ТЕКСТ 27

Единствената цел на Птху Махрджа като управник било да възпита у своите поданици съзнание за Бога. Жертвоприношението, устроено от него, било многолюдно сборище, на което присъствали най-различни хора, включително и атеисти, но с думите си царят не се обръщал към тях. В предишните строфи вече се каза, че Птху Махрджа призовал поданиците си да станат адхокаджа-дхия, т.е. да развият в себе си съзнание за Бога, Ка съзнание, а в тази строфа той изтъква авторитета на шстрите, въпреки че собственият му баща бил заклет безбожник, който не следвал ведическите норми и на практика спрял всички жертвени церемонии. Брхмаите били толкова възмутени от поведението му, че не само го свалили от престола, но го проклели и го убили. Атеистите не вярват в съществуването на Бога. Те смятат, че това, което ни се случва всеки ден, е предизвикано от физически взаимодействия или е случайност. Те се ръководят от учението на атеистичната философия скхя за отношението между практи и пуруа. Атеистите вярват само в материята и са на мнение, че жизнената сила възниква на определен етап от еволюцията, в резултат на взаимодействието на материалните елементи, и тогава приема образа на пуруа, наслаждаващия се. А от последвалите взаимодействия на материята и жизнената сила се поражда многообразието в материалния свят. Атеистите не само че не вярват в съществуването на Бога, но отхвърлят и ведическите норми и наставления. Според тях философията на Ведите е теория без реална стойност в живота. Като имал предвид всичко това, Птху Махрджа казал, че религиозните хора категорично трябва да отхвърлят възгледите на атеистите, тъй като разнообразието сред формите на живот може да бъде обяснено само със съществуването на последователен замисъл, зад който стои висш разум. Атеистите мъгляво обясняват произхода на разнообразните форми на живот с действието на случайността, но хората, които вярват в думите на свещените писания, трябва да сверяват всичките си заключения с основните постулати на Ведите.

Във Виу Пура се казва, че цялата обществена система варшрама има за цел да удовлетвори Върховната Божествена Личност. Правилата и предписанията, определящи задълженията на брхмаите, катриите, вайшите и шӯдрите, а също и на брахмачрӣте, гхастхите, внапрастхите и саннсӣте, са дадени на хората, за да могат те да доставят удоволствие на Върховния Бог, като ги следват. Днешните така наречени брхмаи, катрии, вайши и шӯдри са загубили първоначалната си култура, но въпреки това претендират, че принадлежат към една или друга вара въз основа на своя произход. В същото време те отричат, че обществените и духовните подразделения съществуват само за да предоставят възможност на всички хора да почитат Бог Виу. Философията мвда, създадена от Шакарчря, която твърди, че Богът е безличностен, противоречи на основните постулати на Ведите. Затова Шрӣ Чайтаня Махпрабху нарекъл философите мвдӣ хулители на Божествената Личност. Във ведическото общество този, който не следвал заповедите на Ведите, бил наричан нстика, атеист. Когато проповядвал учението на ненасилието, Буда бил принуден да отхвърли авторитета на Ведите и затова последователите на Ведите го смятали за нстика. Шрӣ Чайтаня Махпрабху също смятал последователите на Буда за нстики (атеисти), защото те отричали авторитета на Ведите. Но в същото време Той смятал, че последователите на Шакара, които на пръв поглед искали да възстановят авторитета на Ведите, но в действителност изповядвали философията мвда на будистката школа, са много по-опасни от самите будисти. Теорията на философите от школата на Шакара, че човек трябва да си измисли някаква форма на Бога, е по-опасна от явното отричане съществуването на Бога. Обратно на абстрактното философстване и теоретизиране на атеистите и мвдӣте, последователите на Ка съзнание живеят в строго съответствие с наставленията на Бхагавад-гӣт, която е призната за квинтесенция на цялото ведическо знание. В Бхагавад-гӣт (18.46) се казва:

„Като обожава всепроникващия Бог, източника на всички същества, човек може да постигне съвършенство, изпълнявайки своите задължения“. Цитираната строфа показва, че Върховната Божествена Личност е изначалният източник на всичко. Това е потвърдено във Веднта сӯтра (джанмдй ася ята), а също и в Бхагавад-гӣт, където Богът сам казва: аха сарвася прабхава – „Аз съм източникът на всичко“. Върховната Божествена Личност е изначалният източник на всички еманации и в същото време в образа си на Парамтм прониква из цялото битие. Следователно Абсолютната Истина е Върховната Божествена Личност и всяко живо същество е призвано да удовлетворява Бога, като изпълнява отредените му задължения (сва-карма там абхярчя). Махрджа Птху искал да научи поданиците си на това.

Най-важният принцип в основата на човешката цивилизация е хората да се стремят да удовлетворят Върховния Бог, когато изпълняват предписаните си задължения. Това е висшето съвършенство на съществуването. Сванухитася дхармася сасиддхир хари-тоаам – ако с изпълнението на предписания си дълг човек доставя радост на Върховната Божествена Личност, той постига целта на живота. Ярък пример в това отношение е Арджуна. Арджуна бил катрия и затова бил длъжен да се сражава. Като изпълнил дълга си, той удовлетворил Върховния Бог и постигнал съвършенството. Този принцип трябва да бъде следван от всекиго. Ония, които не го следват, т.е. атеистите, са осъдени в Бхагавад-гӣт (16.19) със следните думи: тн аха двиата крӯрн сасреу нардхамн. В цитирания стих ясно е казано, че хората, които ненавиждат Върховната Божествена Личност, са най-пропадналите сред човешкия род. Суровите закони на Върховния Бог захвърлят тези злодеи в най-мрачните владения на материалното съществуване и те се раждат в семейства на асури (атеисти). Живот след живот те деградират все повече и пропадат все по-надолу, докато накрая не получат тела на тигри и на други кръвожадни животни. Така в продължение на милиони години те остават да тънат в мрак и невежество.

Върховната Божествена Личност се нарича Пуруоттама, най-висшето от всички живи същества. Както и всички останали живи създания, Богът е личност, но Той е най-великият и най-съвършеният. За това се говори във Ведите: нитьо нитн четанаш четаннм. Той е главният сред всички вечни живи същества, Той е техен предводител, всеобхватен и цялостен сам по себе си. На него не му трябва нищо от другите, затова не е нужно Той да се намесва в делата на живите същества. Но понеже е вседържител на всички, Той има правото да изисква от тях да съблюдават определени норми и правила, за да могат да станат щастливи. Бащата наставлява децата си, защото иска те да бъдат щастливи. По същия начин Бог Ка, Върховната Божествена Личност, има правото да се грижи за щастието на всички живи същества. Но в материалния свят никой не може да бъде щастлив. И бащата, и синовете са вечни, но докато живото същество не постигне вечното съществуване, изпълнено с блаженство и знание, то няма да бъде щастливо. На Пуруоттама, най-съвършеното живо същество, не му трябва нищо от обикновените живи същества, но в същото време Той има правото да съди кой върви по правия път и кой – не. Правият път, както вече говорихме, е пътят на дейностите, извършвани в името на Върховната Божествена Личност (сванухитася дхармася сасиддхир хари-тоаам). Живото същество е свободно да извършва всякакви дейности, но ако иска да постигне съвършенство, трябва да удовлетвори Върховния Бог. Този, който радва Върховния, получава по-добри условия на живот, а този, който го огорчава, среща само неприятности.

И така, има два вида задължения: светски задължения и задължения, които представляват ягя, жертвоприношение (ягртхт карма). Всяка карма (дейност), която не е ягя, поробва човека. Ягртхт кармао 'нятра локо 'я карма-бандхана – „Дейността трябва да се извършва като жертвоприношение за Бог Виу; иначе тя става причина за робство в този материален свят“ (Бхагавад-гӣт, 3.9). Неумолимите закони на материалната природа осъждат човека на робство в оковите на кармата (карма-бандхана). Материалното съществуване е борба с препятствията, издигани от материалната природа. Асурите постоянно се борят да преодолеят тези препятствия и под влиянието на илюзорната енергия на материалната природа те, глупавите живи същества, работещи с всички сили в материалния свят, смятат своя робски труд за щастие. Това се нарича м. Погълнати от тежката борба за съществуване, те отричат съществуването на върховния повелител, Пуруоттама, Върховната Божествена Личност.

За да регулира дейностите на живите същества, Богът е дал свод от закони, както царят установява закони в царството си и наказва всеки поданик, който ги нарушава. Така и Богът ни е дал непогрешимото ведическо знание, което не е осквернено от четирите човешки несъвършенства: склонността да се допускат грешки, да се изпада в заблуда, да се лъже и несъвършенството на сетивата. Ако не се ръководим от указанията на Ведите, а действаме своеволно, според собствените си предпочитания, ще бъдем наказани от законите на Върховния Бог, който удостоява живите същества с различни тела сред осем милиона и четиристотинте хиляди форми на живот. Съществуването на обусловената душа в материалния свят, т.е. възможностите за сетивно наслаждение, с които живото същество разполага, се определят от вида тяло, който практи, материалната природа, му е предоставила. Това предполага, че има два вида дейности – благочестиви и неблагочестиви (пуя и ппа). В Бхагавад-гӣт (7.28) ясно е казано:

„Личностите, вършили благочестиви дела в този и в предишни животи, напълно прекратили греховните дейности, се освобождават от двойственостите на илюзията и с решителност се заемат да ми служат“. Животът, при който човек непрекъснато служи на Бога с любов, се нарича адхокаджа-дхия, живот в Ка съзнание. Цар Птху искал поданиците му да живеят именно по такъв начин.

Различните форми на живот, както и различните условия на материално съществуване не възникват по случайност или необходимост. Те са създадени от Върховния Бог според благочестивите и греховните дейности на живите същества. Като извършва благочестиви дейности, човек може да се роди в благородно семейство и във високо развита страна, да има красива външност, да получи добро образование или да стане много богат. Затова в различните страни и на различните планети живите същества се намират сред различни условия на живот, имат различно образование и се отличават по външност; всички тези неща са им дадени от Върховната Божествена Личност в точно съответствие с техните благочестиви и неблагочестиви постъпки. Следователно многообразието сред формите на живот не се появява случайно, а според точно определен замисъл. Този замисъл е разкрит на страниците на Ведите. Живите същества, и особено хората, трябва да се възползват от знанието, което се съдържа във Ведите, и да устроят живота си така, че като се занимават с предано служене в Ка съзнание, накрая да се върнат вкъщи, при Бога.

Във ведическите писания понятието случайност е представено с термина агта-сукти – несъзнателно извършени благочестиви постъпки. Тези постъпки обаче също са част от предварителен замисъл. Например когато Ка идва в материалния свят под образа на обикновен човек или на предан (Бог Чайтаня) или пък изпраща свой представител – духовен учител или чист предан, – това е част от замисъла на Върховната Божествена Личност. Тези пратеници на Бога идват, за да проповядват на хората и да ги просвещават. Така живите същества, които са в плен на илюзорната енергия на Върховния, получават възможност да общуват с тях, да беседват с тях и да се учат от тях. И ако обусловената душа се довери на тези личности и благодарение на общуването си с тях придобие Ка съзнание, тя ще се изтръгне от плена на материалното съществуване. Затова Ка ни учи:

„Изостави всички видове религии и просто ми се отдай. Аз ще те освободя от греховните последици. Не се страхувай“ (Бхагавад-гӣт, 18.66). Сарва-ппебхя значи „от всички греховни дела“. Този, който благодарение на общуването си с чист предан, духовен учител или упълномощени инкарнации на Бога, такива като Махрджа Птху, се отдаде на Ка, ще бъде спасен лично от него. Тогава той ще постигне висшата цел на живота.