ТЕКСТ 33

В Бхакти-расмта синдху се казва, че човек, чието единствено желание е да отдава трансцендентално любовно служене на Бога, е освободена душа, независимо сред какви материални условия се намира. Това желание за служене е сварӯпа – истинската форма на живото същество. В Чайтаня чаритмта Бог Шрӣ Чайтаня Махпрабху потвърждава същото с думите, че истинската, духовната форма на живото същество е вечното му служене към Върховния Бог. Представителите на мвдската школа изтръпват дори само при мисълта, че живото същество може да желае да служи, защото не разбират, че в трансценденталния свят служенето към Бога се основава на трансцендентална любов. Трансценденталното любовно служене в никакъв случай не може да се сравнява с принудителното служене в материалния свят. В материалния свят дори този, който не иска да служи на никого, пак е слуга на собствените си сетива и е подвластен на внушенията на материалните гуи. Всъщност в материалния свят никой не може да е господар и хората, които служат на сетивата си, имат много болезнен опит от служенето. Те настръхват само при мисълта за служене, защото не познават природата на трансценденталното служене. В трансценденталното любовно служене слугата има същата свобода, каквато има и Богът. Богът е свар, което значи „напълно независим“, и слугата също е свар, напълно независим, защото в духовния свят не съществува служене по принуда. Там трансценденталното любовно служене е породено от спонтанна любов. Бледо отражение на това служене е начинът, по който майката служи на сина си, приятелят – на приятеля си, съпругата – на съпруга си. Приятелят, родителите, съпругата не служат по принуда, а единствено от любов. В материалния свят обаче служенето от любов е само отражение на истинското служене. Истинското служене, служенето сварӯпа, откриваме в трансценденталния свят, в общуването с Бога. Но същото това служене, извършвано с трансцендентална любов, човек може да отдава и тук, като следва пътя на предаността.

Това, за което говори настоящата строфа, се отнася и до школата на гнӣте. Постигналият съвършенство гнӣ, който се е освободил от всички материални замърсявания – от грубото и финото тяло и от сетивата, свързани с гуите на материалната природа, – потъва във Върховния и се освобождава от материалното робство. Всъщност гнӣте и преданите имат общи схващания до момента, в който стигат до освобождение от материалните замърсявания. Тогава гнӣте остават на това равнище, задоволявайки се с най-елементарното знание, докато преданите продължават процеса на духовно усъвършенстване в любовното служене. В спонтанния си стремеж да служат на Бога преданите развиват духовната си индивидуалност и това тяхно настроение се усилва непрестанно, докато не стигне до мдхуря-раса, или трансценденталното любовно служене, което си разменят двама влюбени.