ТЕКСТ 22

Това, че индивидуалната душа постоянно сменя тялото си, е общоприет факт. Дори съвременните учени, които не вярват в съществуването на душата, но в същото време не могат да обяснят какъв е източникът на енергия в сърцето, са принудени да признаят постоянните промени на тялото при прехода от детство към юношество, от юношество към младост и от младост към старост. След старостта се преминава в друго тяло. Това вече бе обяснено в предишен стих (2.13).

Преминаването на безкрайно малката душа в друго тяло е възможно по милостта на Свръхдушата. Свръхдушата изпълнява желанията на малката душа, както човек изпълнява желанията на приятеля си. Ведите, и по-специално Муака Упаниш̣ад и Шветшватара Упаниш̣ад сравняват душата и Свръхдушата с две птици, кацнали на едно дърво. Едната птица (малката индивидуална душа) кълве плодовете на дървото, а другата (Кш̣а) наблюдава приятеля си. Макар че двете птици качествено са еднакви, едната е запленена от плодовете на материалното дърво, докато другата е само свидетел на дейностите й. Кш̣а е птицата свидетел, Арджуна е птицата, която яде плодовете на материалното дърво. Макар да са приятели, единият винаги остава господар, а другият – слуга. Когато малката душа забрави тези отношения, тя е принудена постоянно да сменя своето положение, прелитайки от дърво на дърво, т.е. преселвайки се от тяло в тяло. Душата (джӣвата), кацнала на дървото на материалното тяло, води тежка борба за съществуване, но щом се съгласи да приеме другата птица за върховен духовен учител – както Арджуна се отдава и моли Кш̣а за напътствия, – тя незабавно се освобождава от всички страдания. Муака Упаниш̣ад (3.1.2) и Шветшватара Упаниш̣ад (4.7) потвърждават това:

„Въпреки че двете птици са на едно и също дърво, птицата, която кълве, постоянно тъгува и се тревожи, защото се опитва да се наслаждава на неговите плодове. Но ако тя по една или друга причина обърне взор към приятеля си, който е самият Бог, и осъзнае величието му, страдащата птица незабавно се освобождава от всички безпокойства“. Арджуна сега се обръща към вечния си приятел Кш̣а и разбира Бхагавад-гӣт от него. Докато слуша Кш̣а, той проумява върховното величие на Бога и престава да скърби.

В този стих Господ съветва Арджуна да не тъгува, че старият му дядо и учителят му ще сменят телата си. По-скоро е радостно да убие телата им в справедлив бой, за да се пречистят от последиците на различни телесни дейности. Този, който загива в справедлива битка, на мига се пречиства от греховете си и се издига до по-висш стадий на живот, подобно на съществото, убито на жертвения олтар. Така че Арджуна няма причина за скръб.