ТЕКСТ 13

Две думи в тази строфа заслужават особено внимание: едната е питари, а другата е гуро. Синът и ученикът трябва безпрекословно да се подчиняват на думите на своя духовен учител или баща. Те трябва да приемат без възражения всяка тяхна повеля: „Да, господарю“. Ученикът или синът нямат право да казват: „Това не е вярно. Не мога да направя това“. Който дръзва да говори така, е паднал човек. Бащата и духовният учител стоят на едно равнище, защото духовният учител ни е втори баща. Представителите на висшите класи се наричат двиджа, два пъти родени. Всяко раждане предполага наличието на баща. Първото раждане е възможно благодарение на действителния баща, а второто си раждане човек дължи на своя духовен учител. Бащата и духовният учител могат да бъдат едно и също лице, но могат да бъдат и различни хора. Но във всички случаи повелите на бащата и на духовния учител трябва да се приемат без колебание и да се изпълняват безпрекословно. Те не бива да се оспорват или подлагат на съмнение. Само това служене за бащата и за духовния учител може да се нарече истинско. Вивантха Чакравартӣ хкура е казал, че повелята на духовния учител трябва да стане смисъл на живота за учениците. Както човек не може да отдели живота от тялото си, така ученикът не може да отдели повелята на духовния си учител от своя живот. Човек, който следва наставленията на духовния си учител по този начин, непременно ще постигне съвършенство. Потвърждение на това намираме в Упаниадите: смисълът на ведическото знание се открива единствено пред този, който има твърда вяра във Върховната Божествена Личност и в духовния си учител. Дори в материален смисъл някой да е неграмотен или невеж, ако има дълбока вяра в духовния си учител и във Върховната Божествена Личност, пред него веднага се открива целият смисъл на свещените писания.