипа, затова и подкрепата на Крипа е сигурна. Видура е единственият, на когото не можем да имаме доверие — той със сигурност ще вземе страната на Пандавите — но какво може да направи сам?“

Дурьодхана молеше баща си да даде съгласието си. Ако позволяха на Пандавите да останат в Хастинапура, щеше да му е трудно да продължи да живее. Сърцето му изгаряше и дните му минаваха в постоянна тревога.

Дхритаращра бе раздвоен. Известно време той седя и въздиша, но най-накрая даде съгласието си. Та нали в крайна сметка всичко беше в ръцете на Провидението. Нима би могъл той, обикновеният смъртен, изпълнен с желания и страхове, да направи нещо против волята на съдбата? Царят повика слугите си и се оттегли за през нощта.