ТЕКСТ 20

В мига на своята смърт цар Пураджана мислел за жена си; това е типичен пример за замърсено съзнание. В Бхагавад-гӣт (15.7) Бог Ка казва:

„Живите същества в този обусловен свят са мои вечни, откъснати частици. Поради обусловения живот те водят упорита борба с шестте сетива, включващи ума“.

Живото същество е неразделна частица от Върховния Дух, Ка. С други думи, в качествено отношение то не се различава от Ка. Единствената разлика между тях е, че живото същество завинаги си остава само нищожно малка частица от Върховния Дух. Мамаившо джӣва-локе джӣва-бхӯта сантана. Когато попадне в материалния свят и стане обусловена, индивидуалната душа, частица от Върховния Бог, води сурова борба за съществуване заради осквернения си ум и сетива. Като неразделна частица от Върховния Бог, живото същество би трябвало да мисли за Ка, но както се вижда от този текст, вместо за Бога, цар Пураджана (живото същество) мислел за жена си. Именно защото умът му е изцяло съсредоточен върху някой от обектите на сетивата, живото същество е принудено да води тежка борба за съществуване в материалния свят. В края на живота си цар Пураджана мислел за своята съпруга, затова смъртта нямало да сложи край на борбата му за съществуване в материалния свят. Това ще стане ясно от следващите строфи, където ще видим, че понеже мислите на царя били насочени към неговата съпруга, в следващия си живот той се родил в женско тяло. Така потапянето на съзнанието в мисли за обществото, политиката, за някоя псевдорелигия, за нацията или пък за средата, в която се движим, става причина за робството ни в материалния свят. За да се освободим от това робство, през живота си трябва да променим характера на нашите дейности. Това е потвърдено в Бхагавад-гӣт (3.9). Ягртхт кармао 'нятра локо 'я карма-бандхана. Ако не променим съзнанието си още приживе, всяка дейност, която извършваме за благото на обществото, страната, на една или друга социална група, на цялата нация или дори в името на религията, само ще ни заробва все повече. А това означава, че ще трябва да продължим обусловеното си съществуване в материалния свят. По този повод в Бхагавад-гӣт (15.7) е казано: мана-ахнӣндрии практи-стхни карати. Когато умът и сетивата са погълнати от материални дейности, човек е принуден да продължи съществуването си в материалния свят и да се бори за щастие. Живот след живот той се бори за щастие. Но тъжната истина е, че в материалния свят никой не е щастлив, просто борбата сама по себе си носи измамното усещане за щастие. Човек е принуден да се труди до изнемога и когато се сдобие с резултата от този труд, си мисли, че е щастлив. В материалния свят хората просто не знаят какво значи истинско щастие. Сукхам тянтика ят тад буддхи-грхям атӣндриям (Бхагавад-гӣт, 6.21). Истинското щастие може да бъде възприето единствено с трансценденталните сетива. Но за да възстанови трансценденталните си сетива, човек трябва да се пречисти, като следва процеса на Ка съзнание и със сетивата си служи на Бога. Тогава той става свободен и постига истинско щастие.

В Бхагавад-гӣт (15.8) се казва:

„В материалния свят живото същество пренася своите представи за живота от тяло в тяло, както въздухът носи различни аромати. То получава определен вид тяло и отново го напуска, за да получи друго“. Ако премине над градина с рози, вятърът ще понесе със себе си аромата на рози, а когато премине над помийна яма, ще се изпълни със зловоние. По подобен начин, цар Пураджана, живото същество, насочил жизнения си въздух към жена, към своята съпруга, и затова в следващия си живот трябвало да приеме женско тяло.