ТЕКСТ 15

Санскритската дума вибху обозначава Върховния Бог, изпълнен с неограничено знание, богатство, сила, слава, красота и отречение. Той е винаги себеудовлетворен, незасегнат от греховни или благочестиви дейности. Той не създава конкретна ситуация за живото същество, но то, объркано от невежество, пожелава да бъде поставено при определени условия на живот и по този начин слага началото на верига от дейности и последици. Поради по-висшата си природа живите същества са пълни със знание. Въпреки това, с ограничените си възможности, те са склонни да попадат под влияние на невежеството. Бог е всемогъщ, но живото същество не е. Господ е вибху, всезнаещ, докато живото същество е ау, с размери на атом. Понеже е жива душа, то може да желае различни неща чрез свободната си воля. Тези желания се изпълняват единствено от всемогъщия Бог. И когато живото същество бъде объркано от желанията си, Бог му позволява да ги изпълни, но не отговаря за действията и последиците в конкретната пожелана ситуация. Обърканата душа се отъждествява със съответното материално тяло и е подложена на временно страдание или щастие в живота. Като постоянен придружител на живото същество под формата на Парамтм (Свръхдушата), Бог знае всичките му желания, така както човек усеща аромата на едно цвете, в близост до него. Желанието е фина форма на обусловеност за живото същество. Бог изпълнява желанията му, според заслугите: „Човек предполага, Господ разполага“. Така че индивидът не е всемогъщ в изпълнение на желанията си. Бог може да изпълни всяко желание, но бидейки неутрален, не се намесва в желанията на живите същества с частична независимост. Обаче когато някой желае Кш̣а, Господ специално се грижи за него и окуражава желанието му, за да може той да го достигне и да бъде вечно щастлив. Ведическите химни заявяват: еш̣а у хй ева сдху карма краяти та ям ебхьо локебхя уннинӣш̣ате еш̣а у евсдху карма краяти ям адхо нинӣш̣ате – „Бог позволява на живото същество да върши благочестиви дейности и да се издигне. И Бог му позволява да върши неблагочестиви дейности и да отиде в ада“ (Кауш̣ӣтакӣ Упаниш̣ад, 3.8). В Махбхрата (Вана парва, 31.27) се казва:

„Живото същество е напълно зависимо в своето щастие и нещастие. Като облак, носен от вятъра, по волята на Върховния то може да отиде в рая или в ада“.

От незапомнени времена въплътената душа желае да избегне Кш̣а съзнание и така причинява собственото си объркване. Въпреки че е вечна, блажена и знаеща, поради незначителността на своето съществуване тя забравя органично присъщото си положение – служенето на Бога – и попада в клопката на незнанието. Под влияние на това невежество живото същество твърди, че Бог е отговорен за обусловеното му съществуване. Веднта сӯтра (2.1.34) също потвърждава това. Ваиш̣амя-наиргхйе на спекш̣атвт татх хи даршаяти – „Господ нито мрази, нито обича, макар че може да ни изглежда така“.