Глава 13

Хануман се понесе мощно в утринното небе. Дървета, храсти и цветя се разлетяха зад него във вятъра, предизвикан от движението му, както роднини следват скъп човек, поел на дълго пътуване. Хануман си помисли за Рама. Сампати беше прав. Достатъчно бе да си припомниш името му в края на живота си, за да прекосиш океана от материално страдание. Тези осемстотин мили не представляваха нищо. Носейки се към Ланка, Хануман се почувства уверен в успеха си. Скоро щеше да види Сита и да ѝ вдъхне кураж. Ако ракшасите се опитаха да го спрат, това щеше да е последното им дело на този свят. Той бързо щеше да въздаде справедливост. После щеше да се върне при Рама и да чака нови заповеди.

Когато цветята, следващи Хануман, се посипаха в тъмносиния океан, водата заприлича на осеяната със звезди небесна твърд. Дърветата паднаха със силен плисък, подобно на метеори, паднали от небето. Протегнатите напред ръце на маймуната бяха като двойка петглави змии, надигнали се от планински връх. Сякаш голямата маймуна изпиваше огромния океан и поглъщаше небето. Очите на Хануман искряха като два свещени огъня, а навитата му опашка се развяваше зад него като знаме. Червеникавокафявото му лице блестеше като слънце, а вятърът, свирещ край мишниците му, бучеше като дъждовен облак. Хануман приличаше на комета с огнена опашка, преминаваща през небесата.

Отражението му в синьото море наподобяваше бързоходен кораб, както се полюшваше по големите вълни, надигнати от вихреното му движение. Развълнуваното море разкриваше китове, акули и водни змии, които се мятаха объркано. Хануман се носеше през небето като летяща планина и теглеше след себе си бели и червеникави облаци. Когато влизаше или излизаше от тях, приличаше на луна – ту засенчена, ту ясна. Гандхарвите и съпругите им сипеха отгоре му дъжд от цветя. Дори слънцето, знаейки, че той служи на Рама, не го изгаряше. Богът на вятъра се носеше заедно с него и го разхлаждаше с лек бриз. Полубогове и риши го възхваляваха; също и наги, якши и други небесни същества.
Полубогът на океана наблюдаваше летящия над него Хануман. Реши да му направи добро и така да удовлетвори самия Рама. В дълбините му имаше голяма планина на име Майнака. Полубогът на океана отиде при нея и я помоли да се издигне над водата и да предложи върховете си като място за отдих на Хануман. Планината се съгласи и се заиздига нагоре. Появи се над океана със силен грохот, докато върху ѝ се стоварваха огромни разпенени вълни. Златовърхата планина, по чиито склонове се забавляваха наги и кинари, се извиси бързо и заблестя красиво.

Хануман видя пред себе си планината, която изпълваше цялото небе, и реши, че е някакво препятствие. Приготви се да го разбие с гърди. Божеството на планината прие човешка форма и застана на върха ѝ:
— О, Хануман, появих се тук, за да ти предложа подслон, както ме помоли полубогът на океана, който желае да служи на Рама. В миналото той е получил помощ от предшественика на Рама, Сагара, който напълнил океана, след като бил пресушен от разгневения риши Агастя. Аз също съм задължен на баща ти Ваю, тъй като някога той ме спаси от Индра.

Майнака разказа на Хануман, че в далечното минало много планини са отлетели на небето. Боейки се от тях, ришите помолили Индра да отреже крилете им с гръмотевиците си. Ваю беше спасил Майнака от Индра. Затова планината искаше да изплати дълга си към него, като съдейства на Хануман. Подкани маймуната да кацне на върха ѝ, за да отпочине.

Но Хануман нямаше намерение да спира. Отвърна на Майнака:
— Трогнат съм и ти благодаря за предложението, но още не е дошло време за почивка. Още не съм изпълнил дълга си. Моля те, прости ми. Ти вече ме удовлетвори с любезните си думи. Сега ми позволи да продължа.

Хануман докосна почтително върха на планината, а после се издигна още по-високо в небето, докато планината и полубогът на океана го наблюдаваха и изричаха молитви и благословии за успеха му.

Индра и полубоговете също наблюдаваха Хануман. Бяха удивени от силата му. В желанието си да видят още от способностите му те отидоха при Сураса, майката на нагите. Помолиха богинята на змиите да приеме формата на демоница и да се изправи срещу Хануман. Индра каза:
— Искаме да видим силата му, както и да разнесем славата на този велик слуга на Рама още по-далеч. Нека ни покаже на какво е способен, о, майко на нагите, защото ще бъде подложен на голямо изпитание, когато стигне в Ланка.

Сураса влезе в морето и внезапно се издигна пред Хануман, приела формата на огромна, свирепа ракшаса. Заговори му с гръмовен глас:
— Полубоговете ми наредиха да те изям! О, диамант сред маймуните, влез бързо в устата ми! Брахма ме е дарил с благословия – никой, който застане пред мен, не може да ми избяга!

Сураса отвори огромната си уста, пълна с редици страховити зъби. Хануман се усмихна и каза на богинята на нагите:
— Аз изпълнявам заповед на Рама, Бога на сътворението. Не бива да ми пречиш. Ако трябва да бъда изяден от теб, моля те, изчакай ме тук. Щом изпълня задачата си, непременно ще се върна и ти можеш да ме погълнеш.

Богинята отвърна, че никой не може да я отмине, защото такава е благословията на Брахма. Разтвори още повече устата си, когато Хануман я приближи. Челюстите ѝ се простираха на осем мили, но Хануман бързо стана шестнайсет мили голям. Тогава тя разшири устата си до двайсет мили и Хануман отново превиши този размер с тялото си. Нагата продължи да се уголемява, но Хануман внезапно се сви до размерите на палец. Влетя в устата ѝ и продължи към гърлото, после бързо излезе. Възвърна обичайните си размери и каза:
— Почетох дара на Брахма. Сега ме пусни да мина и да изпълня задачата си. Бъди щастлива!

Богинята прие истинската си форма и като възхвали Хануман, го благослови да завърши успешно начинанието си. Той продължи със скоростта на Гаруда. Движейки се по божествените пътища, видя много небесни колесници, теглени от лъвове, тигри, слонове, птици и змии. Висините се обитаваха от безброй гандхарви, якши, видхядхари и други небесни същества. Големи герои, загубили живота си в битка, се носеха в божествените селения, а ефирните им тела сияеха като огън.

Докато Хануман летеше в небето, отдолу го видя ракшаса на име Симхика. Тя се вторачи жадно в огромното тяло на маймуната. Поиска да го погълне и използва мистичната си сила, за да сграбчи сянката му, която се движеше бързо по водата. Хануман усети, че нещо му пречи да продължи. Огледа се и видя под себе си Симхика, чиито грозни форми се издигаха от океана. Ужасяващата ѝ паст бе широко разтворена в очакване да го погълне. От ракшасата се носеше шум като от буреносен облак. Хануман влетя безстрашно в устата ѝ. Щом го видяха да влиза в нея, сиддхите и полубоговете извикаха:
— Колко жалко!

Но Хануман, чието тяло бе твърдо като диамант, започна да разкъсва вътрешните органи на демоницата. Разцепи сърцето ѝ на две и изскочи отстрани на тялото ѝ. Тя изпищя и падна мъртва в океана. Виждайки, че Хануман е невредим и продължава да лети напред, полубоговете го възхвалиха:
— Успехът ти е сигурен! Който притежава решителност, въображение, находчивост и умения, никога не се проваля в начинанията си!

Хануман продължи напред, възславян от небесните същества. Скоро забеляза в далечината голям остров, който приличаше на струпани облаци на хоризонта. Щом приближи, видя бреговете на Ланка, опасани от гори и високи планини. Възвърна нормалните си размери, за да не го забележат. Полетя над острова и стигна до град Ланка, който беше разположен на върха на планината Трикута.

Хануман огледа околностите му. Бяха покрити с красиви гори, пълни с всякакви цъфтящи и плодни дървета. Имаше поляни и лотосови езера и различни паркове. Лекият бриз носеше уханието на цветя, птичи песни изпълваха въздуха. Маймуната се отправи към града, който беше заобиколен от широк и дълбок ров. Опасваше го и златна стена. Отгоре ѝ се развяваха големи знамена с окачени на тях златни камбанки. Свирепи ракшаси пазеха крепостния вал, издигнат покрай стената. В ръцете си държаха огромни лъкове и други страховити оръжия.

Зад стената Хануман видя просторни къщи и дворци, някои златисти, а други бели като луната. Покатери се на едно високо дърво и се загледа в града. Стотици внушителни сгради се издигаха край пътища, застлани с бели павета. Пред тях имаше великолепни златни арки, украсени с увивни цъфтящи растения. Градът беше шумен и приличаше на столицата на полубоговете. На Хануман му се стори, че сякаш се носи във въздуха. Ланка, построена от небесния архитект Вишвакарма, беше невъобразимо красива и го изпълни с благоговение.

Стигайки до северната порта, Хануман се замисли. Загледа се в града, пазен от безброй смели и страховити ракшаси, както някой гледа пещера, пълна с отровни змии. Взрян във високата стена, размишляваше. Възможно ли бе изобщо маймуните да завладеят този град? Та нали само той, Сугрива, Ангада и Нила, маймуната генерал, можеха да прескочат океана и да стигнат дотук. А след това щяха да са само четирима срещу безбройните ракшаски орди, водени от самия непобедим Равана. Какво можеше да се направи?

Хануман реши първо да намери Сита и да се увери, че тя е в безопасност. В края на краищата това беше задачата му. После щеше да мисли за по-нататъшните си действия. Внимателно състави план как да започне да търси принцесата, без да го забележат. Не му се искаше да се провали след огромния скок през океана. Най-добре беше да влезе в Ланка под прикритието на нощта, в незабележима форма. Хануман реши да изчака до залез-слънце и да проникне в града като малка маймуна. Смяташе да обикаля от къща на къща и да намери Сита, а после щеше да измисли как да стигне до нея.

Тази нощ пълната луна изгря в ясното небе като плаващ в спокойно езеро лебед. Хануман се изправи, готов да влезе в града. Докато приближаваше стената обаче, пред него се появи богинята закрилница на Ланка. Беше свирепа и грозна и нададе ужасяващ крясък. С дрезгав глас попита Хануман:
— Кой си ти и защо се опитваш да влезеш скришом в този град? Никога няма да те пусна вътре, о, маймуно!

Хануман не се изплаши от ракшаската богиня. Не ѝ разкри истинското си име, вместо това я попита коя е тя. Богинята отвърна остро, че е слугиня на Равана. Пазеше Ланка и сега щеше да го убие заради дръзкия му опит да влезе в града.

Хануман не помръдна, стоеше непоклатим като планина. Заяви, че ще влезе в града и никой не може да го спре. Ракшасата веднага го удари. Без да трепне от нападението ѝ, разгневеният Хануман сви юмрук и я блъсна, но не с всичка сила, защото беше жена. Въпреки това демоницата падна на земята. След малко се съвзе и замоли Хануман да я пощади. От Брахма знаеше, че краят на ракшасите ще настъпи скоро след като тя бъде победена от маймуна. Очевидно това време беше дошло. Думите на Брахма не подлежаха на съмнение. Унищожението на Равана и ракшасите беше близко.

Ракшасата остави Хануман да влезе в града и после изчезна. Той се смали до размерите на котка. Подскочи и се изкатери по външната стена, откъдето проникна в града. Пое по главната улица, която се осветяваше от скъпоценни камъни, вградени в златните арки от двете ѝ страни. Беше застлана с ярки цветя. От сградите се носеха смях и музика и звън на накити. Входовете им бяха от кристал, а верандите от корал и лапис лазули. Декорирани бяха със златни изображения на мълнии и планети и имаха зарешетени прозорци от злато, инкрустирани с диаманти, рубини и смарагди.

Хануман премина бързо от къща на къща, търсейки следи от Сита. Видя много демони, които се забавляваха в домовете си с девойки, красиви като апсари. На някои места имаше групи от ракшаси, възхваляващи Равана. Други демони, познати като ятудхани, изучаваха писанията и припяваха свещени химни. На площадите Хануман видя състезания по борба между ракшаси с огромни размери, които ревяха разярено. Видя също и хиляди воини, стиснали лъкове, мечове и други ужасно изглеждащи оръжия. Докато се движеше незабелязано по улиците на града, разпознаваше с лекота безбройните, най-различно дегизирани шпиони на Равана, тъй като самият той беше военен специалист.

Постепенно стигна до двореца на Равана. Пред него беше разположен гарнизон от сто хиляди войници. Самият дворец се издигаше на върха на планината Трикута и приличаше на огромен бял облак. Заобикаляха го няколко рова, в които цъфтяха лотоси и лилии. Хануман ги прекоси с плуване и смален проникна през зарешетените порти, вградени в стените от златни тухли. Пазеха ги хиляда невероятно силни ракшаси, но не му обърнаха внимание.

Хануман мина през първия двор и видя множество чудесни средства за придвижване, сред които златни колесници, носилки и големи въздушни коли. Имаше хиляди коне, някои черни като нощта, други червеникави, а трети бели като сняг. Огромни слонове, обсипани със скъпоценности, стояха и изглеждаха като облаци, през които проблясват светкавици.

В двора се издигаха големи къщи, пълни с груби, пияни демони. Хануман ги чуваше как се смеят или си крещят. Безшумно влезе във всяка къща, като се оглеждаше навсякъде за Сита. Видя много жени, някои прегръщаха мъжете си, други се преобличаха в скъпи дрехи, трети спяха, а четвърти, ядосани на съпрузите си, съскаха като змии. Всички бяха изключително привлекателни, лицата им приличаха на кръгла месечина, а върху тъмните им очи полягаха клепачи с извити мигли. Макар Хануман да видя безброй демоници, никъде не откри Сита.

Мина през десетки седеметажни къщи и накрая влезе в една вътрешна сграда на двореца, където Равана държеше съпругите си. Цялата беше украсена с перли и редки скъпоценни камъни. От нея се носеше ухание на алое и сандалово масло, чуваше се божествена музика. Хануман прекоси бляскавия мраморен под, застлан с прекрасни килими. Стените бяха от злато, със сребърни инкрустации, обсипани със скъпоценни камъни. Наоколо се движеха хиляди невероятно красиви млади жени, нежният звук от звънтящите им златни украшения наподобяваше кроткия плисък на морски вълни. Към него се прибавяше тихото биене на малки барабани.

Хануман си помисли, че дворецът на Равана е перлата на Ланка. Някои стаи бяха превърнати в галерии и съдържаха най-различни божествени картини и гравюри. Други гледаха към обширни затревени дворове с изкуствени езера, пълни с лебеди и заобиколени от цъфтящи дървета, обитавани от пауни и други пъстри птици. Хануман видя свещените огньове на ракшаси аскети, които припяваха ведически мантри. Тук-там имаше купчини скъпоценни камъни и други съкровища. Диваните, столовете и леглата, направени от злато, корали и божествено дърво, бяха с прекрасна изработка. Възхитен от видяното, Хануман продължи без да спира, твърдо решен да намери Сита.

Откри колесницата Пушпака в средата на двореца. Приличаше на голяма къща и блестеше като обедно слънце. Беше украсена с бисери и фина златна и сребърна резба, с птици от котешко око или от корали и сребро. Имаше и прекрасни змии, изработени от скъпоценни камъни. В страните ѝ бяха инкрустирани коне и слонове от чисто злато. Имаше и големи златни и кристални павилиони за развлечения с многобройни красиви пейки. Стълби от злато водеха към бляскави подиуми, обсипани със сапфири и изумруди. Навсякъде се спускаха гирлянди и венци. В просторната централна част на колесницата имаше езеро с лотоси и няколко статуи на слонове със златни лотоси в хоботите, изразяващи почитанията си на изумително красивата фигура на богинята Лакшми.

Хануман остана възхитен от подобната на планина колесница, която стоеше във въздуха. Продължи бързо да претърсва покоите на Равана, които бяха четири мили широки и двойно по-дълги. Навсякъде имаше страховито изглеждащи ракшаси, които държаха ужасни оръжия и се оглеждаха зорко във всички посоки. Използвайки мистичните си способности, Хануман се движеше невидим между стражите. Най-сетне влезе в най-вътрешните покои на Равана, където се намираше спалнята на ракшаса. Подът ѝ беше застлан с плочи от кристал, инкрустирани с фигури от слонова кост, перли, диаманти, корали, сребро и злато. Големи колони се издигаха до тавана, който бе обсипан с безброй скъпоценни камъни и приличаше на покрито със звезди нощно небе. По стените имаше гравюри на орли с огромни разтворени криле. Стенописи изобразяваха небесните планети, а подът бе застлан с големи копринени килими с изображения на планини, гори и реки.

До ноздрите на Хануман достигна уханието на божествена храна; сякаш скъп роднина го канеше на трапезата си. Той почувства как и петте му сетива едновременно реагират на насладите в двореца на Равана. Маймуната си помисли, че е влязла в райските селения. Можеше да сравни двореца единствено с този на Индра или с обителта на самия Брахма. Като се съсредоточи върху целта си, подобно на йогин, достигнал съвършенство в медитацията, Хануман продължи да търси Сита.

Докато обхождаше стаите, видя много девойки, които приличаха на божествени нимфи. Бяха полуголи и спяха след пиянски любовни оргии. Носеха обсипани със скъпоценни камъни колани и гривни на глезените и ухаеха на лотосов цвят. Големите им устни, червени като мед, бяха леко отворени и разкриваха перлени зъби. Тук-там лежаха смачкани гирлянди и разхвърляни копринени одежди. Жените имаха деликатни форми, а дрехите, огърлиците и другите им украшения бяха пръснати на пода до леглата. С големите си очи с тъмни мигли наподобяваха лотоси, затворили листенцата си за през нощта. На Хануман му заприличаха на куп блестящи метеори, паднали от небето и събрани в покоите на Равана.

Макар че съпругите на Равана, дъщери на гандхарви, риши и могъщи демони, бяха необикновено красиви, според Хануман не можеха да се сравняват по красота със Сита. Той продължи неотклонно да изпълнява мисията си. Подмина спящите девойки и стигна до висок подиум от кристал, украсен със скъпоценни камъни. Приличаше на небесна конструкция, а отгоре му бе поставен голям диван от злато и слонова кост. Около блестящия диван се спускаше бял балдахин с венци и гирлянди от лотоси и червените цветове на дървото ашока.

В този диван, дълбоко заспал, лежеше самият Равана. Хануман видя, че е много красив, цветът на кожата му наподобяваше тъмен облак. Носеше ярки, проблясващи обеци и златисточервена роба. Ръцете и краката му бяха намазани с червена сандалова паста. Демонът приличаше на облак, аленеещ от залеза и огряван от блясъка на светкавици. Украсен с гирлянди и скъпоценни камъни, наподобяваше планината Мандара, обрасла в кичести дървета и цветя.

Хануман се загледа отвратено в огромния демон, който лежеше и хъркаше. Отдалечи се малко и го огледа от разстояние. Равана беше проявил само една от десетте си глави и две от ръцете си. На Хануман ръцете му заприличаха на двойка големи петглави змии, заспали в пещера в планината Мандара. Бяха изключително мускулести и дебели като дървесни стволове, осеяни с белези от безбройните битки, които Равана бе водил с полубоговете. На главата си ракшасът носеше блестяща диадема, а на шията му висяха нанизи от перли и златни синджири. При всяко негово издишване стаята се изпълваше с миризмата на алкохол, примесена с тази на манго и индийско орехче.

В нозете му имаше множество млади жени. Спяха в различни пози – една прегръщаше вината си, друга седеше с малък барабан под мишница, а трета стискаше чифт тамбурини. До Равана на дивана лежеше жена с изумителна красота, златист цвят на кожата и изваяни ръце и крака, украсени с най-скъпи бижута. Като я видя до демона, сияйно млада и надарена с божествена хубост, Хануман за миг си помисли, че може би е Сита. Заподскача ликуващо, размаха ръце и зацелува опашката си. Верен на маймунската си природа, даде воля на радостта си – катереше се по колоните, скачаше на пода, тичаше нагоре-надолу и не спираше да се премята.

Внезапно спря и си помисли: „Това едва ли е Сита. Отделена от Рама, принцесата няма да може да яде и спи, а още по-малко да се разкрасява. Нито пък би се събрала с друг мъж дори в мислите си, ако ще да е господарят на всички божества. Никой не би могъл да се сравнява с Рама, любимия съпруг на великолепната Сита“.

Хануман огледа хубаво спящата до Равана девойка. Лицето ѝ не показваше признаци на скръб или тъга. Нямаше съмнение: това не беше Сита. Хануман продължи бързо напред, изгарящ от нетърпение да открие принцесата.

Продължи да претърсва просторната спалня на Равана. Имаше хиляди жени, легнали навсякъде. Всички бяха красиви и отрупани с бляскави златни накити. Хануман видя маси, обсипани с всякакви ястия и напитки в златни и кристални съдове. Подът беше покрит с божествени цветя, чиито ярки цветове придаваха очарование на голямата зала. Но макар да претърси старателно всяко кътче на стаята, Хануман никъде не видя Сита.

Докато гледаше безбройните спящи красавици, изпита сериозно съмнение. Дали не вършеше грях? Писанията порицаваха съзерцаването на чужди жени, особено в подобно състояние. Грях беше да гледа и негодника Равана, който крадеше чужди съпруги. Хануман се обезпокои, но си напомни за какво е тук. Къде другаде би могъл да намери Сита? Трябваше да я търси сред жените на Равана. Освен това изобщо не ги беше поглеждал с похотливи мисли в главата. Умът му бе съсредоточен изцяло върху поставената задача. Невъзможно беше да се поддаде на греха при подобни обстоятелства.

Успокоен от тези мисли и в същото време паднал духом, защото не намираше Сита, Хануман излезе от покоите на Равана. Къде да търси сега? Как да се върне, без да е намерил Сита? Какво щеше да каже на Сугрива и Рама, когато го попитат: „Какво свърши, когато стигна до Ланка?“. Дали пък тъжната принцеса не беше умряла от мъка? Или може би ракшасите я бяха погълнали? Хануман не можеше да понесе тази мисъл. Трябваше да продължи да търси. Зарече се, че ако не успее да намери Сита, ще пости до смърт.

Отдаден на подобни размишления, продължи по пътеките извън двореца. Докато вървеше, видя пред себе си дворцовите градини. Още не ги беше огледал. Помоли се на полубоговете да му помогнат най-после да открие Сита. Спря, щом стигна до градините, и си помисли за Рама. Очарован от възможността да намери принцесата, скочи върху стената, която ги опасваше.

Оттам плъзна поглед по прекрасната горичка, огряна от луната. Докато надничаше от голямата ограда, до ноздрите му достигна сладко ухание. Видя най-различни видове цъфтящи дървета, както и сребърни увивни растения и златни храсти. По края на безупречно поддържаните морави растяха цветя. По дърветата бяха накацали пауни и папагали, както и много други видове пъстроцветни птици. Хануман пробяга бързо по стената, като оглеждаше внимателно градината. Заскача по дърветата, от които се посипа дъжд от цветчета, и земята заприлича на отрупана с бижута жена. Докато скачаше, разбуди ята от птици, които излетяха нагоре и разклатиха клоните на дърветата, обсипвайки го с цвят.

Продължи да се движи стремително – нямаше търпение да намери Сита. Видя изкуствени езера с различни форми, пълни с лотоси и спящи лебеди. Имаше плувни басейни, към които водеха златни стъпала, а около тях бе посипан фин пясък изцяло от стрити перли. Между сребърни дървета, покрити със златни цветове, течаха поточета. Клоните бяха отрупани с плодове, каквито Хануман не беше виждал никога. Накъдето и да погледнеше, оставаше поразен от изобилието. В средата на градината попадна на голямо дърво симшапа. Изкатери се на върха му и се огледа във всички посоки, надявайки се да зърне Сита. На известно разстояние видя храм, разположен в горичка от дървото ашока. С хилядите си яркочервени венчелистчета тези дървета сякаш бяха направени само от цвят. Достатъчно бе да погледнеш прекрасните ашока, и мъката те напускаше. Величественият храм сред дърветата беше разположен върху хиляда мраморни колони. Приличаше на планината Кайлаш, великолепната обител на Шива. Коралови стъпала водеха към голяма тераса от чисто злато.

Хануман забеляза някаква жена, която лежеше близо до храма, заобиколена от демоници. Той заскача от дърво на дърво, за да я види по-отблизо. Дрехите ѝ бяха овехтели, но беше красива като диамант, покрит с прах. Стройното ѝ тяло беше залиняло. Не спираше да въздиша и изглеждаше разстроена, а по лицето ѝ се стичаха сълзи.

Това със сигурност беше Сита. Хануман усети как сърцето му подскочи от радост, но се натъжи, виждайки я в такова окаяно състояние – приличаше на затъмнена луна. Макар че беше паднала на земята и плачеше, излъчваше благородно сияние. Обхваната от силна скръб, наподобяваше пламък, примесен с дим. Тъмните ѝ очи с дълги мигли се стрелкаха безпомощно наоколо, подобно на очите на еленче, уловено в примката на ловец.

Хануман я огледа внимателно. Разпозна божествената жълта дреха, която бе зърнал да се развява на вятъра, когато Равана бе преминал над Ришямукха. Това несъмнено беше жената, отвлечена от демона. Маймуната се взря тъжно в принцесата. Колко могъща и загадъчна бе съдбата! Сита беше дъщеря на цар и съпруга на непобедим герой и въпреки това сега изпитваше мъки. Беше нежна, мила и добродетелна и изобщо не заслужаваше да страда. Как тогава се беше озовала в подобна ужасна ситуация? Нямаше обяснение.

Хануман си помисли за Рама. Как сега да изпълни най-добре целите, поставени от неговия господар? Достъпът до Сита беше труден, защото бе заобиколена от стотици свирепи демоници. Маймуната ги огледа внимателно. Всички бяха грозни и с отвратителни форми. Някои имаха око на челото си, други – огромни уши, които покриваха телата им, трети бяха с глави на глигани, тигри, биволи, кози, елени или лисици. Главите на някои бяха хлътнали в гърдите. Едни бяха много високи, други – гърбави джуджета. Част от тях имаха крака и стъпала на слонове, камили или коне. Някои от демониците бяха с ненормално дълги и извити носове или имаха големи остри уши и страховити лъвски зъби. Косата на други стигаше до петите, а ноктите на ръцете им бяха животински.

От вида им можеше да ти се изправят косите. Стискаха различни видове оръжия и стояха или седяха около Сита, оглеждайки се във всички посоки. В средата благородната принцеса приличаше на луна, обградена от зложелателни планети. Хануман мислеше усилено. Продължи да се крие в клоните на дървото. Скоро щеше да съмне и небето на изток започваше да просветлява.

Точно по това време Равана се разбуди. Поети му запяха възхвали, музиканти засвириха на инструменти. Демонът се надигна с разбъркана коса и измачкани дрехи, все още неизтрезнял от силния алкохол, който беше изпил предната нощ. Веднага си помисли за Сита. Оправи набързо дрехите си и като се украси богато с накити, излезе от покоите си и пое бързо към горичката от ашока. Зад него идваха сто прекрасни девойки, едрите им ханшове и гърди се полюшваха, докато се стараеха да не изостават от господаря си. Носеха ветрила със златни дръжки, маслени лампи, кани с вино и чисти бели чадъри. Докато подтичваха, златните им накити звънтяха, а от косите им падаха цветя и гирлянди. Както вървяха зад демона, приличаха на проблясващи зад облак светкавици.

Макар да притежаваше голяма сила, злият Равана беше роб на плътските си желания. С ум, изцяло зает от Сита, той мина през златните и инкрустирани със скъпоценни камъни арки на входа на горичката от ашока. Приемайки богоподобна човешка форма, се упъти право към мястото, където лежеше Сита, закопнял да види отново божествената принцеса. Докато вървеше, съчиняваше наум поетични фрази, с които да я спечели.

Скрит в дървото си, Хануман чу звън от камбанки на гривни за глезени. Погледна и видя Равана да приближава по пътеката, осветена от всички страни от ярки лампи. Демонът вървеше бързо, полегатите му очи с цвят на мед гледаха право напред. Наместваше горната си дреха от искрящо бяла коприна, украсена с перли и цветя. Погълнат от мисли за Сита, закачи гривната на ръката си в огърлицата от бляскави скъпоценни камъни на шията и се опита да я освободи, докато крачеше по пътеката.

Хануман остана абсолютно неподвижен, когато Равана мина покрай дървото, в което се беше спотаил. Но щом групата от жени го подмина, скочи долу и безшумно я последва. Скри се зад ствола на голямо дърво близо до Сита и се огледа предпазливо. Видя великолепната съпруга на Рама да седи на земята, разтреперана при вида на приближаващия я Равана. Беше прибрала колене към гърдите и ги стискаше здраво с ръце.

Равана, който изглеждаше млад и царствен и блестеше със сияйна аура, застана пред принцесата. Тя имаше нещастен, съкрушен вид – приличаше на увивна роза, откъсната от храста и захвърлена на земята. Беше като разколебана вяра, крееща надежда или изоставено съкровище. Въпреки залинелия си вид беше очарователна като чисто бял лотос, покрит с прах. Лежеше на голата земя, като не спираше да ридае, а умът ѝ бе погълнат от мисли за Рама.

В желанието си да я прелъсти ракшаският цар приличаше на безумец, запътил се към стръмна урва. Загледа се в изтерзаната Сита, която дори не вдигна очи към него. С допрени длани принцесата се помоли на Вишну скоро да я срещне с Рама.

Равана заговори:
— О, най-прекрасен диамант сред жените, не се бой от мен. Аз съм тук само за да ти служа. Защо лежиш в това окаяно състояние? Стани и се забавлявай с мен. Обещавам ти, че ще изпиташ удоволствия, познати само на боговете.

Сита извърна презрително лице, тялото ѝ се разтърси от ридания. Равана се беше опитвал да я спечели всеки ден, откакто я отвлече, но от опитите му изпитваше отвращение. Копнееше за деня, в който съпругът ѝ щеше да дойде и да унищожи демона. Сигурна беше, че това време ще настъпи скоро. Вече едва издържаше тормоза, на който я подлагаше Равана.

Съпротивата на Сита само засили копнежа на демона. Загледа се в несравнимо красивите ѝ форми. Макар че постеше и не се беше къпала, откакто я похити, пак беше много по-красива от всичките му съпруги. Ех, ако не беше това проклятие на Налакувара…

Демонът допря умоляващо длани.
— Какво ще спечелиш, като лежиш тук и страдаш? Младостта ти отминава бързо и скоро няма да я има. Забавлявай се с мен, докато можеш. Никой във вселената не може да се сравнява с мен по мъжественост и сила. Ти си най-красивата жена на света. Сигурно славният Брахма се е оттеглил, след като те е създал, виждайки, че е постигнал съвършенството.

Равана ѝ предложи да я направи своя най-първа царица. Щеше да подчини целия свят и да го даде на баща ѝ Джанака. Вече бе победил полубоговете на небето и никой не смееше да го предизвика, защото беше най-могъщият във вселената. Какво можеше да му стори Рама? Сита трябваше да престане да мисли за жалкия си принц, който беше облечен в дрипи и живееше в дивата гора. Тя нямаше никакъв шанс да го види отново. И дори по някакъв начин съпругът ѝ да успееше да намери пътя към Ланка, веднага щеше да бъде сразен от Равана, застанал начело на безчислени орди от непобедими ракшаси.

Демонът продължи да умолява Сита; гласът му ту се извисяваше, ту се снижаваше мелодично.
— Стани моя жена, о, любима, и се наслаждавай на живота! Сложи си най-хубавите бижута и златни украшения. Недей да скърбиш и ела с мен в прекрасните горички край морския бряг.

Сита потрепери от греховното предложение на Равана. Без да го гледа, и като постави символично стрък трева между себе си и демона, отвърна:
— Откажи се от безплодната си надежда. Ти ме заслужаваш толкова, колкото грешникът заслужава съвършенство. Нима очакваш да извърша постъпка, която всяка добродетелна жена би заклеймила? Как си представяш, че ще се облегна на рамото на друг мъж, след като съм се облягала на рамото на Рама? Не осъзнаваш ли, че насилването на чужди жени води до разрушение? Явно в Ланка никой не знае какво е морал! Или може би си толкова пропаднал, че си неспособен да обърнеш внимание на един добър съвет?

Равана изсумтя. Започна да свива и разтваря гневно юмруци. Изглежда нямаше начин да спечели тази жена. Не спираше да я фиксира с очи, докато тя продължаваше да говори, без да го поглежда.
— Би трябвало да знаеш, че с Рама сме неразделни, както са неразделни слънчевата светлина и слънцето. Събери ме веднага с него, ако искаш да направиш добро на себе си и на ракшаската раса. Стани приятел на Рама. Иначе ти, градът и всички демони ще бъдете унищожени завинаги. Ако ме държиш тук, скоро ще видиш как небето се изпълва с неспирен поток от стрели. Те ще се изсипят върху Ланка като безброй огнедишащи змии. Ти успя да ме отвлечеш само защото Рама и брат му ги нямаше. Истината е, о безсилни, че ти можеш да устоиш на Рама и Лакшмана, колкото куче да победи двойка лъвове.

Сита продължи да укорява Равана. Дори ако потърсеше убежище навръх планината Меру или се спуснеше в обителта на Варуна, демонът пак нямаше да избяга от Рама. Заради греховната си постъпка вече бе убит от собствената си съдба. Рама просто щеше да е инструмент в ръцете на Провидението. С греховен водач като Равана ракшаската раса бе обречена на гибел.

Сита продължи остро:
— Самата аз бих могла да те превърна в пепел чрез силата на моя аскетизъм и целомъдрие, но не съм получила заповед от господаря си. А и не желая да пилея придобитото с аскетизъм за нещастник като теб.

Равана побесня. Дишайки тежко, заговори бавно, дълбокият му глас едва прикриваше яростта му.
— Заради нахалните ти думи заслужаваш да умреш! Само любовта ми към теб ме спира да не те убия веднага. Остават ти още няколко месеца от едногодишната отсрочка. Ако дотогава не ми се отдадеш, готвачите ми ще те сготвят и ще те изям за закуска!

Демонът си тръгна. Очите му пламтяха, а езикът му се стрелкаше като на змия. Блестящата му диадема и мощните му рамене потрепваха от гнева му. Червената му дреха се развяваше, а големите му обеци от червеникаво злато се полюшваха. С тъмносинята си препаска приличаше на планина, чийто връх от червени оксиди е огрян от светкавици. На излизане от горичката се обърна към пазачките ѝ:
— Използвайте всякакви средства, за да промените решението на принцесата! Нежни думи, принуда, заплахи – каквото и да е, само да се подчини! Отклонете мислите ѝ от Рама и я убедете да ме приеме. Това е и във ваш интерес, о, демоници!

С недоволен рев Равана излезе от градината, тежките му стъпки заглъхнаха в далечината. Хануман продължи да наблюдава. Свирепите демоници започнаха да измъчват Сита; разпитваха я с дрезгави, груби гласове защо не желае да приеме Равана за свой господар. Царят на ракшасите беше син на велик риши. Беше победил в битка трийсет и тримата главни полубогове. Дори Индра не можеше да му се противопостави. Сега същият този Равана се покланяше в краката ѝ и я молеше за благоволението ѝ. Беше готов да смени първата си по ранг съпруга, добродетелната и красива Мандодари, с нея.

Безброй демоници по най-различни начини се опитваха да придумат Сита. Убеждаваха я да спре да вехне глупаво по Рама – един обикновен смъртен. Какво беше той в сравнение с Равана? Тя явно нямаше представа кое е най-доброто за нея.

Сита обърна гръб на демониците. Съветите им бяха безполезни. Тя можеше да изостави Рама колкото топлината може да изостави огъня. Заговори с насълзени очи:
— Изяжте ме, ако искате, но никога няма да стана съпруга на Равана! Както Шачи е отдадена на Индра, Арундати на Васищха и Рохини на Сома, така и аз винаги ще бъда вярна на съпруга си!

Демониците се вбесиха, когато Сита отхвърли съветите им. Сега използваха груб, заплашителен език. Облизвайки увисналите си устни със змиеподобни езици, започнаха да размахват брадви и други оръжия пред Сита. Тя стана и отиде до дървото, където се криеше Хануман, последвана от демониците, които я заплашваха. Като видя, че принцесата приближава, Хануман бързо се покатери по-високо в дървото. Когато отново погледна надолу, видя, че пазачките измъчват жестоко Сита. Една от тях ѝ кресна:
— Отдай се на Равана, о, принцесо, или още днес ще изтръгна сърцето ти и ще го изям!

Размахвайки огромна стрела към нея, друга ревна:
— Отдавна искам да си хапна от черния ти дроб и жлъчката, както и от едрите ти гърди и ръцете и краката ти!

Хануман запламтя от гняв. Искаше да скочи долу сред демониците и да ги накаже, но се въздържа, изчаквайки разумно възможност първо да говори със Сита. Ако се покажеше сега, щеше да настъпи хаос и той нямаше да може да ѝ вдъхне надежда.

Подложената на непрекъснат тормоз принцеса се свлече на земята и заплака. Провикна се към пазачките си:
— Смъртна жена не е подходяща за съпруга на ракшаския цар! Довършете ме, демоници! Сложете край на мъките ми!

Прегърна дървото и завика името на Рама. Лицето ѝ беше бледо, цялата се тресеше от ридания. Докато мяташе глава насам-натам, дългата ѝ плитка се извиваше като черна змия. Сита се запита какъв грях е извършила в миналия си живот, та сега е подложена на подобни страдания. Ако не беше копнежът ѝ по Рама, щеше да сложи край на живота си. Как да понесе още едно посещение на Равана?

Сита се обърна към демониците, които продължаваха да я заплашват, докато лежеше и стискаше дървото.
— О, злобни същества, никога няма да докосна Равана дори с левия си крак! Този злодей би трябвало вече да го е разбрал. Няма да стана негова, дори да ме хипнотизират, да ме нарежат на парчета, да ме опекат или да ме хвърлят от планински връх!

Принцесата не спираше да мисли за Рама. Защо съпругът ѝ не идваше да я спаси? Нима я беше изоставил? Може би не знаеше къде е. Но Джатаю сигурно му беше казал. Или може би птицата бе умряла, преди да успее да го направи. Ако Рама знаеше, че тя е в Ланка, със сигурност вече да е изпепелил града. За него океанът не представляваше пречка. Огнените му стрели щяха да го пресушат за миг. Но ако съпругът ѝ бе умрял от мъка, оказвайки се неспособен да я намери? Лакшмана също щеше да се откаже от живота, ако видеше брат си мъртъв. Може би, след като я бе изгубил, Рама бе започнал да практикува йога и се бе освободил от такива земни привързаности като любовта към съпругата си. Но това беше малко вероятно; той никога не би загърбил дълга си. Един добродетелен мъж беше длъжен да закриля жена си.

Сита потъна в скръб, докато мислеше за съпруга си. Завидя на съвършените мистици, които бяха отвъд щастието и страданието. За тях загубата на близък не беше причина за тъга, нито копнееха за наслади. Ех, защо не можеше да изпита техния покой! Докато лежеше, погълната от подобни мисли, една ракшаса на име Триджата пристъпи напред и каза на останалите да спрат да измъчват принцесата. Тъкмо беше станала от сън и им разказа какво бе сънувала.

— Видях сияйна личност, със сигурност беше Рама, качен на божествена колесница, която се носеше във въздуха, теглена от хиляда коня. До него стоеше Сита. Двамата бяха облечени в бели дрехи с бели гирлянди и бяха бляскави и великолепни. Видях също Равана, облечен в черно, с червена гирлянда, седеше в колесница, теглена от магарета.

Триджата описа подробно съня си: Равана бил потънал в ужасен мрак, тялото му било покрито с екскременти. Тя видяла всичките му синове и министри с обръснати глави и тела, намазани с олио. Една пъргава маймуна подпалила Ланка, а всички ракшаси изчезнали в купчина кравешки тор.

Демониците знаеха как да тълкуват сънища. Според този Равана го очакваше голяма беда. Сита се зарадва от разказа на Триджата. Седна и усети как лявото ѝ око потрепери и лявата ѝ ръка потрепери. Това беше добра поличба. Тя, заедно със съня на Триджата, я обнадежди. Почувства, че Рама е наблизо. Демониците се отдръпнаха от нея, част от тях изтичаха да докладват на Равана.